Матю Райли Летящ старт - Unknown

— За мой късмет Върховният съд на Австралия мисли като теб. И принудиха училището да ме приеме. Беше здрава битка, но влязох.

В този миг на Джейсън му светна и той си обясни присъствието на всичките фотографи и журналисти на откриването и защо вниманието им беше насочено главно към Ериъл Пайпър.

Сега разбра и защо седи сама тук в ъгъла. А си беше мислил, че той е аутсайдер, защото е само на четиринайсет.

— И така, сега съм тук, но започнах да се питам заслужаваше ли си? Още през първия ден моят преподавател започна да се държи с мен два пъти по-сурово, отколкото с момчетата. Поне момичето, което е старши механик, си говори с мен. А те не искат да рискуват и да седнат на една маса с мен. Към това трябва да добавим и всички коси погледи по коридорите и в питлейна и вниманието на медиите. По дяволите, дори директорът не ме иска тук…

Тя отмести поглед и Джейсън видя, че очите ѝ почват да се пълнят със сълзи.

— Виж какво — започна той твърдо. Опита се да се сети какво би казала майка му в подобно положение и се сети. — Недей. Не плачи. Не им позволявай да те видят как плачеш, защото тогава те ще са спечелили.

Това подейства.

Ериъл вдигна глава, подсмръкна и преглътна сълзите си.

Джейсън продължи:

— Ериъл, не те познавам, но знам едно. Ти си тук. Сега. В училището за пилоти. Единственото, което има значение в училището, са състезанията. Ако можеш да се докажеш на пистата, хората ще свикнат.

Тя го погледна.

— Знаеш ли, че си много умен за четиринайсетгодишен?

— В началото съм малко бавен — отговори той, — но както на пистата, наваксвам. Ериъл, ако смяташ, че ще помогне и го искаш, ще ти бъда приятел.

— Да, Джейсън, ще ми е приятно. Благодаря.

След това започнаха да се хранят.

Международно училище за пилоти, ТасманияСъстезание 1, Трасе 1

Денят на състезанието.

Ревът на летящите коли разтърсваше въздуха. Размазани болиди с пилота и навигатора вътре се стрелкаха край питлейна. Големите плаващи трибуни бяха пълни с весело провикващи се зрители, които се наслаждаваха на карнавалната атмосфера в началото на училищния състезателен сезон.

Още от началото Състезание 1 беше направо наелектризиращо. На първия завой две коли се блъснаха и полетяха с 500 км/ч надолу към бреговете на река Дъруент. Бяха се докоснали, докато завиваха, след това се обърнаха и се запреобръщаха с плашеща бързина, а когато докоснаха повърхността на водата и заподскачаха по нея, парчета от фюзелажите им се разхвърчаха; колите се преобърнаха няколко пъти, но пилотите и навигаторите бяха в безопасност в усилените си кабини. Колите обаче вече бяха за основен ремонт и обновление.

Досега Джейсън не беше виждал нещо подобно.

Скоростта беше много по-висока от тази в състезанията, в които беше участвал. Гонитбата беше яростна. Това беше разликата между аматьорските гонки и професионалното състезание.

Състезанието наистина заслужаваше наименованието си «Суперспринт 30-2-1: Последният отпада». На всеки 2 обиколки последният в класирането се отстраняваше.

Стартираха 20 състезатели (неколцина се бяха отказали заради технически проблеми с колите си) и това означаваше, че в последните две обиколки ще се сражават 6 коли.

Трасето беше тясно — виеше се на запад из тропическите гори на Долна Тасмания, преди да се насочи обратно към Хобарт по коварното южно крайбрежие на острова.

Толкова тясно трасе се отразяваше брутално на магнитните дискове, което от своя страна означаваше, че отборите трябва да се отбиват за питстоп на всеки седем-осем обиколки. Така към края възникваше (нарочно заложена) дилема: да се отбиеш в питстопа някъде около 30-ата обиколка или да се опиташ да изкараш до финиша с все по-отслабващи магнитни дискове? Разбира се, ако си в боксовете, докато другите пресичат линията на старт/финала, за да завършат една обиколка, ще се окажеш на последно място и веднага ще те отстранят.

Първите две елиминирани коли бяха двата болида, които катастрофираха зрелищно още в началото. Това означаваше, че останалите 18 болида могат да карат в относителна безопасност през следващите шест обиколки: третото елиминиране нямаше да се случи преди края на Обиколка 6.

Завиване, накланяне, гонене — състезаване.

Джейсън виждаше как светът профучава размазан покрай него: сочното зелено на тропическия лес се превръщаше в мазки зелен цвят. Остро извиващият път близо до водопадите Ръсел — една от забележителностите на Тасмания — се превърна просто в мост за задминаване. Точка, в която може да се промъкнеш покрай някой, който е натиснал спирачките.

Завиваш покрай острите назъбени крайбрежни скали, после надолу към крайбрежната ивица.

730 км/ч.

Осморки под извисяващите се от водата алуминиеви арки, блъскани от вълните, които се стоварваха върху южното крайбрежие.

550 км/ч.

След това рязко спиране до «само» 210 км/ч за последния завой: коварен ляв, почти обратен, покрай остров Тасман — подобна на колона скална формация недалеч от останките на затвора от XIX век в Порт Артър.

След това отново обратно към река Дъруент — на правата вдигаш максимална скорост — 770 км/ч.

Продължителност: 15 мин.

Обиколка: 5

«Аргонавт» изрева по правата, плъзна се в смъртоносния Завой 1 и се стрелна в тропическия лес.

Намираха се в Обиколка 5 и от общо 18-те болида Джейсън беше на десето място — и се чувстваше много добре.

Точно тогава десният му заден магнитен диск необяснимо спря да работи.

Колата му веднага изгуби част от «сцеплението» и стана по-трудно управляема.

Специално правените за състезания летящи коли имаха по шест магнитни задвижващи устройства с формата на дискове, монтирани на долната част на фюзелажите. Загубата на един от дисковете беше поносима. Ако два предадяха богу дух, все едно караш автомобил с колелета на мокър път. Ако ти се развалят четири — имаш усещането, че управляваш по ледена пързалка.

Джейсъновата арматурна конзола светна като коледна елха.

Гласът на Сали изригна в слушалката му:

— Джейсън, току-що изгуби магнитен диск номер шест!

— Знам. Какво стана?

— Не знам — отговори Сали. — Според телеметричните ми екрани просто е спрял да работи, изгубил е цялата си мощност.

— Бъг, к'во ще кажеш? Да се отбием ли в питстопа?

Брат му само изхъмка в слушалката.

— Да, прав си, ще е на косъм — каза Джеймс. — Сигурен ли си, че ще успеем?

Бъг измърмори утвърдително.

— Добре — съгласи се Джейсън. — Сали, Бъг е прав. На десето място сме и на обиколка и половина от следващата елиминация. Вероятно всички останали се готвят за питстоп след Обиколка 8. Ако влезем в питстопа сега, ставаме от раз последни, но ако в пита всичко мине както трябва, ще имаме цяла обиколка да наваксаме. А освен това ще разполагаме с нов комплект магнитни дискове. За нас това е най-добрата възможност.

— Тогава идвайте, момчета! — изрева Сали. — Чакам ви!

«Аргонавт» взе отлично последния остър завой при Порт Артър и когато в Обиколка 6 пилотите се стрелнаха към Дъруент, Джейсън зави в питлейна.

Спря точно в очертанията на питстопа.

Часовникът започна да отброява.

00:00

00:01

Питмашината, вече кръстена от Сали Тарантула, започна да се спуска към «Аргонавт». Шест от ръцете ѝ свалиха шестте магнитни диска от долната страна на колата, а останалите две допълниха резервоарите с охладителна течност и презаредиха дюзите със сгъстен въздух.

00:04

00:05

Джейсън потропваше нетърпеливо. Всяка прекарана тук секунда беше изгубена.

Руум! Руум! Руум!

Летящите коли, които досега бяха зад него, профучаваха край пистоповете.

— По-бързо! По-бързо! — прошепна той.

00:08

00:09

Питстоп от десет секунди щеше да е много добре.

Руум!

Изведнъж колата на последно място профуча край стопа. Вече официално се намираха на опашката.

Тарантулата почти беше свършила. Само маркучът за охладителната течност още беше свързан с «Аргонавт». Джейсън, нетърпелив да се върне в състезанието, натисна газта и запълзя напред.

— Нарушение в питстопа! Кола 55! — понесе се от говорителите усилен от уредбата металически глас. — Наказание петнайсет секунди!

— Какво?! — изрева Джейсън.

И тогава видя контрольора на питстоповете. Учителите се редуваха да изпълняват тази длъжност. Днес контрольор беше професор Зороастро, учителят на Барнаби, както и на онова тайнствено момче в черно. А точно в момента сочеше предните криле на «Аргонавт». Те бяха пресекли границата на питстопа точно с два сантиметра и половина.

— О, не, в никакъв случай! — извика Джейсън.

Червена бариера се спусна със съсък пред «Аргонавт», за да му попречи да излезе от питстопа. Цифров хронометър на бариерата започна да отброява от 00:15 надолу.

Сега на Джейсън всяка секунда му се струваше повече от вечност.