Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

Докато се изкачвах в трупата, не харесвах ливреите, които ни беше дал лорд Грейфелоу. Но напоследък се замислях колко добре биха се отразили на гардероба ми два нови комплекта дрехи.

Симон се ухили, когато дойде сервитьорът, и така не остави никакво съмнение в нас за това кой е поръчал чашите с къпиново вино, поставени пред четирима ни. Сим вдигна своята в мълчалив тост и отпи голяма глътка. Аз също вдигнах своята, както и Уилем, макар очевидно да не му бе лесно да го стори. Манет остана неподвижен и заподозрях, че е задрямал.

— Нещо още не ми е ясно — рече Уилем и остави чашата си. — За какво му е на покровителя само да плаща разходи?

— Репутацията на покровителя нараства — обясних аз. — Точно затова музикантите носят неговата ливрея. Освен това винаги има подръка артисти за забавление — за тържества, танци и карнавали. Понякога пишат песни или пиеси по негова поръчка.

— И все пак ми се струва, че ползата на покровителя не е кой знае каква. — Уил продължаваше да е скептично настроен.

— Това е, защото не виждаш цялата картина — намеси се Манет и се изправи на стола си. — Ти си градско момче. Не знаеш какво означава да израснеш в малко градче, построено на земята на един човек. Да речем, че това са земите на лорд Понсингтън — каза той и използва малко разлята бира, за да начертае кръгче в центъра на масата, — където ти водиш своя живот на обикновен гражданин. — Взе празната чаша на Симон и я постави вътре в кръга. — Един ден през града минава човек, облечен в цветовете на лорд Понсингтън. — Той вдигна пълната си с вино чаша и я плъзна по масата, докато не застана в кръга до празната халба на Сим. — И този човечец свири за всички в местната кръчма. — Манет изля част от виното в чашата на Сим.

Без да чака да го подканят, Сим се ухили и го изпи.

Манет пак започна да движи чашата си по масата и накрая отново я вкара в кръга.

— На следващия месец още двама души идват облечени в същите ливреи и правят куклено представление. — Той отсипа още от виното и Симон го гаврътна набързо. — А на следващия месец пък има пиеса. — Историята с чашата се повтори отново.

Сега Манет вдигна дървената си халба и изтрополи с нея по масата, докато тя застана отново в кръга.

— След това се появява бирникът, облечен в същата ливрея. — Манет тропна нетърпеливо по масата с празната си халба.

За момент Сим продължаваше да седи с объркан вид. След това взе своята бира и сипа малко от нея в празната халба на Манет.

Манет го изгледа строго и отново тропна с халбата си по масата.

Сим изсипа остатъка от бирата си в халбата на Манет и се засмя.

— И без това повече харесвам къпиново вино — рече.

— Лорд Понсингтън най-много харесва данъците си — обясни Манет. — А хората обичат да бъдат забавлявани. На бирника пък не би му харесало да го отровят и да го заровят в плитък гроб до старата мелница. — Той отпи от бирата. — И така всички са доволни.

Уил следеше разговора със сериозните си тъмни очи.

— Сега вече нещата добиват смисъл — отбеляза той.

— Невинаги всичко е толкова користно — възразих аз. — Трепе искрено желае да помогне на музикантите да подобрят уменията си. Някои благородници се държат със своите изпълнители като с коне в конюшня — въздъхнах аз. — Но дори и това е за предпочитане пред онова, което аз имам в момента, а то е нищо.

— Не се продавай евтино — бодро ме посъветва Сим. — Изчакай и си намери добър покровител. Ти го заслужаваш. Бива те колкото всеки един от музикантите тук.

Запазих мълчание, защото бях твърде горд, за да им кажа истината. Бях толкова беден, че те едва ли можеха да си го представят. Сим беше атурански благородник, а Уил беше от семейство на търговци на вълна от Ралиен. Те мислеха, че „беден“ означава да нямаш достатъчно пари, за да пиеш толкова често, колкото на тях им се иска.

С наближаване на времето за плащане на таксата за обучение не смеех да похарча и пукнато пени. Не можех да си купя свещи, мастило или хартия. Нямах бижута, които да заложа, нито месечна издръжка или родители, на които да пиша да ми пратят пари. Никой уважаващ себе си лихвар нямаше да ми отпусне и един шим. И това не беше особено изненадващо, тъй като бях без корен, сирак от Едема Рух, а всичките ми лични вещи можеха да се съберат в един чувал от зебло. И не беше нужно този чувал да е особено голям.

Изправих се на крака, преди разговорът да успее да навлезе в област, която би ме накарала да се почувствам неудобно.

— Време е да посвиря.

Вдигнах калъфа на лютнята си и се отправих към мястото на ъгъла на бара, където седеше Станчион.

— Какво си ни подготвил тази вечер? — попита той и прокара ръка по брадата си.

— Изненада.

Станчион, който тъкмо се готвеше да стане от стола, внезапно спря.

— Тази изненада да не предизвика бунт или да не накара тези добри хорица да запалят заведението ми? — попита той.

Поклатих глава отрицателно и се усмихнах.

— Добре. В такъв случай харесвам изненадите. — Той се усмихна в отговор и се отправи към сцената.

> 6.

> Любов

Станчион ме отведе на сцената и донесе стол без подлакътници. След това отиде в предната част на подиума да си бъбри с публиката. Метнах плаща си върху облегалката на стола, докато светлините започнаха да гаснат.

Сложих очукания си калъф на пода. Той беше по-опърпан дори и от мен самия. Някога беше доста хубав, но това беше преди много години и на много километри разстояние. Сега кожените панти се бяха напукали и се огъваха трудно, а корпусът толкова се бе износил на някои места, че бе изтънял като пергамент. Беше останала само една от оригиналните закопчалки — фино изработена от ковано сребро. Бях подменил останалите с каквото бях успял да намеря из боклуците, така че сега калъфът беше окичен и със закопчалки от лъскав месинг и матово желязо, които никак не си пасваха.

Но вътре в калъфа имаше нещо съвсем различно. Там беше причината утре да ми се налага да се боря за по-ниска такса за обучение. Здраво се бях пазарил за лютнята и въпреки това тя ми струваше повече пари от всичко, което някога бях купувал през живота си. Толкова пари, че не можех да си позволя нов калъф, който да е подходящ по размер за нея, и се наложи да уплътня стария с парцали.

Дървото беше с цвят на тъмно кафе или прясно изкопана пръст. Извивката на тялото й бе съвършена като ханша на жена. В нея имаше спотаено ехо, струните й бяха лъскави и звънливи. Това беше моята лютня. Моята истинска душа.

Бях чувал какво пишат поетите за жените. Те говорят в рими, превъзнасят се и лъжат. Наблюдавал съм как моряците на брега безмълвно наблюдават бавното надигане на морските вълни. Виждал съм как очите на стари войници с вкаменени сърца се напълват със сълзи, когато знамето на техния крал заплющи на вятъра.

Чуйте ме — всички тези мъже не знаят нищо за любовта.

Няма да я откриете в думите на поетите или в изпълнените с копнеж погледи на моряците. Ако искате да разберете какво е любовта, вижте ръцете на член на трупа, когато свири своята музика. Той знае.

Погледнах към публиката си, докато тя постепенно утихваше. Симон ми помаха възторжено и аз му отвърнах с усмивка. Сега забелязах бялата коса на граф Трепе близо до парапета на балкона на втория етаж. Той разговаряше разпалено с една добре облечена двойка и сочеше към мен. Продължаваше да се опитва да ми помогне, макар и двамата да знаехме, че това е загубена кауза.

Извадих лютнята от опърпания й калъф и започнах да я настройвам. Не беше най-добрата лютня в „Еолиан“. Далеч не най-добрата. Шийката й беше леко извита, но не прекалено. Един от ключовете беше хлабав и често променяше настройката си.

Изсвирих тих акорд и наведох ухо към струните. Когато вдигнах поглед, видях лицето на Дена, ясно като луната. Тя ми се усмихна развълнувано и леко ми махна с пръсти под масата, така че нейният благородник да не я види.

Внимателно докоснах хлабавия ключ и прокарах ръце по топлото дърво на лютнята. На някои места лакът беше издраскан и протъркан. В миналото не се бяха отнасяли добре с инструмента, но това не правеше докосването до него по-малко приятно.

Да, така беше. Тя имаше своите недостатъци, но какво значение има това за сърцето? Ние просто обичаме онова, което обичаме. Разумът не може да го обясни. Навярно неразумната любов е най-истинската любов. Всеки може да обича нещо _поради някаква причина_. Това е също толкова лесно, колкото да пъхнеш пени в джоба си. Но да обичаш нещо _въпреки всичко_. Да знаеш недостатъците му, но да ги обичаш. Това е нещо рядко, чисто и съвършено.

Станчион направи представителен жест към мен. Чуха се кратки аплодисменти, последвани от изпълнена с внимание тишина.

Изсвирих две ноти и почувствах как публиката се наведе към мен. Докоснах една струна, леко я настроих и засвирих. Няколко тона по-късно всички бяха разбрали коя е песента.

Беше „Скопеният овен“. Мелодия, която овчарите подсвиркват от десет хиляди години. Най-простата от всички прости мелодии. Мотив, който всеки може да изтропа върху кофа. Всъщност дори и кофа не е необходима. Напълно достатъчни са и две ръце. Или пък само една. Дори и два пръста стигат.