Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

Тази беше. Бяха ми нужни само няколко секунди, за да я накарам да превърти с приятно щракане. Изправих се, изтупах коленете си и отворих вратата с театрален жест.

Що се отнася до Елодин, той наистина изглеждаше донякъде впечатлен. Веждите му се повдигнаха изненадано, когато вратата се отвори.

— Хитро — отбеляза той, докато влизаше вътре.

Последвах го. Никога не съм се чудил какви са стаите на Елодин. Но дори и да бях, надали щях да предположа, че ще изглеждат по този начин.

Бяха огромни и пищни, с високи тавани и дебели килими. Стените бяха облицовани със старо дърво, а през високите прозорци се процеждаше светлината на ранното утро. Имаше картини с маслени бои и масивни старинни мебели от дърво. Мястото изглеждаше странно обикновено.

Елодин бързо премина през преддверието, през обзаведената с вкус всекидневна и влезе в спалнята. Беше огромна, с легло с балдахин, голямо като лодка. Елодин отвори един гардероб и взе да вади дълги черни мантии, подобни на онази, която носеше.

— Вземи. — Елодин започна да слага мантии върху ръката ми, докато накрая вече не можех да държа повече.

Някои бяха памучни, за ежедневна употреба, но други бяха от фин лен или скъпо, меко кадифе. Той сложи върху собствената си ръка още шест роби и ги отнесе във всекидневната.

Подминахме стари лавици, върху които бяха наредени стотици книги, както и огромно полирано бюро. Едната стена беше заета от каменна камина, достатъчно голяма да се изпече цяла свиня, макар в момента в нея да тлееше само слаб огън, който прогонваше ранния есенен хлад.

Елодин взе една кристална гарафа от масата и застана пред камината. Той стовари мантиите, които носеше, върху ръцете ми, така че едва виждах нещо над купчината. После изтънчено повдигна капака на гарафата, отпи от съдържанието й и одобрително повдигна вежди, докато го оглеждаше на светлината.

Реших да опитам отново:

— Магистър Елодин, защо не искате да ме учите на даването на имена?

— Това е погрешен въпрос — отбеляза той и изсипа гарафата върху тлеещите въглени в камината.

Когато пламъците лакомо се издигнаха нагоре, той взе отново купчината мантии и бавно пусна кадифената в огъня. Тя бързо се запали и щом пламна, Елодин нахвърля и останалите в огъня. Получи се голяма тлееща грамада плат, от която нагоре към комина се издигна гъст дим на талази.

— Опитай отново — предложи той.

Не можах да се сдържа и зададох въпроса, който беше очевиден:

— Защо изгаряте дрехите си?

— Не. Дори не си близо до правилния въпрос — отсече той, като взе още мантии от ръцете ми и ги натрупа върху огъня.

След това Елодин сграбчи дръжката на димоотвода и го затвори с металическо дрънчене. В стаята започнаха да бълват големи облаци от дим. Магистърът леко се закашля, след което отстъпи и се огледа наоколо с известно задоволство.

Внезапно осъзнах какво се случваше.

— О, господи! — възкликнах аз. — Чии са тези стаи?

— Много добре — доволно кимна Елодин. — Бих приел също и _„Защо нямате ключ за тази стая?“_ или _„Какво правите тук?“_ — Той сведе поглед към мен и очите му бяха сериозни.

— Неслучайно вратите се заключват. Има си причина хората, които нямат ключове, да стоят настрана от тях. — Той побутна с крак купчината тлеещ плат, сякаш за да се убеди, че тя ще остане в камината. — Знаеш, че си умен. В това е слабостта ти. Предполагаш, че си наясно с какво се захващаш, но всъщност не е така. — Елодин се обърна да ме погледне, а очите му бяха сериозни. — Мислиш, че можеш да ми се довериш да те уча — продължи той. — Мислиш, че аз ще осигуря безопасността ти. Но това е глупост от най-опасния вид.

— Чии са тези стаи? — сковано повторих аз.

— На магистър Хеме. — Той внезапно се ухили широко и ми показа всичките си зъби.

— Защо изгаряте всичките дрехи на Хеме? — попитах аз, като се опитвах да не обръщам внимание на факта, че стаята бързо се изпълва с лютив пушек.

Елодин ме изгледа така, сякаш съм идиот.

— Защото го мразя.

Той вдигна кристалната гарафа и я хвърли с всичка сила към задната част на камината, където тя се разби на парчета.

Огънят се засили от онова, което бе останало в нея.

— Този човек е пълен глупак. Никой не може да ми говори по този начин.

Димът продължаваше да извира в стаята. Ако не бяха високите тавани, вече щяхме да се задавим от него. Въпреки това ни беше трудно да дишаме, докато вървяхме към вратата. Елодин я отвори и димът започна да се стеле в коридора.

Застанахме пред вратата и се спогледахме, докато димът се носеше на талази край нас. Реших да сменя подхода си.

— Разбирам колебанието ви, магистър Елодин — казах. — Понякога не премислям нещата докрай.

— Очевидно.

— И ще призная, че имаше случаи, в които моите постъпки бяха… — Направих пауза, опитвайки се да измисля нещо, което да е по-смирено от „необмислени“.

— Връх на глупостта? — услужливо предложи Елодин.

Гневът ми избухна и сложи край на краткия ми опит да се държа смирено.

— Е, слава богу, че аз съм единственият тук, който е взимал лошо решение през живота си! — възкликнах аз, като едва се сдържах да не закрещя, и го погледнах право в очите. — Знаете ли, и аз съм чувал разни истории за вас. Казват, че и вие доста сте оплескали нещата, когато сте били студент тук.

Веселото изражение на Елодин малко посърна и той доби вид на човек, глътнал нещо, което е заседнало в гърлото му.

— Ако си мислите, че съм безразсъден, направете нещо по въпроса — продължих аз. — Покажете ми правия път! Оформете гъвкавия ми млад ум… — Вдишах от дима и се разкашлях, което ме принуди да съкратя тирадата си. — Направете нещо, проклет да сте! — задавих се аз. — Обучавайте ме!

Не крещях наистина, но въпреки това останах без дъх. Гневът ми утихна също толкова бързо, колкото беше и избухнал, и аз се разтревожих, че съм стигнал твърде далеч.

Но Елодин само ме погледна.

— Какво те кара да мислиш, че не те обучавам? — озадачено ме попита той. — Като изключим това, че отказваш да учиш.

Сетне се обърна и тръгна по коридора.

— Ако бях на твое място, щях да се махна от тук — каза той през рамо. — Хората ще искат да разберат кой е отговорен за това, а всички знаят, че с Хеме не се спогаждате.

— Какво? — Усетих, че ме облива пот, и изпаднах в паника.

— Освен това, ако бях на твое място, щях да се измия преди приемните изпити — посъветва ме Елодин. — Няма да е добре да отидеш там, вонящ на дим. Аз живея тук — добави той, извади ключ от джоба си и отключи една врата в далечния край на коридора. — А твоето извинение какво е?

> 9.

> Премерен език

Косата ми беше още мокра, когато минах по къс коридор, след това се изкачих нагоре по стълбище и се озовах на сцената на един празен театър. Както винаги залата беше тъмна, с изключение на огромната маса във форма на полумесец. Отидох до края на кръга от светлина и учтиво зачаках.

Ректорът ми махна да се приближа и аз пристъпих до средата на масата, за да му подам плочката си. След това отново застанах в кръга от малко по-силна светлина между двата стърчащи „рога“ на масата.

Деветимата магистри погледнаха надолу към мен. Трябва да кажа, че изглеждаха драматично, приличаха на гарвани върху ограда или нещо подобно. Но макар всички да носеха официалните си мантии, бяха твърде различни, за да изглеждат като едно цяло.

Освен това забелязах следи от умора по лицата им. Едва тогава ми дойде наум, че колкото студентите мразеха приемните изпити, точно толкова неприятни бяха те и за магистрите.

— Квоте, син на Арлиден — официално се обърна към мен ректорът. — Ре'лар. — Той махна към десния „рог“ на масата. — Магистърът по медицина?

Аруил погледна надолу към мен. Лицето му изглеждаше благо зад кръглите очила.

— Какви са медицинските свойства на мхенката? — попита той.

— Мощно обезболяващо — отвърнах аз. — Силна формула, предизвикваща кататония. Възможно очистително — поколебах се. — Има също и цял куп вторични свойства. Да ги изброявам ли всичките?

Аруил поклати глава.

— В Медика идва пациент, който се оплаква от болки в ставите и затруднено дишане. Устата му е пресъхнала и има сладникав вкус. Казва, че го втриса, но всъщност се поти и има треска. Каква е твоята диагноза?

Поех си дъх да отговоря, но след това размислих.

— В Медика аз не поставям диагнози, магистър Аруил. Ще извикам някой ел'тхе да го направи.

Той ми се усмихна и в ъгълчетата на очите му се появиха бръчки.

— Правилно — съгласи се той, — но просто за идеята ми отговори какво мислиш, че му има?

— Пациентът студент ли е?

— Какво общо има това с темата? — повдигна вежди Аруил.

— Ако работи в Рибарника, може да е леярска треска — отвърнах аз и тъй като Аруил продължаваше да ме гледа учудено, добавих: — Има всякакви видове отравяне с тежки метали, които могат да се получат в Рибарника. Рядко се случва, тъй като студентите са добре обучени, но всеки, който работи с горещ бронз, може да вдиша достатъчно изпарения, за да умре, ако не е внимателен.