Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

— Познайте на кого му забраниха да влиза в Архива — сериозно казах аз, отчупих коричка от хляба си и я пуснах в чинията с боба.

И двамата ме погледнаха безизразно. След известно време Симон предположи очевидното:

— Хм… на теб?

Кимнах и започнах да греба с лъжицата си от фасула. Не бях много гладен, но се надявах, че малко храна в стомаха ще ми помогне да се отърся от мудността, причинена от нахлрута. Освен това не ми беше в природата да подмина възможност да се нахраня.

— Отстраниха те още първия ден? — попита Симон.

— Това ще направи доста по-трудно твоето изучаване на фолклора за чандрианите.

— Може да се каже така — въздъхнах аз.

— За колко дълго те отстраниха?

— Той каза, че ми е _забранено_ да влизам — отвърнах аз. — Не е споменавал за какъв период от време.

— Забранено? — Манет вдигна поглед към мен. — Той не е издавал такава забрана за никого от поне дванайсетина години. Какво си направил? Да не си се изпикал върху някоя книга?

— Едни писари ме намериха вътре със свещ.

— Милостиви Техлу. — Манет остави вилицата си и лицето му за пръв път стана сериозно. — Старият Лор трябва да е бил бесен.

— „Бесен“ е точната дума — потвърдих аз.

— Какво те е прихванало, та да влезеш вътре с открит пламък? — попита ме Симон.

— Не можех да си позволя да взема ръчна лампа — отвърнах аз. — Затова писарят на бюрото ми даде вместо нея свещ.

— Не може да го е направил — усъмни се Сим. — Никой писар не би…

— Чакай малко — прекъсна го Манет. — Да не е бил един тъмнокос младеж? Добре облечен? Със сключени вежди? — Той преувеличено смръщи веждите си.

— Амброуз — уморено кимнах аз. — Запознахме се вчера. Не започнахме много добре.

— Трудно е да го избегне човек — внимателно каза Манет и хвърли многозначителен поглед на хората, които седяха около нас.

Забелязах, че доста от тях уж случайно са се заслушали в нашия разговор.

— Някой трябваше да те предупреди да стоиш далече от него — добави той с по-тих глас.

— Божията майка — възкликна Симон, — от всички той е най-неподходящият човек, с когото да си ги мерите…

— Е, вече е късно — прекъснах го аз.

Вече започвах да се чувствам повече на себе си — не бях толкова уморен и главата ми не беше пълна с памук. Или страничните ефекти на нахлрута намаляваха, или гневът ми бе прогонил замайването от изтощението.

— Ще му се прииска никога да не ме беше срещал, камо ли пък да се е месил в моите работи.

Симон изглеждаше малко изнервен.

— Не бива да заплашваш други студенти — каза той, като леко се засмя, опитвайки се да представи коментара ми за някаква шега, и след това добави по-тихо: — Не разбираш. Амброуз е наследник на барон от Винтас. — Той се поколеба и погледна към Манет. — Господи, не знам дори откъде да започна!

Манет се наведе напред и заговори още по-тихо:

— Той не е от онези благородници, които дилетанстват тук един-два семестъра и си заминават. Той е тук от години и се е изкачил до положението на ре'лар. Освен това не е и някакъв си седми син. Той е първородният наследник. А баща му е един от дванайсетте най-могъщи мъже в целия Винтас.

— Всъщност той е шестнайсети сред перовете — сухо добави Сим. — Сред тях са кралското семейство, принцовете регенти, Маер Алверон, херцогиня Самиста, Акулеус и Мелуан Лаклес… — Той не довърши, сепнат от свирепия поглед на Манет.

— Той има пари — простичко каза Манет — и всички приятели, които тези пари могат да купят.

— Както и хората, които искат да се подмажат на баща му — добави Симон.

— Работата е там — сериозно рече Манет, — че не би искал да пресичаш пътя му. Още през първата му година тук един от алхимиците се сблъска с тъмната страна на Амброуз. Амброуз откупи дълга му от един лихвар в Имре. Когато младежът не можа да плати, го затвориха в затвора за длъжници. — Манет отчупи парче хляб и го намаза с масло. — Докато семейството му стигне до него, той вече се бе разболял от туберкулоза. Беше превърнат в развалина. Никога повече не успя да се върне към обучението си.

— И магистрите просто позволиха това да се случи?

— Всичко беше напълно законно — отвърна Манет, като продължаваше да говори тихо.

— Освен това Амброуз не беше толкова глупав, че _сам_ да откупи дълга на момчето. — Манет направи презрителен жест. — Той е намерил някой друг да свърши тая работа, но направи така, че всички да разберат, че той стои зад това.

— Да не забравяме и Табета — мрачно добави Сим. — Тя вдигна целия онзи шум, че Амброуз й е обещал да се ожени за нея. След това тя просто изчезна.

Това със сигурност обясняваше защо Фела толкова внимаваше да не го засегне. Направих успокоителен жест към Сим.

— Никого не заплашвам — невинно казах аз, като повиших глас, така че всички, които подслушваха, да можеха да ме чуят. — Просто цитирам едно от любимите ми литературни произведения. В четвърто действие на „Даеоника“ Тарсус казва:

P>

Глад и огън да го сполетят.

Обкръжен да е от разрушение.

И всички демони от мрака

удивени разберат,

че отмъщавал е човека.

P$

За момент около мен настъпи смаяно мълчание. То се разпространи по-далеч в столовата, отколкото очаквах. Очевидно бях подценил броя на хората, които слушаха. Насочих вниманието си обратно към храната и реших засега да приключа с тоя въпрос. Бях уморен, наранен и нямах особено желание да си навлека още неприятности в днешния ден.

— Тази информация няма да ти е необходима известно време — тихо каза Манет след дълго мълчание. — След като ти е забранено да ходиш в Архива и всичко останало. И все пак предполагам, че знаеш… — Той се покашля с неудобство. — Не е необходимо да купуваш ръчна лампа. Просто се подписваш за нея на бюрото и я връщаш, когато свършиш. — Той ме погледна неспокойно, като не знаеше каква реакция ще предизвика у мен тази информация.

Кимнах уморено. Бях прав — Амброуз не беше и наполовина такъв гадняр, какъвто предполагах. Той беше десет пъти по-гаден.

> 44.

> Горящото стъкло

Рибарника беше мястото, където се вършеше по-голямата част от физическата работа в Университета. В сградата имаше работилници на духачи на стъкло, дърводелци, грънчари и стъклари. Имаше също и напълно оборудвани ковачници и леярни, които бяха истинска мечта за всеки металург.

Работилницата на Килвин се намираше в Лабораторията за изобретения или както обикновено я наричаха — Рибарника. Беше голяма като вътрешността на хамбар и вътре имаше поне две дузини работни маси от дебели дървени греди, обсипани с безброй безименни инструменти и недовършени проекти. Работилницата беше сърцето на Рибарника, а Килвин беше сърцето на работилницата.

Когато пристигнах, Килвин тъкмо огъваше един усукан железен прът в опит да постигне нещо, за което можех само да предполагам, че е желаната форма. Като ме видя да надничам, той го остави здраво пристегнат на масата и дойде да ме посрещне, като избърса ръцете си о ризата.

— Добре ли си, е'лир Квоте? — огледа ме критично той.

Преди това се бях размотавал насам-натам и намерих малко върбова кора за дъвчене. Гърбът още ме болеше и сърбеше, но поносимо.

— Достатъчно добре, магистър Килвин.

— Добре — кимна той. — Момчетата на твоята възраст не трябва да се безпокоят за такива дреболии. Скоро ще си отново здрав като камък.

Опитвах се да измисля някакъв учтив отговор, когато погледът ми бе привлечен от нещо над главите ни.

Килвин проследи през рамо погледа ми. Когато видя какво гледам, на брадатото му лице се появи широка усмивка.

— А — рече той с бащинска гордост, — красавиците ми.

Високо горе, между гредите на работилницата, висяха, окачени на вериги, петдесетина стъклени сфери. Те бяха с различни размери, макар нито една да не беше по-голяма от човешка глава.

И всички горяха.

Като видя изражението на лицето ми, Килвин махна с ръка.

— Ела — каза той и ме поведе по тясна стълба от ковано желязо.

Когато стигнахме до върха й, започнахме да вървим по поредица от тънки железни пасажи, които висяха на десетина метра над пода и лъкатушеха между дебелите греди, които поддържаха покрива. След като известно време маневрирахме през лабиринта от дърво и желязо, накрая стигнахме до редицата от окачени стъклени сфери с пламъци, които горяха вътре в тях.

— Това — посочи ги Килвин — са моите лампи.

Едва тогава осъзнах какво беше това. Някои бяха пълни с течност и фитил, подобно на обикновените лампи, но повечето от тях ми бяха напълно непознати. В една от тях нямаше нищо друго освен бълбукащ сив пушек, който от време на време проблясваше. В друга сфера имаше фитил, който висеше във въздуха на сребърна нишка и гореше с неподвижен бял пламък въпреки очевидната липса на някакво гориво.

Две висяха една до друга, само че пламъкът на едната беше син, а на другата оранжев като на нагорещено огнище. Някои бяха малки — с големината на слива, а други — големи като пъпеши. В една от тях имаше нещо, което приличаше на черно парче въглища, и още нещо, като къс бял тебешир, и там, където двете парчета се притискаха едно в друго, навън във всички посоки гореше гневен червен пламък.