Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

На петия ден от приемните изпити успях да завърша палубните си фенери и ги занесох в Ателието с надеждата, че ще се продадат бързо. Обмислях дали да не започна нови два, но бях наясно, че няма да мога да ги завърша, преди да трябва да платя таксата си за обучение.

И така, захванах се да изкарвам пари по други начини. Свирех една нощ повече в „При Анкер“ и печелех безплатни напитки, както и шепа дребни монети от доволната публика. Работех и на парче в Рибарника, където изработвах някои прости и полезни дреболии като месингови зъбни колела и прозорци от двойно подсилено стъкло. Те можеха да бъдат изкупени веднага от работилницата срещу малка печалба.

Тъй като малката печалба нямаше да е достатъчна, направих и две партиди жълти излъчватели. Когато се използваха за изработването на симпатични лампи, те даваха приятен жълт блясък, който много наподобяваше слънчевата светлина. Струваха доста пари, защото смазването им изискваше някои опасни материали.

Тежките метали и газообразните киселини бяха най-малко обезпокоителните. Странните алхимични съединения бяха истински опасните. Имаше транспортиращи вещества, които щяха да докоснат кожата ви, без да оставят и следа, и след това тихомълком да изядат калция от костите ви. Други пък щяха просто да се притаят в тялото ви, без да правят нищо в продължение на месеци, докато венците ви не започнат да кървят, а косата ви да пада. На фона на нещата, които се правеха в Алхимичния комплекс, арсеникът изглежда като захарта в чая ви.

Бях много предпазлив и внимателен, но докато се занимавах с втората партида излъчватели, тентен стъклото ми се пукна и малки капчици от транспортиращото вещество опръскаха димоотвода, където работех. Всъщност те не докоснаха кожата ми, но една падна върху ризата ми, над маншетите на дългите кожени ръкавици, които носех.

С бавни движения взех близкия шублер, за да защипя ризата и да я отдалеча от тялото си. След това несръчно отрязах парче от плата, така че да не докосва кожата ми. Този инцидент ме разтърси и ме накара да плувна в пот. Реших, че има и по-добри начини за печелене на пари.

Поех смяната за наблюдение в Медика на колега студент срещу един йот и помогнах на търговец да разтовари три каруци вар за по половин пени всяка. След това, по-късно през същата нощ, намерих неколцина закоравели комарджии, които ми позволиха да се присъединя към играта им на дъх. За два часа успях да загубя осемнайсет пенита и няколко железни монети. Макар да се почувствах унизен, се насилих да се отдалеча от масата, преди положението да се влоши още повече.

След всичките ми усилия накрая се оказах с по-малко пари в кесията, отколкото в началото на играта.

За щастие имах още един скрит трик.

* * *

Вървях с големи крачки по широкия каменен път, който водеше към Имре.

Придружаваха ме Симон и Уилем. В крайна сметка Уил беше продал по-късния си жребий на един отчаян писар срещу порядъчна печалба, така че сега и двамата бяха приключили с приемните изпити и вече бяха безгрижни като котета. На Уил беше определена такса за обучение от шест таланта и осем йота, а Сим все още се радваше заради впечатляващо ниската си такса от пет таланта и два йота.

В кесията си имах един талант и три йота. Злокобно малка сума.

Нашият квартет се завършваше от Манет. Заради чорлавата си сива коса и както обикновено смачканите дрехи изглеждаше малко объркан, сякаш току-що се е събудил и все още не може да осъзнае напълно къде се намира. Взехме го с нас, донякъде защото имахме нужда от четвърти за играта на ъгли, но също и защото смятахме за свой дълг от време на време да изкарваме бедния си приятел извън Университета.

Четиримата минахме по високата арка на Каменния мост над река Ометхи и се отправихме към Имре. Беше самият край на есента и аз носех плаща си, ако случайно застудее. Лютнята беше удобно метната на гърба ми.

Пресякохме големия калдъръмен площад в сърцето на Имре и минахме покрай централния фонтан със статуи на сатири, които гонеха нимфи. Лекият ветрец носеше пръски вода, докато се наредихме на опашката, която чакаше за „Еолиан“.

Когато стигнахме до вратата, с изненада видях, че Деох не е там. На неговото място стоеше един нисък неприветлив мъж с дебел врат.

— Ще ви струва един йот, млади господине — протегна ръка той.

— Съжалявам — преместих ремъка на калъфа на лютнята си, показах му сребърните свирки, закачени върху плаща ми, и посочих Уил, Сим и Манет. — Те са с мен.

Той подозрително присви очи към свирките.

— Изглеждаш твърде млад — каза той и ме стрелна с поглед.

— Аз _съм_ твърде млад — отвърнах спокойно. — Това е част от чара ми.

— Твърде млад, за да притежаваш свирките — уточни той, превръщайки думите си в сравнително учтиво обвинение.

Поколебах се. Макар да изглеждах по-голям за възрастта си, това означаваше, че изглеждам с няколко години повече от действителните си петнайсет. Доколкото знаех, бях най-младият музикант в „Еолиан“. Обикновено това работеше в моя полза, защото ме правеше по-интересен. Но този път…

Преди да измисля какво да отговоря, от опашката зад нас се разнесе глас:

— Той не е измамник, Кет. — Една висока жена, която носеше калъф на цигулка, кимна към мен. — Спечели свирките си, докато те нямаше. Казва истината.

— Благодаря ти, Мари — казах аз, докато портиерът ни махаше да влезем вътре.

Четиримата си намерихме маса близо до задната стена, с добър изглед към сцената. Огледах лицата наоколо и потиснах познатото усещане за разочарование, когато никъде не забелязах Дена.

— Какво беше това на вратата? — попита Манет, като оглеждаше помещението, сцената и високия сводест таван. — Хората плащат ли, за да влязат тук?

— Студент си от трийсет години и никога не си бил в „Еолиан“? — погледнах го изненадано аз.

— Ами, нали знаеш как е. — Той направи неопределен жест. — Бях зает. Не идвам от тази страна на реката много често.

— Позволи ми да ти го обясня така, че да е разбираемо за теб, Манет — засмя се Сим, докато се настаняваше. — Ако имаше Университет за музика, той щеше да е на това място и Квоте щеше да е пълноправен арканист в него.

— Аналогията не е добра — възпротиви се Уил. — Това е музикалният кралски двор и Квоте е от висшата благородническа класа. С негова помощ влязохме вътре. Това е причината да търпим толкова дълго досадната му компания.

— Цял йот само за да влезе човек вътре? — не вярваше Манет.

Кимнах в отговор.

Манет изсумтя неопределено, докато се оглеждаше наоколо и наблюдаваше добре облечените благородници, които се суетяха на балкона горе.

— Ами тогава — рече той — значи съм научил нещо днес.

* * *

„Еолиан“ тъкмо започваше да се пълни, така че решихме да убием времето в игра на ъгли. Беше просто приятелска игра — един драб за ръка, двойно за блъф, — но както бях обеднял, всички залози бяха високи за мен. За щастие играта на Манет беше точна като часовник — без глупави номера, без безумни наддавания или разчитане на предчувствия.

Симон поръча първите напитки, а Манет — вторите. Когато светлините в „Еолиан“ започнаха да изгасват, двамата с Манет бяхме десет ръце напред най-вече заради склонността на Симон да наддава прекалено възторжено. Прибрах медния йот с мрачно задоволство. _Един талант и четири йота._

На сцената се качи възрастен мъж. След кратко представяне от Станчион той изпя сърцераздирателно затрогваща версия на „Последният ден на Таетн“, като си акомпанираше на мандолина. Пръстите му препускаха леко, бързо и сигурно по струните. А гласът му…

С възрастта повечето неща се влошават. Ръцете и гърбовете ни се вдървяват. Очите ни отслабват. Кожата ни загрубява и хубостта ни повяхва. Единственото изключение е гласът. Ако се грижите за него както трябва, той става все по-приятен с годините и с постоянната употреба. Неговият глас беше като сладка медовина. Когато свърши, го приветстваха възторжени аплодисменти и малко след това светлините отново грейнаха, а залата се изпълни с шума от разговори.

— Между изпълнителите има паузи — обясних на Манет, — така че хората да могат да разговарят, да се разхождат наоколо и да си поръчват напитки. Но самият Техлу и неговите ангели няма да ти помогнат, ако говориш по време на нечие изпълнение.

— Не се безпокой, че ще те поставя в неудобно положение — изсумтя Манет. — Не съм чак такъв невежа.

— Просто е редно да те предупредя — рекох аз. — Ти ми сподели какви са опасностите в лабораторията за изобретения, а аз ти казвам какво е опасно тук.

— Лютнята му беше друга — отбеляза Уилем. — Звучеше различно от твоята, а и беше по-малка.

Потиснах желанието да се разсмея и реших да не го правя на въпрос.

— Този вид лютня се нарича мандолина — обясних.

— Ти ще свириш, нали? — попита Симон и се размърда на стола си като някое нетърпеливо кученце. — Трябва да изсвириш онази песен, която написа за Амброуз.