Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

— Ще го погледна, ако искаш — предложих аз.

— Можеш ли да го поправиш? — повдигна вежди Анкер.

— Ще го погледна — повторих аз. — Може да е нещо просто, което да поправя лесно.

Анкер сви рамене.

— Едва ли можеш да го повредиш повече, отколкото вече е повреден. — Той избърса ръце в покривката си и ми махна да мина зад бара. — Ще ти приготвя няколко яйца, докато му хвърлиш едно око. И тях трябва да използвам, преди да са се развалили. — Отвори дългата кутия, взе няколко яйца и отиде отзад в кухнята.

Заобиколих ъгъла на плота, коленичих и погледнах изстудителя. Той представляваше облицована с камък кутия с размера на малък пътен сандък. На всяко друго място, освен в Университета, това щеше да е чудо на изобретенията и луксозен предмет. Тук, където такива неща се намираха лесно, това беше поредното небогоугодно и безполезно нещо, което не работи както трябва.

Беше съвсем просто изобретение. Нямаше никакви подвижни части, само две плоски ленти от калай, покрити със сигалдрия, която пренасяше топлината от единия край на металната лента към другия. Всъщност не беше нищо повече от бавен и неефективен топлинен сифон.

Приклекнах и сложих пръсти върху калаените ленти. Тази отдясно беше топла, което означаваше, че половината от вътрешната страна би трябвало да е съответно студена. Но лентата отляво имаше стайна температура. Протегнах врат, за да погледна сигалдрията, и забелязах дълбока драскотина в калая, която минаваше през две от руните.

Това обясняваше нещата. Сигалдрията донякъде прилича на изречение. Ако махнеш няколко думи, то просто загубва своя смисъл. Или по-скоро _обикновено_ загубва своя смисъл. Понякога повредената сигалдрия може да направи нещо наистина неприятно. Намръщих се при вида на калаената лента. Това беше немарлива изобретателска работа. Руните трябваше да са от вътрешната страна на лентата, където не биха могли да бъдат повредени.

Потършувах наоколо, докато не намерих чукче за лед, забутано в задната част на едно чекмедже, след което внимателно заличих двете руни от меката повърхност на калая. После се съсредоточих и с върха на малък нож за белене ги гравирах отново в дебелата метална лента.

Анкер се появи от кухнята с чиния с яйца и домати.

— Сега би трябвало да работи — казах аз.

В началото започнах да ям от учтивост, но после осъзнах, че действително съм гладен.

Анкер погледна кутията и повдигна капака й.

— Толкова лесно? — учуди се.

— Като с всяко друго нещо — отвърнах аз с пълна уста, — лесно е, ако знаеш какво правиш. Сега _трябва_ да работи. Остави го един ден и виж дали наистина ще изстудява.

Довърших яйцата и изпих млякото толкова бързо, колкото беше възможно, без това да изглежда невъзпитано.

— Днес трябва да получа парите, които ми дължиш от бара — казах аз. — Този семестър таксата за обучение ще ме затрудни.

Анкер кимна, провери в малката счетоводна книга, която държеше под плота, и пресметна всички медовини от Грейсдейл, които се бях престорил, че пия през последните два месеца. След това извади кесията си и отброи на масата десет йота. Цял талант — два пъти повече, отколкото бях очаквал. Вдигнах изненадан поглед към него.

— Някое от момчетата на Килвин щеше да ми вземе поне половин талант, за да поправи това нещо — обясни Анкер и подритна изстудителя.

— Не съм сигурен…

Той ми махна да замълча.

— Ако не работи, ще го удържа от заплатата ти следващия месец — рече той. — Или ще го използвам като начин да те накарам да свириш и в нощта на рийвинг — ухили се той. — Считам го за своеобразно капиталовложение.

Събрах парите в кесията си — _четири таланта_.

* * *

Бях тръгнал към Рибарника, за да видя дали лампите ми най-после не са се продали, когато забелязах познатото лице на човек, който прекосяваше двора, облечен в тъмната си магистърска мантия.

— Магистър Елодин! — повиках го аз, като го видях да доближава страничната врата на Залата на магистрите.

Това беше сграда, в която не бях прекарал много време, защото в нея бяха само жилищата на магистрите, местните гилери и стаите за гостуващите арканисти.

Когато чу името си, той се обърна. Като ме видя, че бързам към него, вдигна отегчено очи към небето и се обърна отново към вратата.

— Магистър Елодин — леко задъхано казах аз. — Мога ли да ви задам един бърз въпрос?

— Статистически погледнато, вероятността това да се случи е твърде голяма — отвърна той и отключи вратата с лъскав месингов ключ.

— Тогава мога ли да ви задам въпроса?

— Съмнявам се, че има сила, позната на човека, която би могла да те спре. — Той отвори вратата и влезе вътре.

Не бях поканен, но въпреки това се вмъкнах след него. Елодин беше труден за откриване и се безпокоях, че ако не се възползвах от тази възможност, можеше да не го видя отново дни наред.

Последвах го по тесния каменен коридор.

— Чух, че събирате група студенти, които да изучават даването на имена — предпазливо подхванах аз.

— Това не е въпрос — каза Елодин, докато се качваше по едно тясно стълбище.

Потиснах внезапното желание да отвърна рязко и вместо това си поех дълбоко дъх.

— Вярно ли е, че ще водите такива занимания?

— Да.

— Възнамерявахте ли да включите и мен?

Елодин спря и се обърна с лице към мен на стълбището. Изглеждаше доста неуместно, облечен в тъмната си мантия на магистър. Косата му беше разрошена, а лицето му беше твърде младо, почти момчешко.

Той ме изгледа продължително от горе до долу, сякаш бях някакъв кон, на който се чуди дали да заложи, или говежди бут, който смята да продава на парче.

Но това беше нищо в сравнение с мига, в който погледът му срещна очите ми. За момент единственото, което изпитах, бе леко безпокойство. После сякаш светлината на стълбището отслабна. Като че ли внезапно бях завлечен дълбоко под водата и налягането й ми пречеше да си поема въздух докрай.

— Проклет да си, идиот такъв! — чух познат глас, който сякаш идваше много отдалеч. — Ако пак ще изпадаш в кататония, поне имай благоприличието да го направиш в Убежището и ни спести неудобството ние да те мъкнем дотам, когато ти избие пяна на устата. Я се дръпни встрани!

Елодин отмести погледа си от мен и внезапно всичко отново стана ясно и светло. С мъка се сдържах да не отворя широко уста, за да напълня дробовете си с въздух.

Магистър Хеме слизаше с тежки стъпки по стълбището и блъсна грубо с рамо Елодин встрани. Когато ме видя, той изсумтя:

— Разбира се, ето че и дважди по-големият идиот е тук. Мога ли да ви препоръчам една книга, която да прочетете внимателно? Това е пленителна творба, озаглавена „Коридори, тяхната форма и функция — учебник за бавноразвиващи“.

Той ме изгледа намръщено и когато не се дръпнах веднага встрани, ми се усмихна противно.

— А, вярно, на теб все още ти е забранено да ходиш в Архива, нали? Да уредя ли тази забележителна информация да ти бъде представена по подходящ за теб начин? Може би чрез пантомима или куклено представление?

Отстъпих встрани и Хеме мина като хала покрай мен, като мърмореше под нос. Елодин заби кръвнишки поглед в широкия му гръб. Едва след като Хеме зави зад ъгъла, вниманието на Елодин се насочи обратно към мен.

— Вероятно ще е по-добре, ако продължиш с другите си учебни занятия, ре'лар Квоте. Дал те харесва, както и Килвин. Изглежда напредваш добре при тях.

— Но, господине — възпротивих се аз, като се постарах гласът ми да не издаде колко разтревожен бях, — вие бяхте мой настойник за повишаването ми в ре'лар.

— Тогава трябва да оцениш мъдрия ми съвет, нали? — Той се обърна и отново се заизкачва по стълбите.

— Но ако обучавате други студенти, защо да не обучавате и мен?

— Защото желанието ти е толкова силно, че няма да имаш нужното търпение — насмешливо отвърна той. — Твърде горд си, за да слушаш по правилния начин. Освен това си твърде умен, а това е най-лошото от всичко.

— Някои магистри предпочитат умните студенти — промърморих аз, докато излизахме в по-широк коридор.

— Да — съгласи се Елодин. — Дал, Килвин и Аруил харесват умни студенти. Отиди да учиш при някой от тях. Тогава животът и на двама ни ще бъде значително по-лесен.

— Но…

Елодин внезапно спря по средата на коридора.

— Добре — рече той, — докажи, че заслужаваш да бъдеш обучаван. Промени из основи моите предположения за теб. — Той потупа с драматичен жест мантията си. — За мой ужас се оказва, че няма как да премина от другата страна на тази врата. — Почука върху дървото с кокалчетата на ръката си. — Какво се прави в такъв случай, ре'лар Квоте?

Усмихнах се въпреки раздразнението си. Едва ли можеше да избере изпитание, което да подхожда по-добре на моите таланти. Извадих от джоба на плаща си дълго, тънко парче тел от пружина, след което коленичих пред вратата и огледах ключалката. Бравата беше масивна, направена така, че да издържи дълго време. Но макар големите, тежки брави да изглеждат впечатляващо, те всъщност са по-лесни за отваряне, ако са добре поддържани.