Пътеките на мрака - цялата трилогия - Р. Салваторе

Четвърта глава

Знакът

Ето това вече беше събрание тъкмо по вкуса на Риджис. Полуръстът се беше разположил в мекия стол, с ръце зад главата, а по пухкавото му лице се беше изписало крайно задоволство, докато гледаше как довеждат пленниците. Двамина липсваха — единият все още се възстановяваше (и то ако имаше късмет) от наскоро получената рана в гърдите, а другият (жената, за която Дризт и останалите вярваха, че е предводителка на шайката) беше в съседната стая и щеше да бъде доведена отделно.

— Сигурно е прекрасно да имаш толкова могъщи приятели — подигравателно изсъска Тамарут, представителят на Източен пристан, комуто Риджис никога не се бе нравил особено.

— Онези двамата — отвърна полуръстът на висок глас, така че останалите трима представители в неговата част на стаята да го чуят. След като замълча за няколко секунди, за да привлече вниманието на двама от другите петима съветници, както и на Касиус, посочи разбойниците, с които се беше бил, или по-скоро — онези, които бе насъскал един срещу друг. — Аз ги залових. Без чужда помощ.

Тамарут настръхна, но не каза нищо и се облегна в стола си.

Риджис приглади къдравата си, кестенява коса и отново подпря глава на ръцете си, без да може да сдържи усмивката си.

След необходимите въведения и без възражения от страна на останалите съветници, Касиус произнесе очакваната присъда:

— Тъй като не сте убили никого (поне доколкото ни е известно), няма да плащате с живота си.

— Освен ако раната от брадвата на Бруенор не довърши другаря им — подхвърли представителят на Каер Кьониг, най-младият и често пъти най-грубият от съветниците, и въпреки донякъде безвкусната шега, в стаята се разнесе приглушен смях.

Касиус се покашля, за да възстанови официалния тон, и продължи:

— Това обаче не ви оневинява. Ето защо, в продължение на десет години ще ловите риба в Маер Дуалдон, с лодка, избрана от Кемп Таргоски. Всичко, което уловите, ще отива в общата хазна на Десетте града, с изключение на разходите, които Кемп ще направи за лодката и за вашата охрана. Разбира се, малка част от онова, което печелите, ще остава за вас, за да има с какво да се изхранвате, но нищо повече. Това е присъдата на Съвета. Приемате ли я?

— Че имаме ли избор? — изсумтя един от разбойниците, здравенякът, когото Кати-Бри беше надвила.

— Повече, отколкото заслужавате — намеси се Кемп, преди Касиус да успее да отговори. — Ако бяхте заловени от лусканските власти, щяхте да свършите върху Карнавала на затворниците — измъчвани до смърт под възторжените викове на свирепата тълпа. Още не е късно да уредим нещо по въпроса, ако подобна възможност ви се струва по-привлекателна.

Кемп погледна към Касиус, който кимна мрачно, но одобрително.

— Е, какво решавате? — попита Касиус.

Отговорът на бандитите не беше изненада за никого и те бяха отведени от града — отиваха в Таргос, където затворническата им лодка вече ги очакваше.

Когато разбойниците излязоха, по знак на Касиус стаята беше огласена от одобрителните възгласи на съветниците — израз на благодарността им към Риджис и неговите приятели.

Любимият момент на полуръста.

— Боя се, че много скоро пак ще имаме нужда от теб и приятелите ти — обади се Касиус след малко и даде знак на стражите, които стояха край вратата.

Един от тях излезе и почти веднага се върна с Джул Пепър, която въпреки пленничеството си имаше наистина царствен вид.

Дори в погледа на Риджис се появи искрено уважение. По раменете на високата жена се спускаше лъскава черна коса, интелигентните й очи искряха. Тя стоеше гордо изправена, сякаш всичко това бе просто неприятна дреболия, сякаш тези жалки създания, които я бяха заловили, не можеха да й сторят нищо наистина лошо.

Практичната туника и гамаши, които носеше преди, сега бяха заменени от простичка сива рокля без ръкави, която беше прекалено къса за жена с нейния ръст и затова падаше ниско над раменете й. Дрехата беше съвсем обикновена, почти безформена, ала незнайно как върху Джул тя изглеждаше някак изкусително с начина, по който загатваше, сякаш случайно, мекия овал на гърдите й. На едно място дори бе скъсана (Риджис подозираше, че Джул го е сторила нарочно), разкривайки част от гладкия й, добре оформен крак.

— Джул Пепър[1] — заинтригувано рече Касиус, а в гласа му се прокраднаха насмешливи нотки. — От рода Пепър от…

— Нима трябва да бъда хвърлена в затвора с името, което родителите са ми дали? — отвърна Джул; гласът й беше дълбок и плътен, а твърдият й източен акцент караше всяка сричка да звучи по-кратка и някак отсечена. — Нямам ли правото сама да избера какво име да нося?

— Такъв е обичаят — сухо рече Касиус.

— Обичаят на незабележимите хорица — самоуверено отвърна Джул. — Скъпоценните камъни искрят, пиперът разпалва апетита.

Съкрушителната усмивка, която озари лицето на Дясул след тези думи, накара мнозина от съветниците (десетима мъже и само една жена) да се размърдат неспокойно.

Макар да бе смутен като останалите, Риджис се опята да не обръща внимание на несъмнената привлекателност на Джул — по-силно го бе заинтригувал умелият начин, по който тя ги манипулираше. О, да, с нея трябваше да се внимава, но той изгаряше от нетърпение да научи повече за това интересно създание.

— Мога ли да попитам защо ме държите тук против волята ми? — попита Джул след малко, когато всички се поуспокоиха, макар че един от съветниците още подръпваше яката си, сякаш се опитваше да охлади внезапно пламналото си тяло.

Касиус изсумтя и махна пренебрежително с ръка:

— Заради престъпления срещу жителите на Десетте града, очевидно.

— Нека да ги чуя, тогава. Нищо не съм сторила.

— Твоята шайка… — започна Касиус.

— Нямам никаква шайка! — прекъсна го Джул, а очите й проблеснаха и се присвиха. — Отивах към Десетте града, когато се натъкнах на тези разбойници. Не знаех кои са, нито какво правят там, но огънят им беше топъл, а храната — приемлива, а всяка компания ми се струваше по-добра от безспирната песен на вятъра.

— Пълни глупости! — обади се един от съветниците. — Когато двама от тях са се добрали до лагера, разговорът ви е бил съвсем недвусмислен — знам го лично от Дризт До’Урден, а аз му вярвам безрезервно.