Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2 - Патрик Ротфус

Отшелникът затворил очи за момент и след това кимнал сякаш на себе си.

— Чувам го в гласа ти. Това не е някаква моментна прищявка.

Той се навел и притиснал ухо към гърдите на Джакс, отново затворил очи и за дълго

застинал съвсем неподвижно. — О, колко тъжно — казал той тихо накрая. — Сърцето ти е

разбито и ти никога не си имал дори и най-малката възможност да го използваш.

Момъкът се размърдал, защото се почувствал малко неловко.

— Дано нямаш против, че те питам — рекъл той, — но как се казваш?

— Нямам нищо против да ме попиташ — отвърнал старецът. — Стига ти да нямаш

против, че няма да ти отговоря. Ако знаеш името ми, ще имаш власт над мен, не е ли така?

— Така ли? — учудил се младежът.

— Разбира се — намръщил се възрастният мъж, — така стоят нещата. Въпреки че не

изглеждаш много вещ в слушането, по-добре да внимавам. Ако успееш да се сдобиеш дори и

с част от името ми, ще притежаваш пълна власт над мен.

Джакс се зачудил дали този човек няма да може да му помогне. Макар той да не

изглеждал съвсем обикновен, момъкът знаел, че и неговата цел не е обикновена. Ако искал

да хване крава, щял да поиска помощ от някой фермер. Но за да хване луната, може би се

нуждаел точно от помощта на такъв странен старец.

— Ти каза, че някога си гонил вятъра — подхванал Джакс. — Успя ли да го хванеш?

— Донякъде да — отвърнал отшелникът — и донякъде не. Нали разбираш, този въпрос

има повече възможни отговори.

— Можеш ли да ми помогнеш да хвана луната?

— Навярно мога да ти дам някой и друг съвет — колебливо отвърнал старецът, — но,

момчето ми, първо сам трябва да премислиш нещата. Когато обичаш нещо, трябва да си

сигурен, че и то отвръща на любовта ти, иначе преследването му ще ти донесе само

неприятности.

Докато казваше това, Хеспе не погледна нито веднъж към Дедан. Гледаше навсякъде

другаде, но не и към него. Ето защо не видя нещастното му и безпомощно изражение.

— Как да разбера дали тя ме обича? — попитал младежът.

— Можеш да се опиташ да слушаш — почти свенливо отвърнал възрастният мъж. — Това

върши чудеса, да знаеш. Мога да те науча как да го правиш.

— Колко време ще отнеме?

— Горе-долу няколко години — отговорил отшелникът. — Зависи дали ти се удава.

Истинското слушане е трудно нещо. Но щом веднъж го научиш, ще разбереш всичко за

луната.

— Това е твърде дълго — поклатил глава Джакс. — Ако успея да я хвана, мога да говоря

с нея. Мога да я накарам…

— Ами, точно това е част от проблема ти. Не би искал да я хванеш наистина. Би ли

желал да се влачиш след нея по небето? Разбира се, че не. Искаш да се срещнеш с нея. Това

означава, че трябва да направиш така, че луната да дойде при теб.

— Как мога да го направя? — зачудил се момъкът.

Старецът се усмихнал.

— Точно това е въпросът, нали? Имаш ли нещо, което луната да иска? Имаш ли какво да

ѝ предложиш?

— Само онова, което нося в тези денкове.

— Нямах това предвид — промърморил мъжът. — Но можем да хвърлим поглед на

онова, което си донесъл.

Старият отшелник прегледал първия денк и открил много практични неща.

Съдържанието на втория денк било по-скъпо и рядко, но не особено полезно.

Тогава старецът забелязал третия денк.

— А какво имаш там?

— Така и не успях да го отворя — признал младежът. — Възелът е твърде труден за мен.

Отшелникът затворил очи за момент и се заслушал. После ги отворил и се намръщил на

Джакс.

— Възелът казва, че си се опитвал да го разкъсаш. Че си го рязал с нож и си го хапал със

зъби.

Момъкът се изненадал.

— Така е — признал той. — Казвам ти, опитах всичко, за да го развържа.

— Едва ли всичко — пренебрежително отбелязал старецът и вдигнал денка, докато

възелът се оказал пред лицето му. — Ужасно съжалявам — казал му той, — но би ли се

развързал? — Направил пауза. — Да. Извинявам се. Той няма да прави повече така.

Възелът се развързал и отшелникът отворил денка. Когато погледнал вътре, очите му се

разширили и той леко подсвирнал.

Но когато онзи разстлал съдържанието на денка на земята, Джакс посърнал. Той се

надявал, че вътре ще има пари, скъпоценни камъни или някакво съкровище, което ще може

да предложи на луната като подарък. Но в денка имало само парче изкривено дърво,

каменна флейта и малка желязна кутия.

От тези три неща единствено флейтата привлякла вниманието на момъка. Тя била

направена от бледозелен камък.

— Когато бях малък, имах флейта — споделил той. — Но тя се счупи и аз така и не успях

да я поправя.

— Всички неща тук са доста впечатляващи — отбелязал отшелникът.

— Флейтата е доста хубава — свил рамене Джакс. — Но каква е ползата от парче дърво и

кутия, която е твърде малка, за да ти служи?

Мъжът поклатил глава.

— Не ги ли чуваш? Повечето неща шепнат. А тези тук крещят. — Той посочил към

парчето изкривено дърво. — Ако не греша, това е сгъваема къща. Доста хубава при това.

— Каква е тази сгъваема къща?

— Нали знаеш как когато сгъваш парче хартия, при всяко следващо прегъване то става

по-малко? — Старецът посочил парчето изкривено дърво. — Сгъваемата къща е нещо

подобно. Само дето е къща, разбира се.

Джакс взел парчето изкривено дърво и се опитал да го изправи. Внезапно в ръцете му се

оказали две парчета дърво, които приличали на част от рамка на врата.

— Не я разгъвай тук! — извикал отшелникът. — Не искам в пещерата ми да има къща,

която да спира слънчевата светлина!

Младежът се опитал да събере отново двете парчета дърво.

— Защо не мога да я сгъна?

— Предполагам, че защото не знаеш как — отвърнал му старецът. — Предлагам първо да

решиш къде искаш да я сложиш, преди да разгънеш останалата част.

Джакс внимателно оставил парчетата дърво и взел флейтата.

— Тя също ли е специална?

Той доближил устните си до нея и изсвирил простите трели на песента на козодоя.

Хеспе се усмихна закачливо, допря позната дървена свирка до устните си и изсвири:

„Та-та дий. Та-та дий.“

Разбира се, всички знаят, че козодоят е нощна птица и се появява едва след като

слънцето се скрие. Въпреки това една дузина козодои долетели и накацали около Джакс,

като го наблюдавали с любопитство и примигвали на ярката слънчева светлина.

— Изглежда, че е нещо повече от обикновена флейта — отбелязал отшелникът.

— А кутията?

Момъкът се пресегнал и я взел. Била тъмна, студена и достатъчно малка, за да я затвори в

шепата си.

— Тя е празна.

Старецът потреперил и извърнал поглед от кутията.

— Откъде знаеш, след като не си погледнал вътре?

— Със слушане — отвърнал възрастният мъж. — Учуден съм, че и ти самият не я чуваш.

Това е най-празното нещо, което някога съм чувал. То кънти. Предназначението на кутията е

в нея да се държат разни неща.

— Предназначението на всички кутии е да се държат в тях разни неща.

— А всички флейти са предназначени да свирят музика, която да очарова — изтъкнал

старецът, — но тази флейта е нещо повече от това. Същото се отнася и за кутията.

Младежът разглеждал известно време кутията, след което и оставил внимателно и

започнал да стяга денка с трите съкровища.

— Мисля да продължавам нататък — казал той.

— Сигурен ли си, че няма да размислиш и да поостанеш месец-два? — попитал

отшелникът. — Можеш да се научиш да слушаш малко по-внимателно. Слушането е полезно

нещо.

— Ти ме накара да се замисля за някои неща — отвърнал Джакс. — И ми се струва, че си

прав — не трябва да гоня луната. Трябва да я накарам сама да дойде при мен.

— Аз не казах точно това — промъмрил старецът, но го казал с примирен тон.

Тъй като бил умел слушател, той знаел, че думите му не са чути.

На следващата сутрин момъкът потеглил отново да преследва луната по-високо в

планините. Накрая открил един голям равен участък земя, сгушен между най-високите

върхове.

Извадил изкривеното парче дърво и започнал да разгъва къщата парче по парче. Тъй като

цялата нощ била на негово разположение, той се надявал да я завърши дълго преди луната да

изгрее.

Но къщата била много по-голяма, отколкото предполагал — по-скоро приличала на

истинска къща, а не на проста къщурка. Освен това разгъването ѝ се оказало по-трудно,

отколкото очаквал. И когато луната стигнала до средата на небето, той все още далеч не бил

приключил.

Може би това била причината Джакс да бърза прекалено много. Може би бил