Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

— Бих се зарадвал на всичко — рекъл просякът. — Всякакви остатъци ще са добре дошли. Не съм придирчив.

— Утре трябва да яздя осемдесет километра, за да спра един съдебен процес — въздъхнал амирът. — Ако не успея или се забавя, ще умре невинна жена. Това е всичко, което имам.

Посочил към парче плат, върху което имало коричка хляб и тънък резен сирене. Те едва щели да стигнат да залъжат глада на стареца, а за толкова едър мъж като амира щели да са напълно недостатъчна вечеря.

— Утре трябва да яздя и да се бия — продължил мъжът в броня. — Имам нужда от силата си. Затова ще трябва да преценя кое е по-важно — ти да гладуваш една нощ или животът на тази жена.

Докато изричал тези думи, амирът вдигнал ръце с обърнати нагоре длани като блюдата на везна.

Когато направил това движение, старецът видял вътрешната страна на ръцете му и за миг помислил, че мъжът се е порязал и между пръстите му се стича кръв. След това огънят проблеснал по-силно и просякът видял, че това е само татуировка. Въпреки това кървавите знаци по ръцете и дланите на амира го накарали да потрепери.

Ако знаел какво означават всички тези знаци, той щял да се ужаси още повече. Те показвали, че Орденът толкова се доверява на този амир, че действията му никога не се поставят под съмнение. И тъй като Орденът стоял зад него, нито църквата, нито дворът, нито кралят можели да му се противопоставят. Защото той бил един от сиридите — най-високопоставените амири.

Ако убиел невъоръжен човек, според Ордена това не било убийство. Ако удушел бременна жена насред улицата, никой нямало да каже и дума срещу него. Ако изгорял някоя църква или разрушал стар каменен мост, империята го считала за невинен, приемайки, че всичко, което е сторил, е в името на общото благо.

Но просякът не знаел нищо от това и опитал отново.

— Ако не можете да ми заделите храна, ще ми дадете ли едно-две пенита? — Той се сетил за сийлдишкия лагер, където можел да си купи резен месо или хляб.

— Ако имах — поклатил глава амирът, — щях да ти дам на драго сърце. Но преди три дни дадох последните си пари на един наскоро овдовял мъж и гладното му дете. Оттогава и аз като теб съм без пари. — Той отново поклатил глава с изражение на умора и съжаление. — Иска ми се обстоятелствата да бяха други, но сега трябва да лягам да спя, а ти да си вървиш.

Старецът не бил много доволен от този отговор, но нещо в гласа на амира го накарало да бъде предпазлив. Той мъчително се изправил на крака и обърнал гръб на огъня.

Преди топлината от огъня на амира да е напуснала тялото му, пристегнал колана си и се приготвил да върви, докато настъпи утрото. Надявал се, че на края на пътя му го очаква по-голям късмет или че поне ще срещне по-добри хора.

И така, той пресякъл центъра на Фаериниел и пътьом забелязал кръг от огромни сиви камъни. Вътре в кръга се виждал слабият отблясък на огън, скрит в дълбоко издълбано огнище. Просякът не усетил никаква миризма на дим и се досетил, че тези хора използват ренелово дърво, което гори трудно и при висока температура, но не пуши и няма мирис.

Тогава видял, че две от едрите форми изобщо не са камъни. Това били фургони. Няколко души били наобиколили къкрещо гърне под слабата светлина на огъня.

Но старецът вече не таял никаква надежда, затова продължил да върви. Почти бил подминал камъните, когато един глас го повикал:

— Хей, ти там! Кой си и защо минаваш покрай нас толкова тихо през нощта?

— Аз съм никой — отвърнал мъжът. — Просто един стар просяк, който върви по пътя си, докато той свърши.

— Защо вървиш, вместо да спреш някъде да поспиш? Тези пътища не са безопасни нощем — казал гласът.

— Нямам легло — признал старецът. — А тази нощ, колкото и да опитвах, не можах да си изпрося или да получа назаем такова.

— Тук има едно легло за теб, ако го искаш. И малко вечеря, ако решиш да я споделиш с нас. Освен това никой не трябва да върви ден и нощ без прекъсване. — Един красив брадат мъж излязъл иззад укритието си между високите сиви камъни, хванал стареца под ръка и го повел към огъня, като се провикнал:

— Тази нощ ще имаме гост!

Сред пътниците настъпило раздвижване. Нощта била безлунна и огънят им бил скрит в дълбокото огнище, та просякът не успял да види много-много какво се случва.

— Защо криете огъня си? — с любопитство попитал той.

— Не всички хора се преизпълнени с любов към нас — въздъхнал неговият домакин. — Гледаме да не се забъркваме в неприятности, за да сме в безопасност. А и тази нощ огънят ни е малък.

— Защо така? — зачудил се просякът. — При толкова много дървета наоколо, не би трябвало да е трудно да се намерят дърпа.

— Ходихме да събираме по-рано — обяснил брадатият мъж. — Но хората ни нарекоха крадци и изстреляха стрели по нас. — Той свил рамене. — Така че се справихме някак си, а пък утре ще му мислим. — Поклатил глава. — Но аз говоря твърде много. Мога ли да ти предложа нещо за пиене, татко?

— Малко вода, ако ви се намира.

— Глупости, ще получиш вино.

Доста време било минало, откакто просякът бил опитвал вино, и само от мисълта за него устата му се напълнила със слюнка. Но той знаел, че виното не е най-подходящата напитка за празния стомах след цял ден ходене, затова отвърнал:

— Много сте любезен, бог да ви благослови. Но водата ми върши работа.

— Тогава пий вода и вино, каквото пожелаеш — усмихнал се мъжът, който го държал за лакътя.

След като изрекъл тези думи, той отвел просяка до бурето им с вода.

Старецът се навел и гребнал един черпак с течността. Когато допрял устни до нея, открил, че тя е студена и сладка, но също така забелязал, че бъчвата е почти празна.

Въпреки това домакинът му го подканил:

— Пийни си още и измий праха от ръцете и лицето си. Вижда се, че отдавна си на път и си изморен.

И така просякът гребнал още един черпак и след като измил ръцете и лицето си, се почувствал много освежен.

Сетне домакинът му отново го хванал под ръка и го повел към огъня.

— Как е името ти, татко?

Просякът отново се изненадал. Били минали години, откакто някой го е питал как се казва. Било толкова отдавна, че трябвало да се замисли за момент, преди да отговори.

— Сеоп — отвърнал той накрая. — Казвам се Сеоп, а вие?

— Терис — рекъл неговият домакин, докато го настанявал достатъчно близо до огъня, за да му е приятно. — Това са Сила, съпругата ми, и моят син Уинт. А това са Шари и Бентум, Лил, Питър и Фент.

След това Терис донесъл на Сеоп вино. Сила му сипала един голям черпак картофена супа, сложила му резен топъл хляб и половинка жълта печена тиква, намазана със сладко масло. Храната била обикновена, но за Сеоп това било истинско пиршество. И докато той се хранел, Уинт се грижел чашата му да е пълна с вино, усмихвал му се, седял на коляното му и го наричал „дядо“.

Последното дошло в повече на просяка и той тихо заплакал. Навярно защото бил стар и дните му отдавна били отминали. А може би защото не бил свикнал да се държат добре с него. Или пък се дължало на виното. Каквато и да била причината, по лицето му започнали да се стичат сълзи, които изчезвали в брадата му.

Терис видял това и побързал да попита:

— Татко, какво не е наред?

— Аз съм само един глупав старец — рекъл Сеоп по-скоро на себе си, отколкото на някой друг. — Държахте се с мен така добре, както никой не го е правил от години, а аз не мога да ви се отплатя.

Терис се усмихнал и сложил ръка върху рамото на просяка.

— Наистина ли би искал да си платиш?

— Не мога. Нямам нищо, което да ви дам.

— Сеоп — усмивката на Терис се разширила, — ние сме от Едема Рух. Нещото, което ценим най-много, е онова, което всеки притежава.

Сеоп видял как хората наоколо вдигнали очаквателно погледи към него.

— Можеш да ни разкажеш историята си — предложил Терис.

Като не знаел какво друго да направи, Сеоп заговорил. Разправил как е стигнал до Фаериниел. Как е вървял от огън на огън с надеждата, че ще получи милостиня. В началото гласът му бил несигурен и той разказвал историята си неуверено, тъй като бил сам от дълго време и бил отвикнал да говори. Но скоро гласът му станал по-силен, думите — по-смели, проблясъците на огъня се отразявали в яркосините му очи, а ръцете му танцували със сухия му старчески тембър. Дори и на Едема Рух, които знаели всички истории на света, не им оставало нищо друго, освен да слушат смаяно.

Когато разказът свършил, членовете на трупата се размърдали, сякаш се събуждали от дълбок сън. Известно време те само се споглеждали и след това очите им се насочили към Сеоп.

Терис знаел какво си мислят.

— Сеоп, накъде беше тръгнал, когато те спрях тази нощ? — меко попитал той.

— Отивах в Тиню — отвърнал просякът, който бил малко смутен, че толкова се е увлякъл в разказа си.

Лицето му пламтяло и той се почувствал глупаво.

— Ние самите сме тръгнали към Беленай — обяснил Терис. — Искаш ли да дойдеш с нас?