Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

Но ако днес беше трийсет и пети, тогава имах само пет дни да стигна до Университета. Знаех, че приемат нови кандидати само до Сендлинг. Ако пропуснех подходящото време, щеше да се наложи да чакам два месеца — до началото на следващия семестър, — за да започна.

Попълних датата на разписката и начертах линия, на мястото, където трябваше да се подпише книжарят. Той изглеждаше доста слисан, когато плъзнах листа към него. Дори повече от това — дори не забеляза, че в разписката пише „пенита“ вместо „таланти“. Талантите струваха доста повече. Това означаваше, че току-що се бе съгласил да ми върне книгата за по-малко пари, отколкото я беше купил.

Задоволството ми бе попарено от мисълта, че всичко това беше много глупаво. Пенита или таланти — нямаше да имам достатъчно пари да откупя книгата обратно след два цикъла. Ако всичко минеше добре, на следващия ден изобщо нямаше да съм в Тарбеан.

Въпреки своята безполезност разписката ми помогна да уталожа острата болка от раздялата с последното нещо, което ми бе останало от моето детство. Духнах върху хартийката, внимателно я сгънах и напъхах в джоба си и прибрах двата си сребърни таланта. Бях изненадан, когато мъжът протегна ръка.

— Съжалявам за бележката — извинително се усмихна той. — Но не изглеждаше като някой, който има намерение да се върне. — Той леко сви рамене. — Ето, вземи.

Книжарят сложи в ръката ми една медна йота.

Реших, че в крайна сметка не беше лош човек. Усмихнах се в отговор и за миг се почувствах почти виновен за онова, което бях написал в разписката.

За един кратък миг се почувствах виновен и за трите пера, които бях откраднал. Тъй като обаче нямаше подходящ начин, по който да ги върна, преди да изляза, откраднах и шишенце мастило.

> 31.

> Същността на благородника

Двата таланта тежаха успокояващо в кесията ми и това нямаше нищо общо с теглото им. Всеки, който е оставал за дълго време без пари, знае какво имам предвид. Първата ми инвестиция беше в добра кожена кесия. Носех я под дрехите, здраво притисната към кожата ми.

Следващата беше истинска закуска. Пълна чиния с горещи яйца и резен шунка. Хляб, който беше мек и пресен, намазан с масло и мед, и чаша мляко, издоено от крава преди не повече от два дни. Може би това беше най-добрата храна, която някога бях ял.

Чувствах се странно от това, че седях на масата и се хранех с нож и вилица.

Чувствах се странно от това, че около мен имаше хора. Още по-странно беше, че някой друг ми носеше храната.

Докато обирах остатъците от закуската си с парче хляб, осъзнах, че имам проблем.

Дори и в тази долна кръчма от крайбрежната част на града привличах вниманието към себе си. Ризата ми беше просто стар конопен чувал с дупки за ръцете и главата. Панталоните ми бяха от платно и с няколко номера по-големи, отколкото ми бе необходим. Смърдяха на пушек, мас и застояла вода от уличните локви. Държах ги да не ми падат с парче въже, което бях изровил от боклука. Бях мръсен, с боси нозе и вонях.

Дали не трябваше да си купя дрехи и да намеря баня? Ако първо се изкъпех, след това щеше да се наложи да облека старите си дрехи. Обаче ако се опитах да си купя дрехи, изглеждайки по начина, по който изглеждах сега, най-вероятно дори нямаше да ме пуснат да вляза в магазина. А и се съмнявах, че някой би се съгласил да ми вземе мерките.

Съдържателят дойде да вземе празната чиния и аз реших банята да бъде първа най-вече защото ми беше омръзнало да смърдя като плъх, умрял преди седмица. Усмихнах му се.

— Къде мога да намеря баня тук наоколо?

— Тук, ако ти се намират няколко пенита. — Той ме огледа преценяващо. — Или можеш един час здраво да поработиш за мен. Огнището се нуждае от почистване.

— Ще ми трябват много вода и сапун.

— Два часа тогава — имам и чинии за миене. Първо огнището, след това банята и накрая чиниите. Как ти се вижда?

Близо час по-късно раменете вече ме боляха, а огнището беше чисто. Той ме заведе до една задна стая, в която имаше голяма дървена каца и решетка на пода. По стените имаше наредени куки за дрехите, а един прикован за гвоздеи лист ламарина служеше за грубо огледало.

Съдържателят ми донесе четка, кофа вода, от която се вдигаше пара, и парче сапун от луга. Търках се, докато кожата ме заболя и порозовя. Мъжът донесе второ ведро гореща вода, а после и трето.

Отправих тиха благодарствена молитва за това, че май не бях хванал въшки.

Вероятно съм бил толкова мръсен, че нито една уважаваща себе си въшка не бе пожелала да се настани в мен.

Докато се плакнех за последен път, погледнах захвърлените си дрехи. Сега, след като от години не бях се чувствал толкова чист, не исках дори да се докосна до тях, камо ли пък да ги облека. Ако се опитах да ги изпера, те просто щяха да се разпаднат.

Подсуших се и използвах грубата четка, за да разреша сплъстената си коса. Вече чистата ми коса изглеждаше по-дълга, отколкото когато беше мръсна. Изтрих запотеното импровизирано огледало и се изненадах. Изглеждах стар — поне по-стар от преди. Не само това — приличах на младия син на някой благородник. Лицето ми беше слабо и хубаво. Косата ми се нуждаеше от малко подстригване, но пък беше права и стигаше до раменете — точно по сегашната мода. Единственото, което ми липсваше, бяха благороднически дрехи.

Внезапно ми дойде идея.

Както си бях гол, се увих в една кърпа и излязох през задната врата. Взех и кесията си, но я скрих. Беше малко преди обяд и имаше хора навсякъде. Няма нужда да споменавам, че доста погледи се обърнаха към мен. Не им обърнах внимание и започнах да се движа с бърза крачка, без да се опитвам да се крия. Придадох на лицето си невъзмутимо и ядосано изражение, в което нямаше и следа от притеснение.

Спрях до баща и син, които товареха конопени чували в една каруца. Синът беше около четири години по-голям от мен и с една глава по-висок.

— Момче — сопнах се аз. — Къде наоколо мога да си купя дрехи? — погледнах многозначително към ризата му и добавих: — Прилични дрехи.

Той ме погледна, изражението му беше изпълнено с нещо средно между объркване и гняв. Баща му побърза да си свали шапката и застана пред сина си.

— Ваша светлост може да опита „При Бентли“. Дрехите там са обикновени, но е само на една-две преки от тук.

Изражението ми стана по-сурово.

— Това ли е единственото място наоколо?

Той отвори несигурно уста:

— Ами… би могло… има един…

Нетърпеливо му махнах да замълчи.

— Къде е? Просто ми го посочи, изглежда, не ти е останал много ум.

Той ми показа мястото и аз се отправих нататък. Докато вървях, се сетих за една от ролите на млад паж, която играех в трупата. Името на пажа беше Дънсти — нетърпимо капризно малко момче с важен баща. Образът му беше идеален за целта. Наклоних високомерно глава назад, изправих рамене по малко по-различен начин и се настроих мислено.

Отворих вратата с размах и нахлух вътре. Имаше мъж с кожена престилка, за когото предположих, че е въпросният Бентли. Беше към четирийсетгодишен, слаб и оплешивяващ. Той подскочи при звука от удара на вратата в стената. Обърна се и ме изгледа с невярващо изражение.

— Намери ми някаква дреха, глупако. Омръзна ми да ме зяпате ти и всеки друг кресльо, решил да отиде на пазар днес. — Отпуснах се на един стол и се намръщих.

Когато той не помръдна, го изгледах гневно.

— Да не би да не ме разбра? Или нуждите ми не са очевидни за теб? — Дръпнах края на кърпата, за да му покажа нагледно какво имам предвид.

Той просто си стоеше там и ме зяпаше изумено.

Сниших заплашително глас:

— Ако не ми донесеш нещо, което да облека… — изправих се и изкрещях: — Ще направя това място на парчета! Ще поискам от баща ми да ми даде камъните, останали от къщата ти, като подарък за Деня на средата на зимата. Ще накарам хрътките му да скачат върху мъртвото ти тяло! ИМАШ ЛИ ПРЕДСТАВА КОЙ СЪМ АЗ?

Бентли се засуети и аз отново се отпуснах на стола. Една клиентка, която не бях забелязал до този момент, побърза да излезе, като преди това спря, за да направи пред мен кратък реверанс.

С усилие се въздържах да не се разсмея.

След това всичко мина изненадващо лесно. Накарах продавача да търчи наляво-надясно и да ми носи една или друга дреха.

Подигравах се на качеството на плата, на кройката и на изработката на всяко нещо, което той ми показваше. Накратко казано, бях съвършеният малък лигльо.

В действителност бях много доволен. Дрехите бяха обикновени, но добре изработени. Всъщност в сравнение с онова, което бях носил само допреди час, дори и чистият конопен чувал щеше да е голям напредък.

Ако не сте прекарали много време в двора или в големите градове, ще ви е трудно да разберете защо успях така лесно да постигна каквото исках.

Нека обясня.

Синовете на благородниците са една от най-разрушителните сили на природата — като наводненията или смерчовете. Когато се сблъскате с някое от тези бедствия, единственото, което може да направи обикновеният човек, е да скърца със зъби и да се опита да сведе до минимум нанесената му вреда.