Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2 - Патрик Ротфус

чак толкова претъпкано, че да не можем да си намерим маса, но минаха няколко минути,

преди измъчената сервитьорка да успее да дойде при нас.

— Какво да бъде? — попита тя и отметна един запотен кичур коса от лицето си. —

Имаме супа от грах с бекон и хлебен пудинг.

— Звучи чудесно — казах аз. — Може ли да получим и ябълки и сирене?

— А за пиене?

— За мен неферментирал сайдер — отвърнах аз.

— Бира — обяви Темпи, след което направи жест с два пръста върху масата. — Малко

уиски. Хубаво уиски.

— Трябва да ми покажете парите — кимна тя.

— Да не би да сте имали неприятности напоследък? — повдигнах вежди аз.

Жената въздъхна и вдигна очи към тавана.

Подадох ѝ три половин пенита и тя побърза да изпълни поръчката ни. По това време вече

бях сигурен, че не си въобразявам — хората в стаята хвърляха мрачни погледи на Темпи.

Обърнах се към мъжа на съседната маса, който ядеше супа:

— Днес да не е пазарен ден или нещо такова?

Той ме погледна така, сякаш съм някой идиот, и видях, че на челюстта му имаше синина.

— В Кросон няма пазарен ден. Тук няма пазар.

— Идвах в града преди известно време и тогава беше спокойно. Какво правят тук всички

тези хора?

— Същото като всеки път — отвърна човекът. — Търсят си работа. Кросон е последното

населено място, преди Елд да стане наистина гъста. Всички керванджии, които имат поне

малко разум, си взимат един-двама души допълнителна охрана. — Той отпи от напитката си.

— Но напоследък твърде много хора станаха лесна плячка сред дърветата и керваните не

минават оттук толкова често.

Огледах стаята. Мъжете не носеха брони, но сега, когато се загледах, забелязах по

повечето от тях следите от живота на наемниците. Изглеждаха по-груби от обикновените

жители на градчето. Имаха повече белези, мнозина бяха със счупени носове, носеха ножове

и бяха по-наперени.

Мъжът остави лъжицата си в празната паница и се изправи.

— Който иска да стои тук, негова си работа — рече той. — От шест дни съм на това

място и видях да минават едва четири фургона. А и само идиот би се хванал на работа към

керван, който отива на север. — Той вдигна една голяма раница и я сложи на раменете си.

— Да не говорим, че с всички тези хора, които изчезнаха, само глупак би наел допълнителна

охрана от място като това. Послушайте безплатния ми съвет — половината от тези

смрадливи кучи синове вероятно ще ви прережат гърлата още първата нощ, след като

тръгнете на път.

Един широкоплещест мъж с буйна черна брада, който седеше на бара, се засмя

подигравателно.

— Н’ моеш да м’ наричаш престъпник само ’щот не ти върви на зарове, ясно ли е? —

каза той със силен северняшки акцент. — Само пак да каеш нещ’ такова и ш’ си го получиш

двойно повече от вчера, плюс лихвата.

Мъжът, с когото говорех, направи жест, достатъчно ясен за всеки и без да е адемец, и се

отправи към вратата. Брадатият се засмя.

В този момент дойдоха напитките ни. Темпи изпи половината от уискито си на една

глътка, въздъхна дълго и доволно и се отпусна назад на стола си. Отпих от своя сайдер. Бях

се надявал да посвиря час-два в замяна на храната, която щяхме да получим. Но не бях

толкова глупав, че да реша да свиря в стая, пълна с разочаровани наемници.

Можех да го сторя. След час щях да ги накарам да се смеят и да пеят. След два часа щяха

да плачат над бирата си и да се извиняват на сервитьорката. Но нямаше да го направя само

за едната храна. Не и ако разполагах с някакъв избор. Тази стая направо вонеше на

неприятности. Всеки момент можеше да се стигне до бой. Един уважаващ себе си член на

трупа не можеше да не забележи това.

Широкоплещестият мъж взе дървената си халба и с бавна и демонстративно небрежна

походка се приближи до масата ни, издърпа един стол и седна.

Той се усмихна с широка и неискрена усмивка сред гъстата си черна брада и протегна

ръка на Темпи.

— Здрасти — рече той достатъчно силно да го чуят всички в бара. — Мойто име е Там?

А твойто?

Темпи стисна ръката му и собствената му ръка изглеждаше малка и бледа на фона на

огромната космата десница на другия мъж.

— Темпи.

— И к’во пра’иш в града? — ухили му се Там.

— Просто минаваме оттук — отвърнах аз. — Срещнахме се по пътя и той беше

достатъчно любезен да се съгласи да вървим заедно.

Там ме изгледа от горе до долу с презрителен поглед.

— Не говоря с теб, момче — изръмжа той. — Затваряй си устата.

Темпи мълчеше и наблюдаваше едрия мъж с обичайното си спокойно и внимателно

изражение. Видях, че с лявата си ръка докосна ухото си в жест, който не успях да разпозная.

Там отпи от халбата си, без да откъсва поглед от Темпи. Когато свали чашата си, черните

косми около устата му бяха мокри и той избърса лицето си с ръка.

— Винаги съм се чудел — подхвана той достатъчно силно, че думите му да се чуят в

цялата стая, — колко ли изкарвате вие, адемците?

Темпи се обърна да ме погледне и леко наклони глава встрани. Осъзнах, че вероятно не

разбира силния акцент на мъжа.

— Иска да знае колко пари печелиш — обясних аз.

— Сложно е. — Адемецът направи колебливо движение с ръка.

— Ако те наемат да охраняваш керван, колко ш’ вземеш на ден тогаз?

— Два-три йота — сви рамене Темпи.

Там се засмя бавно, но достатъчно силно, за да усетя дъха му. Очаквах, че ще мирише

неприятно, но не беше така. Миришеше на подсладен сайдер с подправки.

— Чухте ли това, момчета? — извика той през рамо. — Три йота на ден! А едва говори!

Почти всички вече ни наблюдаваха и слушаха разговора и тези думи предизвикаха тих и

раздразнен шепот.

Там се обърна отново към нас.

— Повечето от нас получават по едно пени на ден, когат’ изобщо се сдобием с някаква

работа. Аз получавам две пенита, ’щот ме бива с конете, а и мога да подигна задната част на

каруца, ако се налага. — Той размърда широките си рамене. — Ти равняваш ли се на двайсе’

мъже в битка?

Не знам каква част от думите му разбра Темпи, но, изглежда, бе схванал последния му

въпрос доста добре.

— Двайсет? — Той се огледа преценяващо. — Не. Четири. — Колебливо размаха ръката

си напред-назад с разтворена длан. — Пет.

Това с нищо не подобри атмосферата в стаята. Там поклати глава пресилено смаян.

— Даже и да ти вярвах — рече той, — това означава, че трябва да изкарваш четири или

пет пенита на ден, а не двайсе. Ка…

Усмихнах се с най-предразполагащата си усмивка и се намесих в разговора:

— Чуй ме, аз…

Там удари силно халбата си върху масата и във въздуха се разнесоха пръски от сайдера.

Той ми хвърли опасен поглед без помен от престорената шеговитост, с която се обръщаше

към Темпи.

— Момче — изръмжа той, — ако още веднъж ме прекъснеш, ш’ ти избия зъбите. —

Изрече думите с равен глас, сякаш ми казваше, че ако скоча в реката, няма как да не се

намокря, след което се обърна отново към Темпи: — К’во те кара да мислиш, че заслужаваш

три йота на ден?

— Който ме купи, купува това — Темпи вдигна ръка — и това. — Посочи дръжката на

меча си. — И това. — Потупа кожения ремък, който пристягаше към гърдите му типичната

за адемците тъмночервена риза.

Едрият мъж удари с длан по масата.

— Значи, т’ва била тайната! — възкликна той. — Требе да си взема червена риза!

Думите му предизвикаха кикот в стаята.

— Не — поклати глава Темпи.

Там се приведе напред и подръпна с дебелия си пръст един от ремъците близо до рамото

на адемеца.

— Да не би да казваш, че не съм достоен да нося такава префърцунена червена риза кат’

твойта? — Той отново перна ремъка с пръст.

— Да — спокойно кимна Темпи. — Не си достоен.

— К’во ш’ каеш, ако нарека майка ти уличница? — Там се ухили лудешки.

В стаята настъпи тишина. Темпи се обърна и ме погледна. Любопитство.

— Какво е „уличница“?

Не беше особено изненадващо, че тази дума не беше сред онези, които си бяхме

разменили през последния цикъл от дни. За момент се поколебах дали да не излъжа, но

нямаше как да се измъкна.

— Той казва, че мъжете са плащали на майка ти, за да правят любов с нея.

Адемецът се обърна отново към наемника и кимна любезно.

— Много си мил. Благодаря ти.

Изражението на Там се помрачи, сякаш подозираше, че му се подиграват.

— Да, страхливецо. За едно пукнато пени така ще те пребия, че ще ти обърна носа на

обратно.

Темпи се обърна отново към мен.

— Нещо не го разбирам този човек — обясни ми той. — Да не се опитва да ми плати, за