Пътеките на мрака - цялата трилогия - Р. Салваторе

Трета глава

Евтини ефекти

Огромни водоливници с фантастични фигури се хилеха зловещо от шест метра височина; гигантска каменна статуя, изобразяваща човекоподобен гущер — войн (може би някакъв вид голем, но по-вероятно обикновена скулптура), охраняваше вратата, която се намираше между разкрачените му нозе. По стените на тъмното преддверие играеха безброй магически светлинки, а немалко от тях хвърляха опасни на вид искри.

Ле’лоринел остана напълно равнодушен. Добре знаеше какви магии владее онзи, при когото идва гадателство и халюцинации — и не се боеше нито от едното, нито от другото. Не, защитите, с които Е’Креса Гадателя се беше обградил, не можеха да впечатлят опитния войн. Те до една бяха по-скоро зрелищни, отколкото истински опасни и затова Ле’лоринел не извади меча си и дори свали блестящия си сребърен шлем, докато прекрачваше прага.

— Е’Креса дикномин туе? — попита елфът на езика на гномовете, когато пристъпи в кръглия коридор от другата страна на вратата.

— Е’Креса дикномин туе? — повтори, този път по-силно и по-настоятелно.

Отговорът дойде, понесен върху магически ветрец.

— Какви мрачни и скверни приключения очакват тъмната страна на Ле’лоринел? — разнесе се пронизителен, ала въпреки това дрезгав глас, използващ общия език. — Когато черна кожа окъпе острието в кръв, едва тогава ли ще се засити неутолимата му жажда? Когато доблестният елф на мрака рухне мъртъв, ще се усмихне ли най-сетне Ле’лоринел? Ще се стопи ли най-после гневът му?

Ле’лоринел се усмихна както на тази демонстрация на гадателските умения на Е’Креса, така и на очевидните грешки.

— Може ли… — започна той.

— Качвай се — прекъсна го гласът по начин, който ясно даваше да се разбере, че въпросът на елфа вече е бил предугаден.

Ле’лоринел отново се изкиска и изтича по стълбището. В горния му край имаше врата от сини мъниста, иззад които се процеждаше мека светлина. Ле’лоринел отметна мънистените нанизи настрани и се озова, както личеше, в главната приемна на Е’Креса. Подът беше покрит с меки килими и възглавници за сядане, навсякъде можеха да се видят загадъчни руни и странни предмети — череп тук, гигантско прилепово крило — там; върху поставка до стената стоеше кристално кълбо, имаше и голямо огледало в позлатена рамка с причудливо извити краища.

Никога досега Ле’лоринел не беше виждал толкова много магически предмети, струпани на едно място. Но след годините, прекарани с Маскевич, у него нямаше никакво съмнение, че никой от тях не притежаваше кой знае каква сила… с изключение, навярно, на кристалното кълбо.

Той обаче не им обърна особено внимание, тъй като гледаше Е’Креса. Облечен в тъмносини одежди, изпъстрени със сложни червени орнаменти, и с гигантска конусовидна шапка на главата, гномът изглеждаше почти като карикатура на типичния образ на магьосник, като се изключеше, разбира се, фактът, че надали бе висок повече от метър. Гномът наклони глава назад, така че гъстата му сива брада и рошавите вежди, които се подаваха изпод ръба на шапката, щръкнаха нагоре. Макар и обърнат към Ле’лоринел, той не го виждаше.

Рошавите вежди засенчваха две млечнобели, незрящи очи.

Ле’лоринел се разсмя:

— Сляп гадател? Колко предсказуемо!

— Нима се съмняваш в силата на магическото ми зрение? — отвърна Е’Креса и вдигна заплашително ръце, така че те заприличаха на разперени орлови криле.

— Повече, отколкото предполагаш — отвърна нехайно елфът.

Е’Креса постоя така още миг-два, но когато Ле’лоринел продължи да го гледа, насмешливо усмихнат, той сви рамене и с едно движение извади белите лещи от искрящите си сиви очи.

— При селяните действа отлично — обясни той. — Направо ги изумява. Пък и те винаги са по-склонни да платят някой и друг грош повече на слепия гадател.

— Селяните се впечатляват лесно — отбеляза Ле’лоринел. — За разлика от мен.

— И все пак, аз знаех за теб и твоята цел — не пропусна да му напомни гномът.

— Както и за Маскевич — сухо отвърна елфът.

Е’Креса тропна с крак по пода и си придаде възмутен вид.

— Носиш ли парите? — сърдито попита той след малко.

Ле’лоринел хвърли кесия със сребро в жадно протегнатите му ръце.

— Защо не използваш гадателските си умения, за да разбереш колко са? — попита той, когато гномът започна да брои парите.

Очите на Е’Креса се присвиха толкова, че почти се изгубиха под рошавите вежди. Гномът размаха едната си ръка над кесията, промърмори някакво заклинание и кимна, оставяйки кесията настрани.

— Заради това ще ти вземе повече — заяви той.

— Задето преброи среброто?

— Заради тази допълнителна проява на забележителните ми магьоснически умения — уточни гномът. — И задето не ти се наложи да ме чакаш да ги изброя по обикновения начин.

— Не е необходима кой знае каква магия, за да разбереш, че цялото сребро е там — отвърна елфът. — Щях ли да дойда, ако не бях съгласен с цената ти?

— Поредната проверка, може би? — предположи Е’Креса.

Ле’лоринел простена.

— Нетърпеливостта е недостатък на хората, не на елфите — напомни му гномът. — Отсега виждам, че продължиш ли да преследваш целта си по този начин, те очаква гибел.

— Прекрасно! — саркастично отговори Ле’лоринел.

— Изобщо не си помагаш — невъзмутимо рече Е’Креса.

— Уверявам те, че макар да притежавам цялото търпение, което ми е нужно, за да се разправя с Дризт До’Урден, нямам никакво желание да губя излишно време, като се разтакавам тук — рече елфът. — Чака ме твърде много работа, Е’Креса.

Гадателят се замисли над думите му и сви рамене.

— Добре тогава. Да видим какво ще ни покаже кристалното кълбо. Пътят към целта ти, надявам се, а може би дори изхода от цялото ти начинание, бил той победа или поражение.

Клатушкайки се като патица, гномът се насочи към кристалното кълбо.

— Само пътя и нищо друго — отсече Ле’лоринел.

Е’Креса се закова на място и бавно се обърна, искрено заинтригуван.

— Мнозина на твое място биха поискали да им покажа и изхода — рече той.