Матю Райли Летящ старт - Unknown

Вечерта семейство Чейсър плюс Сали и Скот Сиракюз пак отидоха в пилешкия грил за втора празнична вечеря.

— Знаете ли какво? — обади се Сали, без да спира да дъвче. — Чух, че след награждаването на победителите шефът на професионалния отбор на «Локхийд-Мартин», Антъни Нелсън, попитал Зейвиър дали не иска да чиракува при тях по време на следващото Италианско бягане, което е другия месец.

— Че как иначе! — изсумтя Джейсън. — Фирменият отбор на «Локхийд». О! Даа, победителят взима всичко.

— Спокойно де — обади се Хенри Чейсър, когато видя разочарованието му. — Ще дойде и твоето време. Мисля, че днешните ти усилия не са останали незабелязани.

— Така ли? — Джейсън се усмихна криво. — Не виждам някакви шефове на професионални отбори да са направили пътека до нас да ни предлагат да участваме например в някое от състезанията на Големия шлем.

И още докато го казваше, в ресторанта влезе един едър, почти огромен мъж.

Хората започнаха да извръщат глави и да шушукат — не можеш да видиш често милиардер в пилешки грил.

Беше Умберто Ломбарди.

— Аха! — избоботи италианецът. — Това е място точно по мой вкус! Моля, госпожо, три супербургера с допълнително сирене. Някой друг да иска нещо?

Настани се до Марта Чейсър и продължи:

— Сеньора Чейсър, моите най-искрени извинения, че се натрапвам на празненството ви. Моля за вашата снизходителност и ви обещавам, че няма да остана дълго, но преди това трябва да задам един сериозен въпрос на този млад отбор.

Всички на масата го гледаха и мълчаха.

Ломбарди сниши глас.

— Днес всички вие се състезавахте добре. Много добре. Нито един от останалите отбори не се доближи и на йота до това да оцелее в почти 400 обиколки от състезания на двойки. Но ти го направи, Джейсън. Нещо повече — не само го направи, а почти спечели!… Та значи така. Както сигурно знаете много добре, Италианското бягане ще се проведе след три седмици. Досега отборът ми участваше само с една кола в професионалните турнири, но от известно време обмислям да разширя отбора… и да добавя още един болид.

Джейсън усети как по гръбнака му полазиха тръпки.

— И…?

Ломбарди продължи:

— И значи се питам дали членовете на отбора «Аргонавт» биха искали да се състезават с втория болид на отбора «Ломбарди» в тазгодишното Италианско бягане.

Джейсън си изпусна вилицата. Бъг пребледня. Сали зяпна. Хенри Чейсър спря да дъвче. Долната устна на Марта Чейсър затрепери. Само Скот Сиракюз спокойно продължи да се храни.

— Искате… — попита Джейсън невярващо, — искате да се състезаваме за вас в следващия турнир от Големия шлем?

— Ами да — простичко отговори Ломбарди.

Джейсън преглътна.

Това беше прекалено. Важността на казаното от Ломбарди го разтърси като земетресение.

Това нямаше да е като никое от състезанията от старата школа. Дори нямаше да е като Спонсорския турнир тук в спортното училище. Щеше да е нещо по-голямо — мнооого по-голямо. Щеше да е професионално състезание срещу професионални състезатели. В Италия, откъдето се предаваше на живо по целия свят.

— Е? — попита Ломбарди. — Ще се състезавате ли за мен?

Джейсън погледна Бъг, който кимна едва забележимо.

Обърна се към Сали, която, онемяла от шока, също можа само да кимне.

След това се обърна към Ломбарди и каза:

— Да. Ще се състезаваме.

Въпросът беше решен.

«Аргонавт» заминаваше за Италия.

Пета частИталианското бягане

В света на ФЛК имаше четири турнира от Големия шлем. По време те се подреждаха така:

Сидни Класик през февруари.

Лондонското подземно състезание през май.

Италианското бягане през август.

И Ню Йорк Мастърс през октомври.

Разбира се, всичките тези състезания бяха много различни. Сидни Класик беше типично австралийска проява — тежко, безмилостно и продължително надбягване — истинска проверка на издръжливостта като продължаващите по пет дни мачове по крикет или старото автомобилно състезание Батърст 1000 в Ню Саут Уелс: състезание на писта, което продължаваше 20 часа и в което състезателите трябваше да направят 156 обиколки на писта, минаваща покрай осемте океански язовира по протежение на източното крайбрежие. Завършваше под най-величествения финал на света — прочутия мост в пристанището на Сидни. Австралийците го наричаха «състезанието, което кара цяла държава да спре».

Лондонското подземно състезание беше надбягване на вратички — най-пъкленото от всички. Провеждаше се в мрака на лондонското метро и беше изпитание за тактическите способности на пилота — за 6 часа да успее да мине през колкото може повече подземни метростанции. Досега нито един състезател не бе успявал да мине през всичките.

Ню Йорк Мастърс беше истински карнавал на спорта — за четири дни четири състезания — всеки ден различно. Първия ден — суперспринт; втория — състезание на вратички; третия — общо преследване; и накрая едно от най-редките надбягвания — състезание по търсене и откриване на дълго разстояние, което отвеждаше пилотите от Ню Йорк до Ниагарския водопад и обратно.

Италианското бягане имаше свой собствен неповторим формат. Провеждаше се всяка година в горещините и беше еднопосочно. Състезателите не се надбягваха по писта, а стартираха от един град и финишираха в друг на другия край на страната.

Надбягването започваше в Рим, стартът бе в Колизея, след което се тръгваше на север, към Флоренция, Падуа и Милано, а после из висините на Алпите. След това започваше дългият път на юг покрай западния бряг, който стигаше до тока на Ботуша, където пилотите трябваше да решат дали им стиска да го срежат. Следваше финалният спринт нагоре по източната част на страната чак до грандиозния финал във Венеция II.

Интересното беше, че в Италианското бягане имаше два района на боксове — единият на международното летище «Леонардо да Винчи» във Фиумичино близо до Рим, а вторият в другия край на страната, в Пескара. Това бе причината Италианското бягане да е единственото състезание в света, в което екипите механици трябваше да пътуват по сушата, за да стигнат до втория питстоп. Не беше необичайно, като стигнат в Пескара, състезателите да разберат, че старшият им механик още не е пристигнал.

За разлика от повечето състезания, в които Джейсън беше участвал в спортното училище (те се провеждаха по правилника на Южното полукълбо, като например «финиширане, когато колата пресече линията»), Италианското бягане се провеждаше по значително по-традиционните правила на северните професионални конфедерации, които имаха и различно правило за финиширане: «пилотът трябва да е пресякъл линията».

Това значеше, че първият пилот или навигатор, който пресече финала, е победител независимо дали е в колата си.

Повече от веднъж се беше случвало пилот, чиято кола се е прецакала в последния момент, да пресече финала на бегом (а в Италия, където линията на финала е на повърхността на водата, да я пресече с плуване).

Накрая трябва да се отбележи, че Италианското бягане беше типично европейско събитие и като такова бе много популярно на Стария континент. Всяка година милиони туристи пристигаха в Италия, за да го гледат на живо. Огромни тълпи заемаха позиции по протежение на цялото италианско крайбрежие по хълмовете, скалите и трибуните.

Веднъж годишно през август Италия се превръщаше за цяла седмица в центъра на Европа. Цяла Италия гъмжеше от туристи и фенове — всички с пари за харчене. Според икономистите от «Блумбърг» за седмицата на Италианското бягане в икономиката на страната се наливаха 60 милиарда долара.

Джейсън се готвеше да се гмурне точно в този пулсиращ и бушуващ свят.

Хобарт, Тасмания

Обаче преди Джейсън и Зейвиър да заминат за Италия оставаха още дванайсет училищни състезания.

Макар спортното училище да се гордееше, че двама от неговите ученици са поканени да участват в един от турнирите на Големия шлем, на Джейсън и Зейвиър им беше пределно ясно, че докато са в Италия, състезателният сезон на училището няма да бъде отменен.

Това означаваше, че трябва да съберат колкото може повече точки, преди да заминат. За Зейвиър това не беше голям проблем, защото в момента оглавяваше класацията с 30 точки преднина.

Обаче за Джейсън нещата бяха по-трудни. Като финалист в Спонсорския турнир, той беше събрал 18 точки (в това състезание се даваха двоен брой точки) и това му позволи да се изкачи на седмо място в общото класиране. Обаче Италия щеше да го откъсне от училището за осем дни — което щеше да му коства цели три състезания. А той искаше да завърши училищния сезон сред първите четирима в класирането, за да получи покана за участие в Ню Йорк Мастърс през октомври.

Когато се върнеше от италианското си приключение, щеше да му се наложи да наваксва. Но пък си заслужаваше. Не се случваше всеки ден новак като него да участва в турнир от Големия шлем. Боже, колко беше развълнуван!