Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

Най-силните болкоуспокоителни имат сериозни странични ефекти. Тенасинът понякога предизвиква делириум или припадъци. Лацилумът пък е отровен. Офалумът води до силно пристрастяване. Мхенката е може би най-силният опиат от всички, но не случайно я наричат „дяволски корен“.

Нахлрутът е най-слабият, но и доста по-безопасен. Той е лека упойка, стимулант, който свива кръвоносните съдове. Ето защо не кървях като заклано прасе след ударите с камшик. Най-хубавото от всичко беше, че той нямаше сериозни странични ефекти. Въпреки това използването му ставаше на някаква цена. Щом като ефектът на нахлрута отмине, той те оставя напълно изтощен и физически, и психически.

Въпреки това бях дошъл тук, за да видя книгохранилището. Сега бях член на Арканум и нямах намерение да си тръгна, преди да съм влязъл вътре в Архива. Обърнах се към бюрото с решително изражение.

Амброуз ме изгледа продължително и ме измери с очи, преди да изпусне дълбока въздишка.

— Добре — рече той. — Какво ще кажеш да сключим сделка? Ти ще си траеш за онова, което видя тук днес, а аз ще заобиколя правилата и ще те пусна да влезеш, макар че официално те няма в книгата. — Той изглеждаше леко нервен. — Какво ще кажеш за това?

Още докато Амброуз говореше, усетих как ефектът на нахлрута намалява все повече. Почувствах тялото си уморено и натежало, мислите ми станаха бавни и лепкави като сироп. Протегнах ръце, за да разтрия лицето си, и потрепнах, когато движението ми остро опъна всички шевове по гърба ми.

— Съгласен съм — отвърнах с надебелен език.

Амброуз отвори един от регистрите и започна да прелиства страниците с въздишка.

— Тъй като това е първият ти път в същинския Архив, ще трябва да платиш таксата за разглеждане.

Странно защо, усетих в устата си киселия вкус на лимон. Това беше страничен ефект, за който Бен никога не ми бе споменавал. Това ме разсея и малко след това видях, че Амброуз ме гледа с очакване.

— Моля?

Той ме изгледа странно.

— Таксата за разглеждане — повтори.

— Преди нямаше такава такса — казах аз, — когато бях в „Томовете“.

Амброуз вдигна поглед към мен, сякаш бях някакъв идиот.

— Това е защото това е _такса за разглеждане_. — Той погледна отново надолу към регистъра. — Нормално тя се плаща в допълнение към таксата за обучение за първия семестър в Арканум. Но тъй като ти направо прескочи години и дойде директно при нас, ще трябва да я платиш сега.

— Колко е таксата? — попитах аз и опипах за кесията си.

— Един талант — отвърна той. — И _трябва_ да я платиш, преди да влезеш. Правилата са си правила.

След като бях платил за леглото в Мюз, един талант бяха почти всичките пари, които ми бяха останали. Беше ми пределно ясно, че трябва да пазя парите си, за да спестявам за таксата за обучение за следващия семестър.

Ако не можех да платя, щеше да се наложи да напусна Университета.

И все пак, това беше нищожна цена за онова, за което бях мечтал през по-голямата част от моя живот. Извадих един талант от кесията си и му го подадох.

— Трябва ли да се подпиша някъде?

— Няма чак такива формалности — отвърна Амброуз, отвори едно чекмедже и извади малък метален диск. Тъй като бях замаян от страничните ефекти на нахлрута, ми беше необходимо известно време, докато осъзная какво е това — ръчна симпатична лампа.

— Книгохранилището не е осветено — сухо рече Амброуз. — Пространството вътре е твърде голямо, а и дългото излагане на книгите на светлина няма да е добро за тях. Ръчните лампи струват един талант и половина.

Аз се колебаех.

Амброуз кимна сякаш на себе си и се замисли.

— През първия семестър на много хора не им стигат парите. — Той се протегна към едно по-долно чекмедже и дълго рови в него. — Ръчните лампи са талант и половина и аз не мога да направя нищо по тоя въпрос. — Той извади десетсантиметрова свещ. — Но свещите струват само половин пени.

Половин пени за една свещ си беше добра сделка. Извадих едно пени.

— Ще взема две.

— Тази ни е последната — бързо отвърна Амброуз и се огледа нервно, преди да я набута в ръката ми. — Слушай сега. Можеш да я получиш безплатно. — Той се усмихна. — Само не казвай на никой. Това ще бъде нашата малка тайна.

Взех свещта доста изненадан. Очевидно празната ми заплаха преди малко го беше уплашила. Или пък тоя невъзпитан, надут благороднически син не беше чак такъв гадняр, за какъвто го бях помислил.

* * *

Амброуз набързо ме вкара в книгохранилището, като даже не ми остави време да си запаля свещта. Когато вратата хлопна зад мен, се оказах в такава тъмнина, че все едно ме бяха набутали в някой чувал. Единственото, което се виждаше, беше слаб отблясък от червеникавата симпатична светлина, процеждаща се изпод вратата зад мен.

Тъй като в себе си нямах никакъв кибрит, трябваше да прибягна към симпатия. Обичайно това би ми отнело само миг, но изтощеното ми от нахлрута съзнание едва успяваше да се концентрира достатъчно. Стиснах зъби, съсредоточих се в Алара в съзнанието си и след няколко секунди почувствах как в мускулите ми се просмуква хладина, докато черпех достатъчно топлина от тялото си, за да запаля фитила на свещта.

Книги.

Тъй като нямаше прозорци, които да пускат слънчевата светлина, рафтовете с книги бяха съвършено тъмни и единственото изключение беше светлината на моята свещ. В мрака се простираха една след друга нови полици с книги. Повече книги, отколкото можех да разгледам за цял един ден. Повече книги, отколкото бих могъл да разгледам през целия си живот.

Въздухът беше влажен и сух. Миришеше на стара кожа, пергамент и забравени тайни. Разсеяно се зачудих как поддържат въздуха толкова свеж в сграда без прозорци.

Като закрих пламъка на свещта с ръка, тръгнах между рафтовете на треперливата й светлина, като се наслаждавах на мига и попивах всяка частица от него. По тавана танцуваха сенки, докато местех свещта си от едната на другата страна.

Дотогава ефектът на нахлрута беше напълно отминал. Гърбът ми пулсираше и мислите ми бяха тежки като олово, сякаш имах висока температура или бях получил силен удар отзад по тила.

Знаех, че няма да издържа да чета дълго, но въпреки това не можех да се насиля да си тръгна толкова скоро. Не и след всичко, което бях направил, за да стигна дотук.

Мотах се безцелно насам-натам и разглеждах може би около четвърт час.

Открих няколко малки каменни стаи с тежки дървени врати и маси вътре. Очевидно предназначението им беше в тях да се събират за обсъждане малки групи, чиито разговори да не нарушават съвършената тишина на Архива.

Открих стълби, които водеха и нагоре, и надолу. Архивът беше висок шест етажа, но не знаех, че се простира и под земята. Колко ли надолу стигаше? Колко ли десетки хиляди книги чакаха под краката ми?

Трудно мога да опиша колко успокоително ми действаше хладният, тих мрак наоколо. Чувствах се напълно щастлив така — изгубен между безкрайните редици от книги. Усещах се в безопасност, защото знаех, че отговорите на всички мои въпроси са тук някъде и ме очакват.

Открих вратата с четирите плочи съвсем случайно.

Тя беше направена от солидно парче сив камък със същия цвят като околните стени. Рамката й беше широка около двайсетина сантиметра, също беше сива и също беше направена от единично парче камък. Вратата и рамката пасваха толкова добре една с друга, че в цепнатината между тях не можеше да се пъхне и карфица.

Нямаше панти. Нямаше и дръжка. Нямаше прозорец или някакъв плъзгащ се панел. Единствените й особености бяха четири плочи от закалена мед. Тя бяха поставени на една височина с предната част на вратата, която беше на една височина с предната част на рамката, която от своя страна беше на една височина с околната стена. Можеше да плъзнеш ръка от едната страна на вратата до другата, без да почувстваш каквито и да е ръбове.

Въпреки тяхната липса това пространство от сив камък без съмнение беше врата. Просто беше такава. Всяка медна плоча имаше отвор в центъра и макар той да не бе оформен по традиционния начин, нямаше никакво съмнение, че това са ключалки. Вратата беше неподвижна като планина, която беше тиха и безразлична като морето в безветрен ден. Това не беше врата, която да бъде отваряна. Беше врата, която трябваше да остане затворена.

В центъра й между медните плочи, които не бяха загубили блясъка си, в камъка дълбоко беше изсечена една дума: „ВАЛАРИТАС“.

В Университета имаше и други заключени врати, места, където се пазеха опасни неща, където спяха стари и забравени тайни — скрити и мълчаливи. Врати, отварянето на които беше забранено.

Врати, чиито прагове никой не преминаваше, чиито ключове бяха разрушени или загубени или пък самите те бяха заключени от съображения за безопасност.

Но всички те бледнееха пред вратата с четирите плочи. Положих дланта си върху хладната гладка повърхност на вратата и натиснах, като противно на всякаква логика се надявах, че тя може и да се отвори при докосване. Но тя беше все така солидна и неподвижна като сив камък. Опитах се да надникна през отворите в медните плочи, но не можах да видя нищо на светлината на моята единствена свещ.