Пътеките на мрака - цялата трилогия - Р. Салваторе

Шеста глава

Съдбовни пътища

Ле’лоринел само се отбраняваше, както винаги. Беше оставил нападението на своя противник. Двата ятагана се носеха във вихрен танц, а той ги отбиваше и отстъпваше назад, избягваше ги и отскачаше ту наляво, ту надясно, така че замахванията на Туневек минаваха покрай него, без да го докоснат.

Туневек се препъна и изруга наум, убеден, че битката е свършила и че Ле’лоринел ей сега ще започне да недоволства и да му натяква за допуснатите грешки. Той затвори очи и зачака Ле’лоринел да го плесне с меча си по гърба или още по-ниско — ако беше в особено лошо настроение.

Ала удар така и не последва.

Туневек се обърна и видя, че елфът се е облегнал на стената и е оставил оръжията си настрани.

— Вече не се хабиш дори да довършиш битката? — учуди се Туневек.

Ле’лоринел му хвърли разсеян поглед и отново вдигна очи към единствения прозорец в тази част на Кулата. Зад него седеше Маскевич и сигурно и в този момент търсеше още и още отговори.

— Хайде! — рече Туневек и размаха ятаганите. — Плати ми за една последна битка, така че да бием.

Ле’лоринел бавно се обърна към нетърпеливия полуелф и го изгледа.

— Това беше всичко между нас.

— Плати ми за тази последна битка, а тя още не е свършила — настоя Туневек.

— Напротив. Взимай си парите и се махай. Вече нямам нужда от теб.

Туневек не можеше да повярва на ушите си. Бяха тренирали заедно месеци наред, а ето че сега Ле’лоринел го пъдеше по този нехаен, напълно безчувствен начин!

— Можеш да задържиш ятаганите — подхвърли Ле’лоринел, без да го погледне. Цялото му внимание отново бе насочено към прозореца на Маскевич.

Туневек дълго не помръдна, нито свали изумен поглед от елфа. Когато най-сетне се съвзе, той хвърли ятаганите в краката му и изхвърча от стаята, ругаейки под носа си, мъчейки се да преглътне горчивия вкус, който случилото се току-що бе оставило в устата му.

Ле’лоринел не си направи труда да вдигне оръжията от пода и изобщо не погледна след Туневек. Полуелфът си беше свършил работата, не особено добре, наистина, но все пак му беше от полза. А сега задачата му беше изпълнена.

След броени минути Ле’лоринел вече стоеше пред вратата на Маскевич. Вдигна ръка, за да почука, но се поколеба — магьосникът поначало не одобряваше намеренията му, а откакто елфът се беше върнал от посещението си при Е’Креса, Маскевич бе станал особено кисел.

Преди Ле’лоринел да успее да почука, вратата се отвори и той видя магьосника, приведен над дъбовото си писалище, върху което имаше няколко отворени книги, включително и една, написана от Таласей, прословутия бард от Града на сребърната луна. Тя разказваше наскорошните събития в Митрал Хол — как джуджетата си бяха извоювали Залите от дуергарите и Мракометния, страховития дракон на сенките, как Бруенор беше обявен за крал, как Мрачните бяха нахлули в Митрал Хол, водейки Гандалуг Бойния чук, дядото на Бруенор, и най-накрая — как след победата над силите на Подземния мрак Бруенор беше отстъпил трона си на Гандалуг и се беше завърнал в Долината на мразовития вятър. Ле’лоринел беше платил прескъпо за тази книга и я знаеше наизуст.

Между книгите, полузатиснат от една от тях, беше разстлан пергаментът, върху който Ле’лоринел беше предал най-точно думите на Е’Креса.

— Казах, че ще те повикам, когато съм готов — сприхаво рече Маскевич (който този ден беше още по-раздразнителен от обикновено), без дори да погледне към вратата. — Не можеш ли да проявиш поне малко търпение след всички тези години!

— Туневек си отиде — заяви Ле’лоринел. — Окончателно.

Сега вече Маскевич вдигна очи, а по лицето му се изписа искрена тревога — Нали не си го убил? Ле’лоринел се усмихна:

— Наистина ли мислиш, че у мен се крие толкова злина?

— Мисля, че си обсебен и това те кара да забравиш всяко благоразумие — заяви направо магьосникът. — Може би се боиш да оставиш живи свидетели, които биха могли да предупредят Дризт До’Урден.

— Тогава Е’Креса нямаше да е жив, нали?

Магьосникът се замисли за миг, после сви рамене.

— Значи Туневек си тръгна?

Ле’лоринел кимна.

— Жалко — продължи Маскевич. — Бях започнал да се привързвам към даровития младеж. Както и ти, сигурен съм.

— Не го бива чак толкова като боец — отсече елфът, сякаш това бе единственото, което имаше някакво значение.

— Не е на нивото, което очакваш от онзи, който се е наел да подражава на прословутия елф на мрака — поправи го магьосникът. — Но има ли изобщо някой, който е способен да се доближи до това ниво?

— Какво научи? — попита го Ле’лоринел.

— Преплетените символи на Думатоин, Пазителя на тайните под планината и на Клангедон, богът на битките на джуджетата. Е’Креса е бил прав.

— Знакът на Бруенор Бойния чук — рече елфът.

— Не точно. Знак, използван от Бруенор един: единствен път, поне доколкото знам. Бил е наистина изкусен ковач, между другото.

Докато говореше, магьосникът даде знак на Ле’лоринел да се приближи и му показа няколко илюстрации в книгата на Таласей — съвсем обикновени оръжия и един нагръдник.

— Изработени са от Бруенор — обясни Маскевич, както пишеше и под самите илюстрации. — Но никъде не виждам символ, подобен на онзи, който си получил от Е’Креса. Ето това — посочи той нагръдника, — това е знакът на Бруенор, знакът на рода Боен чук и две Б-та върху голямата халба.

Ле’лоринел се наведе, за да разгледа по-добре илюстрацията и наистина, в долното ъгълче на нагръдника съвсем ясно се виждаше халба, пълна с пенлива течност, както и инициалите на Бруенор, точно както Маскевич беше обяснил. Разбира се, елфът вече беше открил това и сам, макар че магьосникът очевидно си вадеше изводи, които той не беше направил.

— Доколкото знам, това е знакът, който Бруенор е оставил върху всичко, излязло някога изпод ръцете му — рече Маскевич.

— Е’Креса ми каза друго.

— А! — възкликна магьосникът и вдигна костеливия си, закривен показалец. — Освен него имаме и ето това.

При тези думи той прелисти книгата на Таласей и намери друга илюстрация, върху която беше изобразен великолепен боен чук, поставен върху Пиедестал.