Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

Леселте, който се смеел лесно и често, дори когато злочестината му била голяма. Имет, почти момче, който никога не бил пял и убивал, без да заплаче. Ордал, най-младата от всички тях, която никога не била виждала нещо живо да умира, стояла изправена смело до Алеф, а в златистите й коси блестяла панделка. А до нея бил Андан, чието лице било като маска с горящи очи и името му значело „гняв“.

Те се приближили към Алеф и той ги докоснал. Докоснал ръцете, очите и сърцата им. Последния път, когато ги докоснал, те усетили болка и от гърбовете им пораснали криле, които можели да ги отнесат където пожелаели. Криле от огън и сянка.

Криле от желязо и стъкло. Криле от камък и кръв.

След това Алеф изрекъл дългите им имена и те били обвити от бял пламък. Огънят танцувал по крилете им и те станали бързи. Огънят примигвал в очите им и те видели най-дълбоките кътчета на човешките сърца. Огънят изпълнил устата им и те запели песни на силата. След това огънят се спуснал върху челата им като сребърни звезди и те станали едновременно справедливи и мъдри, и страшни за гледане. После огънят ги погълнал и те изчезнали завинаги от погледите на смъртните.

Никой освен най-могъщите не можел вече да ги види, и то с голяма мъка и излагайки се на голям риск. Те раздавали справедливост по света, а най-великият от всички тях бил Техлу…

* * *

— Чух достатъчно — гласът не беше силен, но прозвуча така, все едно беше изкрещял думите.

Когато Скарпи разказваше история, всяко прекъсване беше като да сдъвчеш пясък, докато ядеш хляб.

От задната част на стаята към тезгяха се приближиха двама мъже в тъмни наметала — единият беше висок и надменен, а другият нисък с качулка. Докато се движеха, видях под наметалата им да проблясват сиви раса.

Свещеници техлини. Дори по-лошо, видях още двама мъже с брони под наметалата. Не ги бях забелязал, докато седяха, но сега, когато се изправиха, бе болезнено ясно, че бяха храмови войници. Лицата им бяха сурови и според мен под наметалата си носеха мечове.

Не бях единственият, който ги забеляза. Децата се изнизваха през вратата. По-умните се опитваха да изглеждат безразлични, но някои се затичаха още преди да се излезли навън. Противно на здравия разум, три деца останаха — едно момче от Сийлдиш с дантелена риза, едно малко босоного момиче и аз.

— Мисля, че всички чухме достатъчно — каза кротко, но строго по-високият от двамата свещеници.

Той беше сух, с изпити очи, които тлееха като скрити въглени. Грижливо поддържана брада с цвета на сажди придаваше допълнителна острота на и без това острото му като нож лице.

Той подаде наметалото си на по-ниския с качулката. Под него беше облечен в сивото расо на техлините. Около врата си носеше сребърни везни. Сърцето ми слезе в стомаха. Не беше просто свещеник, а Съдия. Видях другите две деца да се измъкват през вратата.

— Под бдителното око на Техлу те обвинявам в ерес — каза Съдията.

— Аз съм свидетел — допълни вторият свещеник изпод качулката си.

Съдията направи жест към наемниците.

— Вържете го.

Наемниците го сториха незабавно и по най-грубия начин. Скарпи спокойно изтърпя цялата процедура, без да каже и дума.

Съдията наблюдаваше как охраната му започна да връзва китките на Скарпи, след това се извърна леко встрани, сякаш искаше да пропъди разказвача от мислите си. Бавно огледа стаята и накрая погледът му се спря върху плешивия мъж с престилката зад тезгяха.

— Т-техлу да ви благослови! — побърза със заекване да каже собственикът на „Половин мачта“.

— Ще го направи — простичко отвърна Съдията.

Той отново бавно огледа стаята. Накрая се обърна към втория свещеник, който стоеше по-назад от тезгяха:

— Антони, дали чудесно място като това е убежище на еретици?

— Всичко е възможно, Съдия.

— Аха — меко каза Съдията и за пореден път бавно огледа стаята, докато накрая измери с очи мъжа зад тезгяха.

— Мога ли да предложа напитка на почитаемите? Ако това ще ви достави удоволствие? — побърза да предложи собственикът.

В отговор получи единствено мълчание.

— Имам предвид… напитка за вас и вашите братя. Една чудесна бъчва отлежало бяло? За да изразя своята благодарност. Позволих му да остане, защото в началото историите му бяха интересни. — Той преглътна с мъка и побърза да добави: — Но след това започна да разказва за греховни неща. Страхувах се да го изхвърля, защото той очевидно е луд, а всеки знае, че божият гняв пада върху онези, които вдигнат ръка срещу лудите… — Гласът му изневери и стаята внезапно притихна.

Той отново преглътна и дори от мястото си до вратата аз успях да чуя сухия звук, издаден от гърлото му.

— Щедро предложение — рече накрая Съдията.

— Много щедро — като ехо повтори по-ниският свещеник.

— Обаче силната напитка понякога изкушава хората да извършват греховни постъпки.

— Греховни — прошепна вторият свещеник.

— А някои от нашите братя са дали обети за въздържание от изкушенията на плътта. Ще трябва да откажа. — Гласът на Съдията беше изпълнен с благочестиво съжаление.

Успях да уловя погледа на Скарпи и той ми отвърна с мимолетно подобие на усмивка.

Стомахът ми се разбунтува. Изглежда, старият разказвач на истории не си даваше сметка в какви големи неприятности се бе забъркал. Същевременно обаче дълбоко вътре една егоистична част от мен самия не спираше да повтаря: _„Ако беше дошъл по-рано и бе научил каквото ти трябва, тогава нещата нямаше да са толкова зле, нали?“_

— Бихте ли приели да получите стойността на бъчвата, господа? — наруши мълчанието кръчмарят. — Щом не желаете самата бъчва.

Съдията не отговори, сякаш обмисляше предложението.

— В името на децата ми — примоли се плешивият мъж. — Знам, че ще използвате парите за тяхно добро.

Съдията сви устни.

— Много добре — каза той след кратко мълчание, — заради децата.

— Децата — гласът на ниския свещеник беше неприятно пронизителен.

Собственикът успя да изобрази на лицето си немощна усмивка.

Скарпи спря очите си върху мен и ми смигна.

— Човек би помислил — гласът на Скарпи се лееше като гъст мед, — че такива доблестни духовници като вас биха могли да намерят и по-добри неща за вършене от това да арестуват разказвачи и да изнудват честните хора за пари.

Звънтенето на монетите на кръчмаря спря и сякаш дъхът на всички в стаята секна. Съдията обърна гръб на Скарпи с преднамерено безразличие и каза през рамо на по-ниския свещеник:

— Антони, изглежда си имаме благовъзпитан еретик — колко странно и удивително! Трябва да го продадем на трупата Рух — донякъде той прилича на говорещо куче.

Скарпи продължи да говори, обръщайки се към гърба на мъжа:

— Не че очаквам да скочите сами да търсите Халиакс и Севен. Винаги съм казвал: „Малките хора вършат дребни дела.“ Предполагам, че не е лесно да се намерят достатъчно дребни дела за хора като вас. Но вие сте изобретателни. Можете да събирате боклука или да проверявате бордеите за свободни легла, когато ги посещавате.

Съдията се обърна, сграбчи глинената чаша от тезгяха и я запрати към главата на Скарпи, разбивайки я на парчета.

— Не говори в мое присъствие! — изфуча той. — Ти нищо не разбираш!

Скарпи леко тръсна глава, сякаш за да я прочисти.

По кафявото му лице, към една от белите му като морска пяна вежди, се стече червена струйка.

— Предполагам, че това може и да е истина. Техлу винаги е казвал…

— Не изричай името му! — кресна Съдията, а лицето му беше станало моравочервено. — Устата ти го омърсява. Това е богохулство!

— О, хайде стига, Ерлус — смъмри го Скарпи, все едно говореше на малко дете. — Техлу ви мрази дори повече, отколкото останалият свят, който ви ненавижда достатъчно силно.

В стаята настъпи неестествена тишина. Лицето на Съдията пребледня.

— Бог ще се смили над теб — изрече той със студен, треперещ глас.

Скарпи известно време гледа безмълвно Съдията. След това започна да се смее. Смееше се силно и гърлено — чак се давеше от смях и изглеждаше искрен до дъното на душата си.

Очите на Съдията се стрелнаха към единия от мъжете, които бяха вързали разказвача. Мъжът с жестокото лице удари без всякакво предупреждение Скарпи със стегнатия си юмрук веднъж в бъбреците и веднъж в основата на врата.

Скарпи рухна на пода. В стаята беше тихо. Звукът от удара на тялото му в дървения под сякаш се разсея по-бързо от ехото на смеха му. По знак на Съдията един от пазачите вдигна възрастния мъж за задната част на врата му. Разказвачът се клатеше като парцалена кукла, а краката му се влачеха по пода.

Но Скарпи не беше в безсъзнание, а само зашеметен. Очите му се въртяха нагоре-надолу в опит да фокусира Съдията.

— Милост за _моята_ душа. — Той изграчи с нещо, което при други обстоятелства би могло да мине за кикот. — Нямаш пред става колко забавно ми е да чуя това от теб.