Пътеките на мрака - цялата трилогия - Р. Салваторе

Втора част

По следите

Човешкото безразсъдство неведнъж ме е изумявало.

Имам предвид в сравнение с другите добри раси, тъй като е безсмислено да се правят сравнения между хора и мрачни елфи, гоблини или други безпощадни раси, които преследват единствено собствените си жестоки цели. Мензоберанзан не е сигурно място, в това спор няма, и повечето ми събратя умират много преди да достигнат преклонна възраст, но това се дължи преди всичко на тяхната жажда за власт и слава, на прекомерния им религиозен плам и на тяхната самонадеяност. Всеки мрачен елф е така уверен в себе си, че му се струва невъзможно да умре, а ако от време на време подобни мисли все пак минат през главата му, той се залъгва с успокоението, че една смърт в служба на Лолт може да му донесе единствено вечно блаженство редом с богинята.

Същото важи и за гоблините, които по някаква необяснима причина често отиват на сигурна смърт, без да трепнат и дори с желание.

Много раси, в това число и хората, се оправдават с обяснението за служба на някой бог, когато поемат големи рискове и дори когато започват войни, и наистина, в идеята, че да умреш в името на достойна цел, е пречистващо и облагородяващо, има немалка доза истина.

Но ако оставим настрана фанатиците и военните общества смятам, че измежду всички добри раси често пъти хората са тези, които постъпват най-безразсъдно. Виждал съм немалко богаташи, дошли в Десетте града за удоволствие, да кръстосват ледените и нерядко смъртоносни води на Маер Дуалдон или пък да катерят стръмните склонове на Грамадата на Келвин. Те залагат на карта всичко в името на едно незначително постижение.

И аз се възхищавам на тяхната решителност и на доверието, което имат в себе си.

Подозирам, че тази готовност да рискуват всичко отчасти се дължи на кратката продължителност на човешкия живот. Ако един човек на четирийсет години изложи живота си на опасност, то той може да изгуби двайсетина, четирийсетина или, в някой по-необичаен случай — шейсетина години, но ако един елф на четирийсет години стори същото, то той рискува цели столетия. Ето защо в гърдите на хората има чувство за настойчивост, което елфите (били те мрачни или светли) и джуджетата не са в състояние да разберат.

И точно това чувство за неотложност поражда желание за живот, каквото един елф или едно джудже никога не могат да изпитат. Аз го виждам всеки ден, изписано върху красивото лице на Кати-Бри — тази любов към живота, това чувство за настойчивост, тази нужда да изпълни всеки ден, всеки час с нови преживявания и радости. Колкото и да е странно, тази нейна жажда за живот се засили още повече, когато повярвахме, че Уолфгар е загинал. Когато с Кати-Бри говорихме за това, научих, че подобна страст за живот, дори с цената на огромен риск, често обзема хората, изгубили свой близък, сякаш напомнянето за собствената им смъртност допълнително усилва нуждата да изпълнят годините, които им остават, с колкото се може повече живот.

Какъв прекрасен мироглед! И колко жалко, че нерядко е потребна мъчителна загуба, за да отклони някого от пътя на привичното безразличие.

Но по какъв път да поема аз, комуто вероятно предстоят още седем, дори осем столетия живот? Може би трябва да избера спокойното, уседнало съществуване, посветено на тих размисъл, така характерно за елфите от Торил? Трябвали нощем да танцувам под звездното небе, а дните си да прекарвам в мечтание, насочил поглед навътре, та по-добре да разбера света, който ме заобикаля? Достойни занимания, без съмнение, а да танцувам под нощното небе за мен е радост, от която за нищо на света не бих искал да се откажа. Но аз имам нужда от нещо повече. Имам нужда от приключения и нови преживявания. Следвам примера на Кати-Бри и хората и с всеки великолепен изгрев си повтарям, че именно това е пълноценният път, който не бива да напускам.

Колкото по-малко часове губим, толкова по-стойностен е животът ни и един живот от няколко десетилетия безспорно може да бъде далеч по-пълноценен от едно вековно съществуване. Как иначе да си обясня постиженията на войн като Артемис Ентрери, който е в състояние да надвие мнозина от моите събратя, които са прекарали десет пъти повече години на този свят? Как да си обясня факта, че най-изкусните магьосници във Фаерун не са елфи, а хора, посветили не векове, а десетилетия на опити да разкрият тайните на магическата Материя?

Истинска благословия се оказа това, че дойдох на Повърхността и срещнах приятелка като Кати-Бри. Защото именно това е моето призвание, не просто целта, а смисълът на живота ми. Какви възможности се изправят пред мен, ако съчетая дълголетието на своята раса с настойчивата жажда за живот на хората! И какви радости щях да пропусна, ако бях избрал по-спокойния, застоял път, осеян с безброй знаци, които да ми напомнят колко много мога да изгубя, лъкатушещия път, който отбягва както гордите планини, така и дълбоките долини и избира равнината, жертвайки висотите, които би могъл да достигне, от страх пред дълбините, в които може да му се наложи да се спусне?

Нерядко елфите се отказват от по-близки отношения с хората, загърбват любовта си, защото здравият разум им нашепва, че подобна връзка е невъзможна, че според елфическите представи за време, тя ще бъде съвсем мимолетна.

Мироглед, който ги обрича на вечна посредственост.

Понякога имаме нужда някой да ни напомни, че изгревът трае едва няколко минути.

Ала красотата му може да живее вечно в сърцата ни.

Седма глава

Неподходяща компания

Стражът пребледня като платно при вида на деликатните елфически черти и абаносовочерната кожа на посетителя, който в едно дъждовно утро спря пред портата на Лускан. С вид, сякаш всеки момент ще се строполи на земята, младият мъж започна да заеква и стисна алебардата с такава сила, че кокалчетата на ръцете му побеляха.

— Спрете! — викна той, когато най-сетне се посъвзе.

— Че ние сме спрели — отвърна Кати-Бри и го погледна любопитно. — Просто си стоим и те гледаме как се потиш.

Стражът издаде нещо средно между ръмжене и уплашено скимтене, след което, събрал най-сетне малко смелост, се провикна за помощ и пристъпи напред, вдигнал алебардата пред себе си.

— Спрете! — повтори той, макар че никой от двамата пътници не бе направил и крачка.