Матю Райли Летящ старт - Unknown

— Питстопът дава на състезателите възможността да използват един важен елемент — стратегията! Кога да влезеш за питстоп? Да се отбиеш ли още един път в бокса, когато финалът е само след три обиколки? Можеш ли да завършиш последната обиколка само с един магнитен диск? — Сиракюз се усмихна. — Обаче, преди да можете да градите стратегии, трябва да се справяте със същинския питстоп.

В момента, когато се плъзна в питстопа под гигантските лапи на питмашината, Джейсън осъзна, но твърде късно, че е прескочил очертанията му с трийсетина сантиметра.

— Чейсър, остани на място! — изкрещя Сиракюз. — Внимание, всички! Остани на място! Моля, вижте. Госпожице Макдъф, пуснете питмашината.

Сали натисна бутона.

Осемте стърчащи на всички страни ръце на машината се спуснаха около «Аргонавт» — и заковаха на място; след това се заеха да коригират позициите си, преместиха се трийсет сантиметра напред и се заеха с работата си.

Забавянето беше около пет секунди.

— Господин Чейсър, този питстоп не беше достатъчно добър! — заяви Сиракюз. — Твоята питмашина ще ти бъде вярна, но ти верен ли беше на очертанията на своя питстоп, след като влезе толкова небрежно? Конкурентът ти току-що излетя от пита си с четири секунди преднина и спечели състезанието. В състезанията неточностите се наказват сурово. Ако си неточен, ще загубиш. Не знам за теб, но аз не се състезавам, за да загубя.

След малко, когато питмашината смени магнитните дискове по долната част на фюзелажа, Джейсън в нетърпението си да излезе от питлейна по-бързо остави «Аргонавт» да се промъкне напред през бялата линия по бетона, която бележеше предния край на питстопа.

Чу се остър сигнал.

Питмашината веднага се вдигна на тавана: отказваше да работи по колата.

— Господин Чейсър! — провикна се отново Сиракюз. — Нарушение на правилата за питстопа! Ти току-що си спечели 15 секунди наказание за тайно промъкване през линията по време на стопа. Петнайсет секунди в състезание от ФЛК са цяла вечност. Отново изгуби!

— Но… — опита се да възрази Джейсън.

Сиракюз го изгледа студено.

— Господин Чейсър, не отказвай да признаваш грешките си. Учи се от тях. Да се бърка, е човешко, но да правиш два пъти една и съща грешка е… меко казано, глупаво.

С това, слава богу, практиката в питстопа завърши.

Беше 7:45.

Вече беше късно. Джейсън, Бъг и Сали бяха изтощени. А им оставаше да си научат уроците за утре.

— Благодаря ви — каза Сиракюз за довиждане. — Ще се видим утре сутринта.

И си тръгна.

— Можеше да каже и «браво» — отбеляза Джейсън.

Сали го потупа по рамото.

— Браво, момче.

— Благодаря.

Джейсън влезе в столовата сам. Бъг и Сали се бяха прибрали в стаите си, за да почиват — по-късно Джейсън щеше да им занесе нещо за ядене.

Пред него крачеха Хорейшо Уонг и Айзая Уошингтън — другите двама питомци на Скот Сиракюз. Нито Уонг, нито Уошингтън не направиха опит да включат Джейсън в разговора.

Уонг се оплакваше.

— Какъв му е проблемът? Защо трябва да ходя на някакъв си урок по физика? Нали моят старши механик знае какво става в колата ми. Аз просто искам да ме оставят на мира, за да пилотирам.

— Точно така, мамка му! — съгласи се Уошингтън.

— Закова ме заради нарушение в питстопа! Боже, на всеки се случва! Кога за последен път си видял някой в професионалната лига да бъде наказван за нарушение в питстопа? Никога. Така или иначе, докато караше, Скот Сиракюз не беше толкова велик състезател. Тогава какво го кара сега да си мисли, че е толкова велик учител?

Уонг сниши глас и започна да имитира Сиракюз:

— Да се бърка, е човешко, да се прави два пъти една и съща грешка е глупаво.

Двамата се изкикотиха.

— Можем само да се оплакваме от лошия си късмет — въздъхна Уошингтън. — Защо трябваше да ни се падне даскал от пъкъла?

Влязоха в столовата.

Останалите ученици бяха преполовили вечерята си, защото бяха почнали в седем.

Уошингтън и Уонг бързо напълниха таблите си и седнаха при групичка свои връстници на последните свободни места.

Джейсън се огледа за място.

Много от отборите се хранеха със своите учители — смееха се, усмихваха се и се опознаваха едни други.

Сиракюз дори не беше предложил да вечеря със своите отбори.

На една от масите Джейсън видя Барнаби Бейкър и неговия отбор да се хранят със своя учител — слаб като скелет човек с клюнест нос.

Джейсън веднага го позна — това беше Зороастро, прочутият бивш световен шампион от Русия, един от първите пилоти на летяща кола. Мнозина все още го смятаха за най-точния технически пилот, карал в професионалния шампионат. Той беше почти като машина в своята точност, никога не пропускаше завой и изтощаваше противниците си чрез натиск.

Сега, като треньор, беше толкова добър и не по-малко суетен, че благоволяваше да обучава само два отбора, а не три, както правеха всички останали преподаватели. А Международното училище му угаждаше.

Това подтикна Джейсън да спре поглед на другия млад пилот, седнал до Барнаби и Зороастро.

Беше поразително красив младеж на около осемнайсет. Седеше изправен и горд и оглеждаше столовата, сякаш му принадлежеше. Носеше се изцяло в черно: черен гащеризон, черни състезателни ботуши, черно кепе — може би идеята беше да подхождат на черната му коса и черните му очи.

Пълната му невъзмутимост впечатли Джейсън.

Дори само пълната му самоувереност на фона на останалите пилоти в помещението беше обезпокоителна. Говореше се, че най-добрите пилоти на летящи коли се държат така, сякаш светът им принадлежи: че човек има нужда от един вид нарцистична свръхсамонадеяност и свръхсамоувереност, за да лети по пистата със скорост близка до тази на звука.

Джейсън си отбеляза наум да държи под око това момче в черно.

После се зае отново да търси място за сядане.

Бързият оглед разкри, че има само една възможност — и тя беше странна.

В ъгъла на столовата, сам-самичка, седеше Ериъл Пайпър, красивото момиче, което беше видял на церемонията по откриването.

Джейсън вдигна таблата с храната и се насочи към нея.

Осъзна, че отблизо Ериъл Пайпър е още по-красива. Надяваше се, че няма да забележи леката червенина, която се беше появила по бузите му.

— Здравей — каза той. — Имаш ли нещо против да седна тук?

Ериъл Пайпър вдигна рязко глава, сякаш я беше извадил от бленуване и е изненадана да чуе толкова близо до себе си човешки глас.

— Не, разбира се — отговори тя саркастично. — Стига да не те е страх да хванеш въшки.

— Не мога да хвана въшки само защото седя до теб — отговори Джейсън съвсем сериозно. — Хващаш въшки само когато целуваш момиче… — Млъкна, почервеня като божур и добави бързо: — Не че дойдох с намерението да те целуна.

Ериъл Пайпър сподави кикота си и се вгледа по-внимателно в Джейсън. Беше на седемнайсет, стройна, грациозна и твърде голяма за четиринайсетгодишно момче като него. На Джейсън никога не му се беше искало повече да е с поне три години по-голям.

И тогава тя каза:

— Ти нищо не знаеш за мен, нали?

Джейсън вдигна рамене.

— Не. Само че си ученичка в спортното училище като всички нас. Аз съм Джейсън Чейсър от Холс Крийк, Западна Австралия.

— Ериъл Пайпър, Мобайл, Алабама.

— Защо каза това за въшките? Болна ли си нещо? Затова ли седиш сама?

Ериъл се вторачи в Джейсън и по лицето ѝ започна да се изписва любопитна усмивка.

— Джейсън, в Холс Крийк състезаваш ли се с момичета?

— Да, непрекъснато. Някои са най-ожесточените и гадните… искам да кажа настървени състезателки в района.

— Ясно. А виждал ли си някога състезателка в професионалния шампионат?

Това накара Джейсън да се замисли.

— Не… — отговори той бавно. — Не съм.

Ериъл продължи:

— Това е, защото досега училището за пилоти не приемаше момичета и след като то е прекият път за професионалния шампионат, в него не участват професионални състезателки. Човечеството е странно нещо. Имаме целия този прогрес, всички тези постижения в технологиите, равенство и равни възможности, но някои предразсъдъци отмират трудно. Хората още гледат различно на мъжете и жените в света на спорта.

— Но влизането в училището е организирано много добре — отбеляза Джейсън. — Или те канят, или автоматично си осигуряваш достъп, като спечелиш някой регионален шампионат.

— Да, точно така — кимна Ериъл. — Аз спечелих американския Югоизточен регионален шампионат. След това кандидатствах в Международното пилотско училище. Обаче училището не ме прие. Защото съм момиче.

— Но това е глупаво. — Джейсън поклати глава. — Щом можеш да се състезаваш с летяща кола, не би трябвало да има значение дали си момче, или момиче.

— За мой късмет Върховният съд на Австралия мисли като теб. И принудиха училището да ме приеме. Беше здрава битка, но влязох.

В този миг на Джейсън му светна и той си обясни присъствието на всичките фотографи и журналисти на откриването и защо вниманието им беше насочено главно към Ериъл Пайпър.