Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

— Не планирам да кървя много — казах аз, — но не се безпокой, ти ми помогна през по-трудната част — очакването. Благодаря ти.

Разделихме се и аз усетих чувство на вина. Въпреки че ме познаваше от няма и три дни, Уил бе отделил от времето си, за да ми помогне. Можеше да избере по-лесния път и просто да се чувства засегнат от бързото ми приемане в Арканум, както бяха направили мнозина други.

Вместо това той постъпи като добър приятел — помогна ми в труден за мен момент. А аз му се отплатих с лъжи.

* * *

Докато вървях към стълба за наказания, усещах тежестта на очите на тълпата, приковани в мен. Колко ли души бяха? Двеста? Триста? След определена бройка числата престават да имат значение и всичко, което остава от тях, е безликата маса на тълпата. Сценичното ми обучение ми позволи да издържа на погледите им. Отправих се към стълба с твърда крачка, сподирен от море от шепоти.

Не вървях гордо, защото знаех, че това може да ги настрои срещу мен. Не показвах и разкаяние. Просто се държах подобаващо, както ме беше научил баща ми, и върху лицето ми нямаше нито страх, нито съжаление.

Докато вървях, усещах все по-силното въздействие на нахлрута. Чувствах се напълно буден, но всичко около мен стана болезнено ярко. Времето сякаш започна да се забавя с приближаването ми към центъра на двора. Виждах малките облачета прах, които вдигаха краката ми, когато стъпваха върху паветата. Почувствах внезапен полъх на вятъра, който подхвана подгъва на наметалото ми и се вмъкна под него, за да охлади потта, стичаща се между плешките ми. За момент ми се стори, че ако пожелаех, можех да преброя лицата в тълпата, която ме заобикаляше — сякаш бяха цветя в полето.

Не забелязах никой от магистрите в тълпата, с изключение на Хеме. Той стоеше близо до стълба и изглеждаше самодоволен като свиня. Скръсти ръце пред гърдите си и остави ръкавите на магистърската му мантия да се веят свободно отстрани.

Той улови погледа ми и устата му се изви в самодоволна усмивка, за която знаех, че беше предназначена за мен.

Реших, че е по-добре да си отхапя езика, отколкото да му направя удоволствието да изглеждам уплашен или дори обезпокоен. Вместо това му се усмихнах широко и самоуверено и след това погледнах встрани, все едно той беше последното нещо, за което ме бе грижа.

След това вече бях до стълба. Чух някой да чете нещо, но думите бяха за мен просто нищо незначещ шум, докато свалях наметалото си и го полагах върху каменната пейка, която стоеше в основата на стълба. Започнах да разкопчавам ризата, колкото можех по-небрежно, сякаш се готвех да се изкъпя.

Една ръка ме хвана за китката и ме спря. Мъжът, който беше прочел съобщението, се опита да ми се усмихне успокоително.

— Няма нужда да си сваляш ризата — каза той. — Тя ще намали малко жиленето от ударите.

— Нямам намерение да разсипя една напълно здрава риза — отвърнах му аз.

Той ме изгледа странно, сви рамене и след това прекара едно въже през железния пръстен над главата ми.

— Ще трябва да ми подадеш ръцете си.

Погледнах го равнодушно.

— Няма нужда да се безпокоите, че ще избягам.

— Така няма да паднеш, ако припаднеш.

Изгледах го от упор.

— Ако припадна, можете да правите с мен каквото желаете — твърдо казах аз. — Дотогава няма да позволя да бъда връзван.

Нещо в гласа ми го накара да спре. Не възрази, когато се качих върху каменната пейка под стълба и се протегнах към железния пръстен. Хванах го здраво и с двете ръце. Гладката му хладина ми се стори странно успокоителна.

Съсредоточих се върху него и се отпуснах в Сърцето от камък.

Чух как хората се отдръпват от основата на стълба.

След това тълпата утихна и не се чуваше никакъв звук освен тихото свистене и пукане от разгъването на камшика зад мен. Почувствах облекчение — щяха да ме бият с едножилен камшик. В Тарбеан бях виждал в каква кървава кайма превръща гърба на човек камшикът с шест жила.

Настъпи внезапна тишина. След това, преди да успея да се стегна, се чу по-силно пукане от предишните. Почувствах как по гърба ми пробягва линия от тъмночервен огън.

Скръцнах със зъби. Но не беше толкова зле, колкото бях очаквал. Очаквах по-остра и жестока болка въпреки предпазните мерки, които бях взел.

След това дойде вторият удар. Неговият пукот беше по-силен и аз го усетих по-скоро с тялото, отколкото със слуха си. Почувствах гърба си странно разхлабен. Задържах дъха си, защото знаех, че той е разкъсан и кърви. За миг всичко стана червено и аз се подпрях върху грапавото насмолено дърво на стълба.

Третият удар дойде, преди да се подготвя за него. Той закачи лявото ми рамо, след това разкъса цялата кожа надолу чак до левия ми хълбок. Стиснах зъби, отказвайки да издам звук. Държах очите си отворени и видях как светът около мен притъмня в ъглите за момент, преди отново да дойде на ясен фокус.

След това, без да обръщам внимание на изгарящата болка по гърба ми, стъпих на пейката и отпуснах пръстите си, сключени около железния пръстен. Един младеж скочи напред, сякаш очакваше, че ще се наложи да ме подхване. Погледнах го язвително и той отстъпи. Взех ризата и наметалото си, внимателно ги метнах през едната си ръка и напуснах двора, без да обръщам внимание на притихналата тълпа наоколо ми.

> 42.

> Безкръвен

— Можеше да е и по-лошо — това е сигурно. — Кръглото лице на Аруил беше сериозно, докато той обикаляше около мен. — Надявах се да минеш само с боя, но трябваше да се сетя, че няма да е така с тая твоя кожа.

Седях на края на дълга маса дълбоко във вътрешността на Медика.

Докато бърбореше, Аруил внимателно бодваше гърба ми.

— Но както казах, можеше да е и по-зле. Два разреза — едва ли можеше да се справиш по-добре от това. Чисти, плитки и прави. Ако правиш каквото ти кажа, няма да ти остане нищо освен гладки, сребристи белези, с които да се хвалиш на дамите колко си смел. — Той застана пред мен и повдигна ентусиазирано белите си вежди зад кръглите рамки на очилата. — А?

Изражението на лицето му успя да ме накара да се усмихна.

Той се обърна към младежа, който стоеше до вратата:

— Отиди и доведи следващите ре'лар от списъка. Кажи им да си донесат само каквото е необходимо за оправянето на право и плитко разкъсване.

Момчето се обърна и излезе, а стъпките му постепенно заглъхнаха в далечината.

— Ще осигуриш чудесна възможност за практика на един от моите ре'лар — весело каза Аруил. — Разрезът ти е добър и прав, с малка вероятност за усложнения. — Той мушна гърдите ми със сбръчкания си пръст и цъкна с език. — Само кости и твърде малко обвивка. За нас е по-лесно, ако има повече месо, с което да работим.

— Но — той сви раменете си почти до ушите и после отново ги отпусна — нещата невинаги са идеални. Това повече от всичко друго трябва да научи един млад медик.

Той вдигна поглед към мен, сякаш очакваше отговор. Кимнах сериозно.

Това, изглежда, го задоволи и кривата му усмивка се върна.

Обърна се и отвори шкафа, който стоеше до една от стените.

— Дай ми малко време и няма да усещаш вече паренето, което сега най-вероятно чувстваш по целия си гръб. — Той започна да дрънчи с разни шишенца, докато тършуваше из полиците.

— Всичко е наред, магистър Аруил — стоически отвърнах аз. — Можете да ме зашиете и така, както съм в момента.

Бях взел две скрупули нахлрут, които притъпяваха усещанията ми, и добре знаех, че е добре да избегна смесването им с други обезболяващи.

Той спря с ръка в шкафа и се наложи да я издърпа обратно, за да се обърне и да ме погледне.

— Някога преди шили ли са те, момчето ми?

— Да — честно признах аз.

— Без нищо, което да облекчава болката?

Кимнах отново.

Както бях седнал на масата, очите ми се падаха малко по-високо от неговите.

Той вдигна към мен скептичен поглед.

— Да видим тогава — каза така, сякаш не му се вярваше много-много.

Дръпнах крачола на панталона си над коляното, което ме накара да стисна зъби, защото движението опъваше гърба ми. Накрая успях да открия около педя от белега от външната страна на бедрото ми, където Пайк беше забил ножа си от парче стъкло още докато бях в Тарбеан.

Аруил го разгледа отблизо, като държеше очилата си с една ръка. Внимателно го мушна с пръст, преди да отсече:

— Мърлява работа — произнесе с леко отвращение.

Дотогава си мислех, че съм свършил доста добра работа.

— Конецът ми се скъса точно когато бях стигнал до средата — твърдоглаво натъртих аз. — Условията, при които ми се наложи да работя, не бяха идеални.

Аруил мълча известно време, подръпвайки с пръст горната си устна, докато ме наблюдаваше през полупритворените си клепачи.

— И тия неща харесват ли ти? — попита ме той с подозрение.

Засмях се на изражението на лицето му, но бързо спрях, когато целият ми гръб разцъфна от болка.

— Не, магистре. Просто се наложи да се погрижа за себе си колкото можех.