Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

Докато се унасях в сън, се зачудих какво ли би си помислил баща ми за мен.

> 7.

> Приемни изпити

На следващата сутрин си наплисках лицето с малко вода и заслизах тежко по стълбите. Общата стая на „При Анкер“ тъкмо започваше да се пълни с хора, които идваха да обядват по-рано, а няколко неутешими студенти се бяха захванали още от рано с пиенето.

Все още замаян от недостатъчния сън, седнах на обичайната си маса в ъгъла и започнах да се терзая за предстоящото ми събеседване.

Килвин и Елкса Дал не ме безпокояха. Бях готов за техните въпроси. До голяма степен това важеше и за Аруил. Но останалите магистри бяха повече или по-малко загадка за мен.

Всеки семестър магистрите подбираха определени книги, които се излагаха в „Томове“ — читалнята на Архива. Имаше начални текстове, от които да учат студентите от по-ниския е'лир ранг, и трудове за напредналите ре'лари и ел'тхе. Тези книги разкриваха онова, което магистрите смятаха за ценно познание. От тях учеха умните студенти преди приемните изпити.

Но аз не можех да се мотая в „Томове“ като всеки друг. Бях единственият студент от десетина години насам, на който му бе забранен достъпът до Архива, и всички го знаеха. Затова „Томове“ беше единствената добре осветена стая в цялата сграда и по време на изпитите там винаги имаше хора, които четяха.

И така, бях принуден да намеря погребаните в „Книгохранилището“ екземпляри от текстовете, препоръчани от магистрите. Ще се изненадате колко много варианти може да има една и съща книга. Ако извадех късмет, томът, който намирах, се оказваше идентичен с онзи, който магистърът беше заделил в „Томове“. В повечето случаи версиите, на които попадах, бяха остарели, цензурирани или зле преведени.

През последните няколко нощи четях колкото ми беше възможно, но търсенето на книгите отнемаше ценно време и за съжаление аз все още не бях достатъчно подготвен.

Бях потънал в тези нерадостни мисли, когато гласът на Анкер привлече вниманието ми.

— Всъщност Квоте е ето там — каза той.

Вдигнах поглед и видях, че на бара седи някаква жена. Не беше облечена като студентка. Носеше натруфена виненочервена рокля с дълги поли и ръкавици в същия цвят, които стигаха чак до лактите й.

Като се движеше преднамерено бавно, тя успя да се изправи от стола, без да оплете краката си. След това се приближи и застана до масата ми. Русата й коса беше умело накъдрена, а устните й бяха покрити с тъмночервено червило. Зачудих се какво ли прави в място като „При Анкер“.

— Ти ли си този, който счупи ръката на оня келеш Амброуз Джакис? — попита тя.

Говореше атурански с плътен, мелодичен модегански акцент. Макар да беше малко труден за разбиране, ще излъжа, ако кажа, че не намирам това за привлекателно. Модеганският акцент просто загатва за секс.

— Аз съм — признах. — Не беше съвсем нарочно, но аз го направих.

— Тогава трябва да ми позволиш да те почерпя една напитка — каза тя с тона на жена, която обикновено получава каквото иска.

Усмихнах й се и ми се прииска да се бях събудил по-отдавна, а не преди десет минути, и умът ми да не беше толкова замаян.

— Няма да си първата, която ме черпи по този повод — откровено й казах аз. — Но ако настояваш, ще пийна една медовина от Грейсдейл.

Наблюдавах я как се обърна и се върна обратно до бара. Ако беше студентка, то значи беше някоя от новите. Дори да беше тук само от няколко дни, щях да съм чул за нея от Сим, който следеше всички най-хубави момичета в града и ги ухажваше с простодушен ентусиазъм.

Миг по-късно модеганката се върна, седна срещу мен и плъзна по масата една дървена халба. Анкер сигурно току-що беше измил чашата, защото пръстите на червените й ръкавици бяха влажни там, където беше хванала дръжката на чашата.

Тя вдигна своята чаша, пълна с тъмночервено вино.

— За Амброуз Джакис — заяви жената с внезапна ожесточеност. — Дано да падне в някой кладенец и да пукне.

Надигнах халбата и отпих, като се чудех дали на осемдесет километра от Университета има жена, с която Амброуз да не се е отнесъл лошо. Дискретно обърсах ръката си в панталона.

Жената отпи голяма глътка от виното и тресна чашата върху масата. Зениците й бяха огромни. Макар да беше рано, май вече си беше пийнала порядъчно.

Внезапно усетих мириса на мускатово орехче и сливи. Подуших халбата си и огледах масата, мислейки, че някой може да е разлял пиенето си върху нея. Но нямаше нищо такова.

Жената срещу мен изведнъж избухна в сълзи. Не беше просто хлипане. Сълзите й се стичаха като река.

Тя сведе поглед към облечените си в ръкавици ръце и поклати глава. Свали мократа ръкавица, погледна ме и каза десетина думи на модегански, като хълцаше.

— Съжалявам — безпомощно промълвих аз, — не говоря…

Но модеганката вече беше станала от масата. Избърса лицето си и побягна към вратата.

Анкер ме наблюдаваше иззад бара, както и всички останали в стаята.

— Вината не е моя — оправдах се аз и посочих към вратата. — Просто ненадейно нещо й стана.

Щях да я последвам, за да се опитам да разнищя историята, но тя вече беше излязла, а приемният ми изпит беше след по-малко от час. Освен това ако се опитвах да помогна на всяка жена, която Амброуз някога е тормозил, нямаше да ми остане време за ядене и сън.

Хубавото беше, че тази странна среща прочисти главата ми и вече не я чувствах натежала и сякаш пълна с пясък от липсата на сън. Реших да се възползвам от това и да приключа с приемния изпит. „Колкото по-бързо се захванеш, толкова по-бързо ще свършиш“, както обичаше да казва баща ми.

* * *

По пътя за Холоус спрях да си купя един златистокафяв пай с месо от количката на амбулантен търговец. Знаех, че се нуждая от всяко пени за таксата за обучение за този семестър, но така или иначе парите, които щях да платя за прилична храна, едва ли щяха да окажат някакво особено влияние. Паят беше горещ и плътен, пълен с пилешко месо, моркови и градински чай. Ядях го, докато вървях, и се наслаждавах на малката свобода да си купя нещо по мой вкус, вместо да се задоволявам с онова, което Анкер има подръка в момента.

Докато дояждах последните корички, подуших миризмата на подсладени с мед бадеми. Купих си един голям черпак в кесийка, хитроумно направена от изсушени листа на царевица. Струваше ми четири драба, но не бях хапвал подсладени бадеми от години, а малко захар в кръвта нямаше да ми навреди, когато се налагаше да отговарям на въпроси.

Опашката за приемните изпити се виеше през двора. Не твърде дълга, но въпреки това достатъчно дразнеща. Видях познато лице от Рибарника и отидох да застана до една млада зеленоока жена, която също чакаше на опашката.

— Здравей — поздравих я аз. — Ти си Амлиа, нали?

Тя ми се усмихна нервно и кимна.

— Аз съм Квоте — представих се аз и направих лек поклон.

— Знам кой си — отвърна жената. — Виждала съм те в работилницата за изобретения.

— Трябва да я наричаш „Рибарника“ — казах аз и й подадох кесийката. — Искаш ли бадеми с мед?

Амлиа поклати глава.

— Наистина са хубави — настоях аз и съблазнително разклатих кесийката от царевичен лист.

Тя колебливо протегна ръка и си взе един бадем.

— Тази опашка за обяд ли е? — попитах аз и посочих редицата пред нас.

— Имаме още няколко минути, преди изобщо да можем да се наредим да чакаме — поклати глава тя.

— Нелепо е да ни карат да висим така — рекох аз. — Като овце в кошара. Целият този процес е загуба на време за всички и е уморителен за краката. — Забелязах, че по лицето на Амлиа премина сянка на безпокойство. — Какво има? — попитах я аз.

— Просто говориш малко високо — отвърна тя и се огледа.

— Не се страхувам да кажа онова, което всички мислят — не се отказвах аз. — Целият процес на приемните изпити е толкова погрешен, че е направо идиотски. Магистър Килвин знае на какво съм способен. Същото се отнася и за Елкса Дал. Брандеур обаче не знае нищо за мен. Защо той трябва да има същото право на глас при определянето на таксата ми за обучение?

Амлиа сви рамене, избягвайки да срещне погледа ми.

Захапах поредния бадем и бързо го изплюх върху паветата.

— Пфу! — подадох й бадемите. — Не ти ли се струва, че имат вкус на сливи?

Тя ме погледна с възмущение и след това очите й се фокусираха върху нещо зад гърба ми.

Обърнах се и видях Амброуз да върви през двора към нас. Както винаги изглеждаше елегантен, облечен в чисто бял лен, кадифе и брокат. Носеше шапка с дълго бяло перо, което незнайно защо ме ядоса. Нетипично за него, Амброуз беше сам, без обичайния си антураж от ласкатели и подлизурковци.

— Чудесно — отбелязах аз, щом той наближи достатъчно, за да ме чуе. — Амброуз, твоето присъствие е глазурата върху тортата от конски фъшкии, която представлява целият процес на приемните изпити.

За моя изненада Амброуз се усмихна на думите ми.

— А, Квоте. И аз се радвам да те видя — рече.