Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

След като битката приключила и враговете били отхвърлени зад портите от камък, оцелелите открили безжизненото и студено тяло на Ланре близо до звяра, който той убил. Новината за смъртта му бързо се разнесла и се спуснала над полето като було на отчаянието.

Те спечелили битката и обърнали изхода на войната, но всеки от тях чувствал в себе си студенина. Слабият пламък на надеждата, която таели, започнал да трепти и гасне. Те възлагали надеждите си на Ланре, а той бил мъртъв.

В пълната тишина Лира се изправила до тялото на Ланре и изрекла името му. Гласът й бил като заповед. Гласът й бил стомана и камък. Гласът й му казал да живее отново. Но Ланре продължавал да лежи мъртъв и неподвижен.

Обзета от уплаха, Лира коленичила до тялото на Ланре и прошепнала името му. Гласът й бил мълчалива молба. Гласът й бил любов и копнеж. Гласът й го повикал да живее отново. Но Ланре лежал студен и мъртъв.

Обзета от отчаяние, Лира паднала върху тялото на Ланре и изплакала името му. Гласът й бил шепот. Гласът й бил ехо и празнота. Гласът й го молел да живее. Но Ланре лежал бездиханен и мъртъв.

Ланре бил мъртъв. Лира заплакала безутешно и докоснала лицето му с треперещи ръце. Мъжете наоколо обърнали глави, защото било по-малко страшно да гледат полето, покрито с кръв, отколкото нейната скръб.

Но Ланре чул зова й. Той се обърнал при звука на гласа й и дошъл при нея. Ланре се върнал от дверите на смъртта. Той изрекъл името й и взел Лира в обятията си, за да я утеши. Отворил очите си и се опитал да изтрие сълзите й с треперещите си ръце. И тогава си поел дълбок, изпълнен с живот дъх.

Оцелелите от битката видели Ланре да се раздвижва и изпаднали в почуда. Треперливата надежда за мир, която всеки от тях пазел в сърцето си толкова дълго, пламнала като горещ пламък в гърдите им.

— Ланре и Лира! — изкрещели те и гласовете им били като гръмотевица. — Любовта на нашия крал е по-силна от смъртта! Гласът на нашата господарка го върна обратно! Заедно те победиха смъртта! Какво друго може да ни се случи, освен заедно да победим? Заедно ние можем само да победим!

И така войната продължила и това, че Ланре и Лира воювали един до друг, правело бъдещето да не изглежда толкова мрачно. Скоро всички научили историята за това как Ланре умрял и как любовта му и силата на Лира го върнали обратно. За пръв път откакто се помнели, хората можели да говорят открито за мир, без да ги смятат за глупаци или безумци.

Минали години. Враговете на империята станали малобройни и отчаяни и дори и най-циничните хора виждали, че краят на войната бързо наближава.

След това започнали да се разнасят слухове — че Лира била болна, че Лира била отвлечена или мъртва. Че Ланре напуснал империята, че бил полудял. Някои дори твърдели, че Ланре се самоубил и отишъл да търси жена си в земята на мъртвите. Имало безброй истории, но никой не знаел каква е истината.

Докато слуховете се разгорещявали, Ланре пристигнал в Мир Тариниел.

Той бил сам, носел своя сребърен меч и лека ризница от черни метални люспи. Бронята му била толкова по мярка, че изглеждала като втора кожа от сянка. Той я бил изработил от останките на звяра, който убил при Дросен Тор.

Ланре поискал Селитос да се срещне с него извън града. Селитос се съгласил, като се надявал да научи истината за неприятностите на Ланре и да му предложи приятелска утеха. Те често се съветвали един с друг, защото и двамата били владетели на своите народи.

Селитос бил чувал слуховете и се обезпокоил. Той се страхувал за здравето на Лира, но още повече се страхувал за Ланре. Селитос бил мъдър. Той знаел, че мъката може да сломи сърцето и че страстта е докарала много добри мъже до безумие.

Те вървели един до друг по планинските пътеки. Ланре вървял първи и те стигнали до едно високо място в планините, от което можели да погледнат далече над земята. Гордите кули на Мир Тариниел ярко блестели под последните лъчи на залязващото слънце.

След дълго мълчание Селитос рекъл:

— Чух ужасни слухове за жена ти.

Ланре не отвърнал нищо и от мълчанието му Селитос разбрал, че Лира е мъртва.

След още една продължителна пауза Селитос отново опитал да подхване разговор:

— Макар да не знам какво точно се е случило, Мир Тариниел ще те подкрепи и ще ти осигури всякаква приятелска помощ.

— Ти си ми дал достатъчно, стари приятелю. — Ланре се обърнал и сложил ръка на рамото на Селитос. — _Силанкси_, обвързвам те. В името на камъка, бъди неподвижен като камък. _Аерух_, заповядвам на въздуха да натежи като олово върху езика ти. _Селитос_, наричам те. Нека всички твои сили те напуснат, с изключение на зрението ти.

Селитос знаел, че в целия свят има само трима души, които можели да мерят сили в изкуството на имената — Алеф, Иакс и Лира. Ланре не притежавал дарбата на имената — силата му била в неговата десница. Опитът да обвърже Селитос с името му би бил толкова безполезен, колкото опита на някое хлапе да нападне войник с върбова пръчка.

Въпреки това силата на Ланре го притискала с голяма тежест като желязно менгеме. Той стоял неподвижен като камък и не можел да стори нищо друго, освен да се чуди как Ланре е придобил такава сила.

Объркан и отчаян, Селитос наблюдавал как нощта падала над планините. Изведнъж с ужас видял, че част от спускащия се мрак всъщност е огромна армия, която напредвала към Мир Тариниел.

Дори по-лошо — не се чувал предупредителният звън на камбаните. Селитос можел само да стои и да наблюдава как пълчищата тайно се промъкват все по-близо и по-близо.

Мир Тариниел бил опожарен и жителите му били изклани и колкото по-малко ви разкажа за това, толкова по-добре. Една нощ и един ден Селитос стоял безпомощно до Ланре и не можел да стори нищо друго, освен да гледа и слуша виковете на умиращите, звъна на желязото и пукота на трошащия се камък.

Когато зората на следващия ден докоснала почернелите кули на града, Селитос установил, че можел да се движи. Обърнал се към Ланре и този път взорът не му изневерил. Видял Ланре, обвит в дълбок мрак и с болна душа. Но Селитос все още усещал оковите на магията, които го обвързвали. Когато заговорил, в него се борели ярост и объркване.

— Какво стори, Ланре?

Ланре продължил да гледа към развалините на Мир Тариниел.

Раменете му се изгърбили сякаш под товара на огромна тежест.

— За добър човек ли ме смятаха, Селитос? — гласът му бил изпълнен с умора.

— Смятаха те за един от най-добрите измежду нас. Смятахме те за безукорен мъж.

— И все пак аз сторих това.

Селитос се насилил да погледне към разрушения си град.

— Да, стори го — съгласил се той. — Защо?

За момент Ланре замълчал.

— Моята жена е мъртва. До това ме доведоха лъжа и предателство, но за смъртта й съм виновен аз. — Той тежко преглътнал и загледал в далечината.

Селитос проследил погледа му. От височината на планините той видял стълбове черен дим, които се издигали от земята под него. Селитос почувствал с ужасяваща увереност, че Мир Тариниел не бил единственият разрушен град.

Съюзниците на Ланре посели разруха в последните бастиони на империята.

Ланре се обърнал.

— А аз _бях считан за един от най-добрите_. — Белязано от печал и отчаяние, лицето на Ланре било страшно за гледане. — Аз, когото считаха за мъдър и добър, сторих всичко това! — Той размахал ръце като обезумял. — Представи си какви нечестиви неща носят скрити в сърцата си онези мъже, които не са ми равни. — Ланре се обърнал към Мир Тариниел и лицето му се изпълнило с умиротворение. — Поне за тях всичко е свършило. Те са в безопасност. В безопасност от хилядите злини, които се срещат в живота. Далеч от мъката, предизвикана от несправедливата съдба.

— Далеч от радостта и чудото… — тихо отвърнал Селитос.

— Не съществува радост! — изкрещял Ланре със страшен глас.

Камъни се пръснали на парчета от силата на неговия глас и ехото го върнало обратно, режещ като нож.

— Всяка радост, която расте тук, е бързо задушавана от плевели. Аз не съм някакво чудовище, което разрушава, защото това му доставя извратено удоволствие. Засявам сол, защото изборът, който имаме, е между плевели и нищо.

Селитос не видял в очите му нищо друго освен празнота.

Селитос се навел и взел от земята нащърбено парче планински кристал с остър край.

— Ще ме убиеш с камък? — Ланре глухо се засмял. — Исках да ме разбереш, да знаеш, че не лудостта ме е накарала да сторя това, което направих.

— Ти не си безумец — признал Селитос. — Не виждам лудост в теб.

— Надявах се, че може би ти ще се присъединиш към онова, което се стремя да направя — изрекъл Ланре с отчаяно желание в гласа. — Този свят е като приятел със смъртоносна рана, на когото бързо даваш горчив цяр, който само облекчава болката му.

— Като разрушиш света? — тихо рекъл на себе си Селитос. — Ти не си луд, Ланре. Това, което те е завладяло, е по-лошо от лудостта. Аз не мога да те излекувам. — Той опипал острия като игла връх на камъка, който държал.