Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

Но само миг по-късно се появи отново.

— Още едно последно нещо — тихо прошепна тя. — Предполагам, че ти е ясно, но понеже все пак си тук за пръв път… — Изражението й беше сериозно. — Книгите не излизат от тая стая. Нищо не трябва да напуска Архива.

— Разбира се — отвърнах, — естествено, че е така.

Всъщност не го знаех.

Фела ми се усмихна и кимна.

— Просто исках да се уверя, че си наясно. Преди няколко години имахме един млад господин, когото използвахме да донася книги от книжарницата на баща си. Никога преди това не бях виждала Лорен да се мръщи или пък да говори с глас по-силен от шепот. Но когато хвана онова момче на улицата с една от неговите книги… — Тя поклати глава, сякаш нямаше думи да обясни какво се бе случило.

Опитах се да си представя високия, сериозен магистър ядосан и така и не успях.

— Благодаря за предупреждението.

— Няма защо. — Фела тръгна обратно към преддверието.

Приближих се към бюрото, което ми беше показала.

— Как мога да поискам книга? — тихо попитах писаря.

Той ми показа един голям дневник, който беше до половина изписан с имената и исканията на студентите. Някои търсеха книги със специфични заглавия или автори, докато други бяха направили по-общи запитвания за информация. Един от записите привлече вниманието ми: „Базил — илишки лунен календар. История на атуранския календар“. Огледах се и забелязах момчето от класа на Хеме, което си водеше бележки, наведено над една книга.

Записах: „Квоте — история на чандрианите. Доклади за чандрианите и знаците за появяването им — черни очи, син пламък и т.н.“

Отидох до близките лавици и започнах да преглеждам книгите. Разпознах една-две от онези, които бях изучавал с Бен. Единственият звук в стаята беше откъслечното драскане на перата върху хартията или слабият шум от прелистване, който наподобяваше на пърхане на птичи криле. Вместо да ме подразни, този звук ми действаше странно успокояващо.

По-късно щях да разбера, че наричат това място „гробниците“ заради тишината, която го правеше да изглежда като крипта.

Накрая книга със заглавие „Размножителните навици на обикновените дракуси“ привлече вниманието ми и аз я отнесох до една от масите за четене. Взех я, защото на корицата й имаше доста стилно релефно изображение на дракон, но когато започнах да я чета, открих, че е задълбочено проучване на някои широко разпространени митове.

Вече бях преполовил увода, който разясняваше как митът за драконите по всяка вероятност е произлязъл от доста по-обикновените дракуси, когато един писар ме докосна по лакътя.

— Ти ли си Квоте?

Кимнах и той ми подаде малка книга със синя корица от плат. Когато я разтворих, веднага се разочаровах. Беше колекция от приказни истории. Прелистих я, като се надявах да намеря нещо полезно, но тя беше пълна със сладникави приключенски истории за забавление на децата. Нали се сещате, онези, в които смели сирачета успяват да надхитрят чандрианите, печелят богатство, женят се за принцеси и накрая живеят доволно и честито.

Въздъхнах и затворих книгата. Донякъде очаквах това. До преди чандрианите да избият семейството ми, и аз си мислех, че това са детски приказки. Това търсене нямаше да ме доведе до никъде.

Отидох отново до бюрото и дълго мислих, преди да напиша на нов ред в дневника с поръчки: „Квоте — историята на ордена на Амир. Произход на Амир. Обичаите на амирите“. Стигнах до края на реда и се готвех да започна нов, когато спрях и вдигнах поглед към писаря зад бюрото.

— Всъщност ще взема всичко за Амир — казах аз.

— Сега сме малко заети — отвърна той, като махна към стаята, където след моето влизане бяха влезли още десетина студенти. — Но ще ти донесем нещо веднага щом можем.

Върнах се на масата и отново прелистих детската книжка, преди да я зарежа, отегчен от измислените истории в нея. Този път чакането се оказа много по-дълго и тъкмо научавах за лятната хибернация на сускуинианите, когато усетих леко докосване по рамото. Обърнах се, очаквайки да видя писаря с ръце, пълни с книги, или може би Базил, който се бе отбил да ме види. Стреснах се при вида на надвесения над мен, облечен в черната си мантия, магистър Лорен.

— Ела — каза ми той и направи жест да го последвам.

Последвах го извън читалнята, без да мога да предположа за какво става дума. Минахме зад бюрото на писаря и надолу по едно стълбище до малка, с нищо незабележима стая с маса и два стола. Архивът беше пълен със стаички като тази — леговища за четене, предназначени да осигуряват на членовете на Арканума място, където да седнат на спокойствие и да се отдадат на проучванията си.

Лорен постави на масата дневника с исканията.

— Забелязах твоето искане, докато помагах на един от новите писари да изпълнява задълженията си — рече той. — Интересуваш се от чандрианите и амирите, така ли? — попита ме той.

Кимнах.

— Някой от преподавателите ли ти постави тази задача?

За момент се замислих дали да не му кажа истината. За онова, което се бе случило с родителите ми. За историята, която бях чул в Тарбеан.

Но реакцията на Манет при моето споменаване на чандрианите вече ми беше показала колко глупаво щеше да бъде, ако го направех. Докато не бях видял чандрианите със собствените си очи, и аз не вярвах в тях. Ако някой ми беше казал, че ги е виждал, щях да го взема за луд.

В най-добрия случай Лорен щеше да помисли, че съм откачил, а в най-лошия — че просто съм едно глупаво дете. Внезапно осъзнах с поразителна яснота, че в опита си да разговарям с магистъра на Архива съм стъпил върху един от крайъгълните камъни на цивилизацията.

Той поставяше нещата на друга плоскост. Историите на стареца от забутаната кръчма на Доковете внезапно започнаха да изглеждат далечни и незначителни.

— Не, господине — поклатих глава аз. — Исках просто да задоволя любопитството си.

— Много ценя любопитството — каза Лорен без особена емоция в гласа. — Може би ще успея да задоволя твоето любопитство донякъде. Амирите са били част от църквата във времената, когато Атуранската империя е била все още могъща. Тяхното кредо било _„Иваре еним еуге“_, което може да бъде приблизително преведено като „За по-висшето благо“. Те били наполовина странстващи рицари, наполовина — нещо като доброволни пазители на реда. Имали съдебни правомощия и можели да са действащи съдии и в религиозни, и в светски съдилища. Всички те в различна степен поели над закона.

Вече бях научил по-голямата част от това, което магистърът ми разказваше:

— Но откъде са дошли? — попитах го аз, като не се осмелих да спомена повече от историята на Скарпи.

— Произлезли са от пътуващите съдии — отвърна Лорен — мъже, които пътували от град на град и донасяли със себе си правосъдието в малките атурански градчета.

— Значи произходът им е атурански?

— Какъв друг би могъл да бъде? — погледна ме той.

Не можех да му кажа истината — че заради разказа на един старец аз подозирах, че корените на амирите са много по-стари от тези на Атуранската империя. Както и че се надявах, че те може би съществуват и днес някъде по света.

Лорен прие мълчанието ми за отговор.

— Ще ти дам един съвет — меко каза той. — Амирите са драматични персонажи. Когато сме млади, всички ние се правим на амири и водим битки с мечове от върбови пръчки. Нормално е тези истории да привличат. — Той ме погледна в очите. — Обаче един мъж, един _арканист_, трябва да съсредоточи вниманието си върху настоящето. Той трябва да се занимава с практични неща.

Той задържа погледа си върху очите ми и продължи:

— Ти си млад. Много хора те преценяват само по този начин. — Поех си дъх, за да отвърна, но той вдигна ръка. — Не те обвинявам, че се занимаваш с момчешки фантазии, а те съветвам да _не изглежда_ така, че се занимаваш с момчешки фантазии. — Той ме изгледа спокойно, а видът му бе все така невъзмутим както винаги.

Помислих за начина, по който Амброуз се беше държал с мен, и кимнах, усещайки как страните ми пламват.

Лорен извади перо и задраска реда, който бях записал в дневника.

— Аз много ценя любопитството, но не всички мислят като мен. Не ми се иска излишно да усложняваш първия си семестър с такива неща. Мисля, че ще ти бъде достатъчно трудно и без тези допълнителни грижи.

Наведох глава, усетил, че по някакъв начин съм го разочаровал.

— Разбирам. Благодаря ви, господине.

> 39.

> Достатъчно дълго въже

На следващия ден подраних с десет минути за часовете на Хеме и седнах на предния ред. Надявах се да хвана магистъра преди началото на урока и по този начин да си спестя това да ми се наложи да стоя на още една от лекциите му.

За съжаление той не се появи по-рано. Залата за лекции беше пълна, когато той влезе през долната врата и изкачи трите стъпала до високия дървен подиум. Хеме огледа залата, като ме търсеше с поглед.