Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

— Може да го счетем за безразсъдна употреба на симпатия — спокойно се намеси Лорен.

— Предлагате да отменим предишните две оплаквания и да ги заменим с безразсъдна употреба на симпатия? — попита ректорът, като се опитваше да върне привидно официалния тон на обсъждането.

— Точно така — отвърна Аруил, като продължаваше да гледа гневно Хеме през очилата си.

— Всички ли са съгласни с това предложение? — запита ректорът.

Отвърна му хор от утвърдителни възгласи от всички с изключение на Хеме.

— Против?

Хеме продължаваше да мълчи.

— Магистре на Архива, какво е наказанието за безразсъдна употреба на симпатия?

— Ако някой е наранен при безразсъдна употреба на симпатия, виновният студент ще получи не повече от седем удара с камшик по гърба.

Зачудих се от коя ли книга цитираше магистър Лорен.

— Колко удара препоръчваш?

Хеме огледа лицата на останалите магистри, осъзнал, че ситуацията се е обърнала срещу него.

— Кракът ми е покрит с мехури почти до коляното. — Той скръцна със зъби. — Три удара.

Ректорът прочисти гърлото си.

— Някой магистър противопоставя ли се на това действие?

— Да — едновременно казаха Елкса Дал и Килвин.

— Кой желае да отменим наказанието? Нека гласува с вдигане на ръка.

Елкса Дал, Килвин и Аруил веднага вдигнаха ръце, последвани от ректора. Мандраг не вдигна ръка, както и Лорен, Брандеур и Хеме. Елодин ми се ухили весело, но също не вдигна ръка. Ядосах се на себе си за скорошното си посещение в Архива и лошото впечатление, което бях направил на Лорен. Ако не беше то, може би щях да успея да обърна нещата в своя полза.

— Четири и половина за отмяна на наказанието — каза ректорът след известна пауза. — Наказанието остава: три удара с камшик, които да бъдат изпълнени утре, петия ден от Кайтелин, по обяд.

Тъй като бях дълбоко в Сърцето от камък, единственото, което изпитах, беше леко аналитично любопитство за това какво ли е усещането да бъдеш публично бит с камшик. Всички магистри вече се готвеха да се изправят и си тръгнат, но преди всичко да приключи, аз казах:

— Ректоре?

Той си пое дълбоко дъх и накрая въздъхна шумно.

— Да?

— Когато ме приемахте, вие ми казахте, че приемането ми в Арканум е разрешено, при условие че докажа, че съм овладял основните принципи на симпатията. — Цитирах думите му почти дословно. — Това може ли да се счита за доказателство?

И Хеме, и ректорът понечиха да отговорят едновременно. Гласът на Хеме беше по-силен:

— Слушай сега, малък лигльо!

— Хеме! — прекъсна го ректорът и след това се обърна към мен: — Опасявам се, че за да докажеш, че си овладял симпатията, ще ти е необходимо нещо повече от едно просто симпатично обвързване.

— Двойно обвързване — рязко го поправи Килвин.

За изненада на всички на масата, заговори Елодин:

— Мисля, че на доста от студентите, които понастоящем са членове на Арканум, ще им е трудничко да извършат двойно обвързване, да не говорим пък да извлекат достатъчно енергия, за да „покрият с мехури човешки крак почти до коляното“.

Бях забравил как тихият глас на Елодин стига до всички дълбоки места на гърдите ти, когато той заговори. Отново ми се усмихна щастливо.

Настъпи миг тишина, в която всички разсъждаваха върху думите му.

— Това е доста вярно — призна Елкса Дал, като се взря внимателно в мен.

Ректорът гледа известно време надолу към празната маса. След това сви рамене, вдигна поглед и се усмихна изненадващо жизнерадостно.

— Всички, които са за това да се приеме безразсъдното използване на симпатия от студента първи семестър Квоте като доказателство за неговото владеене на основните принципи на симпатията, да гласуват с вдигане на ръка.

Килвин и Елкса Дал вдигнаха едновременно ръце. Малко по-късно към тях се присъедини и Аруил. Елодин размаха своята. След известно време ректорът също вдигна ръка.

— Пет и половина гласа в полза на приемането на Квоте в Арканум — обяви той. — Предложението се приема. Събранието се разпуска. Техлу да бди над всички нас, глупаци и негови деца. — Той изрече последните думи много тихо и подпря челото си с ръка.

Хеме демонстративно напусна помещението, като влачеше след себе си Брандеур.

Когато минаваха през вратата, чух Брандеур да го пита:

— Ти не носеше ли нахут?

— Не, не носех — сопна се Хеме. — И не ми говори с тоя тон, все едно е моя грешка. Това е като да обвиниш някого, когото са намушкали на улицата, за това, че не бил с броня.

— Всички трябва да вземаме предпазни мерки — отвърна помирително Брандеур.

— Ти знаеш не по-зле от мен, че… — Гласовете им бяха прекъснати от хлопването на вратата.

Килвин се изправи и протегна рамене. Той погледна към мястото, където стоях, замислено почеса гъстата си брада и с двете си ръце и след това се приближи към мен.

— Имаш ли своя сигалдрия вече, е'лир Квоте?

— Руни ли имате предвид, господине? — погледнах го безизразно аз. — Страхувам се, че не.

Килвин прекара замислено ръце през брадата си.

— Няма смисъл да идваш на заниманията за основите на изобретяването, за които си се записал. Вместо това утре ела в кабинета ми. По обяд.

— Страхувам се, че за обяд имам друга уговорка, магистър Килвин.

— Хм. Да. — Той се намръщи. — При първата камбана тогава.

— Страхувам се, че момчето ще има среща с моите хора скоро след наказанието с камшик, Килвин — каза Аруил с весел отблясък в очите. — Намери някой да те доведе в Медика след това, синко. Ще те позашием.

— Благодаря ви, господине.

Аруил кимна и се отправи към вратата.

Килвин го изпрати с поглед, след това се обърна и ме погледна.

— В кабинета ми. Вдругиден. По обяд. — Тонът, с който го каза, ми даде да разбера, че не ми задаваше въпрос.

— За мен ще бъде чест, магистър Килвин.

Той изсумтя в отговор и излезе, съпроводен от Елкса Дал.

Останах сам с ректора, който седеше неподвижно. Гледахме се един друг, докато звукът от стъпките в коридора постепенно затихваше. Излязох от Сърцето от камък и почувствах смесица от очакване и страх от всичко онова, което току-що се беше случило.

— Съжалявам, че толкова скоро ви причиних толкова много неприятности, господине — колебливо се извиних аз.

— О? — възкликна той.

Сега, когато бяхме сами, изражението му далеч не беше толкова строго, колкото преди.

— И колко дълго смяташе да изчакаш?

— Поне един цикъл, господине.

Това, че за малко се бях разминал с истинска катастрофа, ме караше да се чувствам замаян от облекчение. На лицето ми неудържимо пропълзя усмивка.

— Поне един цикъл — промърмори той.

Ректорът потърка лицето си, след това вдигна поглед и изненадващо ми се усмихна с иронична усмивка. Осъзнах, че сега, когато лицето му не беше стегнато от строго изражение, той вече не изглежда толкова възрастен. Може би наближаваше петдесетте.

— Не изглеждаш като човек, който е наясно, че на другия ден ще го бият с камшик — отбеляза той.

Прогоних мисълта за наказанието.

— Предполагам, че ще ми мине, господине. — Той ме изгледа странно и мина известно време, докато осъзная, че бях свикнал с подобни изражения в трупата.

Ректорът понечи да заговори, но аз го преварих, преди той самият да успее да изрече нещо:

— Не съм толкова млад, колкото изглеждам, господине. Знам това. Просто ми се искаше и другите да го разберат.

— Предполагам, че скоро ще разберат. — Той ме изгледа продължително, преди да отблъсне стола си от масата и да ми подаде ръка. — Добре дошъл в Арканум.

Тържествено стиснах ръката му и след това се разделихме. Излязох навън и с изненада установих, че е посред нощ.

Вдишах дълбоко сладкия пролетен въздух и усетих как усмивката ми се връща на лицето.

След това някой ме докосна по рамото. Подскочих във въздуха на цели петдесетина сантиметра и за малко щях да скоча върху Симон с вой, драскане и хапане — моят единствен метод за защита в Тарбеан.

Той отстъпи крачка назад, стреснат от изражението на лицето ми.

Опитах се да успокоя бясното туптене на сърцето си.

— Симон. Съжалявам. Аз просто… Опитай се да не вдигаш много шум около мен. Лесно се стряскам.

— Аз също — прошепна той с треперещ глас и обърса челото си с ръка. — Макар че едва ли мога да те упрекна. Да си между роговете би стреснало и най-добрите измежду нас. Как мина?

— Очаква ме бой с камшик и ще ме приемат в Арканум.

Той ме изгледа с любопитство, опитвайки се да определи дали не се шегувам.

— Правилно ли те разбрах? Поздравления! — той плахо ми се усмихна. — Превръзки ли да ти купя или бира?

— И двете — усмихнах се в отговор аз.

* * *

Докато стигна до четвъртия етаж на Мюз, слухът за това, че не ме бяха изключили и за приемането ми в Арканум, вече ме бе изпреварил. Съквартирантите ми ме поздравиха с аплодисменти. Хеме не беше особено обичан. Някои от съквартирантите ми ме поздравиха с благоговение, а Базил специално излезе напред, за да стисне ръката ми.