Пътеките на мрака - цялата трилогия - Р. Салваторе

Девета глава

На дъното

Надвесен над кристалното си кълбо, Робилард се почеса по брадичката, когато зърна Уолфгар и Морик да се задават по улицата, която водеше до „Кривата сабя“. Дюдермонт все още беше вътре, което никак не му се нравеше, не и при цялото оживление, което кипеше навън. С очите си бе видял малко по-рано как някакъв съмнителен тип излиза от кръчмата и дава шепа пари на едно момче, а той отлично знаеше за какви услуги обикновено се използват уличните хлапета. Не след дълго същият този тип, наистина необичаен субект, си бе тръгнал от кръчмата и бе потънал в сенките.

Уолфгар се появи заедно с един нисък, мургав мъж и Робилард изобщо не се изненада, когато хлапето отпреди малко надникна от съседната уличка, очевидно търсейки подходящия момент да се върне на „работното си място“.

На магьосника не му бе особено трудно да сглоби всички парченца от мозайката, с които разполагаше, а като добави и голяма доза напълно основателно съмнение, разбра каква бе истината. Без да губи и миг, той се обърна към вратата и направи простичко заклинание, за да отвори междупространствен портал. Междувременно повика Миканти, усилвайки гласа си с друга магия.

— Вземи двамина моряци и отидете да предупредите градската стража — нареди той, когато Миканти се появи. — Да вървят при „Кривата сабя“ колкото могат по-бързо.

После затвори портала и отново насочи вниманието си към образите в сърцето на кристалната топка. Този път я накара да му покаже вътрешността на кръчмата, където веднага откри Дюдермонт, облегнат на бара.

Минаха няколко минути, в които не се случи нищо. Робилард провери какво става отвън — Уолфгар и дребният му приятел се бяха спотаили в сенките и очевидно чакаха нещо.

Кристалната топка се върна обратно във вътрешността на заведението, но Дюдермонт вече се бе запътил към изхода.

— Побързай, Миканти — прошепна Робилард, макар и сам да разбираше, че колкото и да бе добра, градската стража никога няма да успее да стигне навреме.

Дошъл бе моментът да се намеси. Бързо си намисли план — един междупространствен портал щеше да го отведе до края на пристанището, а още един — пред „Кривата сабя“. Хвърли последен поглед към кристалната топка (тъкмо навреме, за да види как Дюдермонт излиза, а Уолфгар и приятелят му се насочват към него), после развали мисловната си връзка с топката и създаде първия портал.

Крийпс Шарки и Тий-а-никник клечаха върху покрива, скрити в сенките. В мига, в който Дюдермонт се показа на прага, татуираният пират долепи своето необичайно оръжие до устните си.

— Още не — спря го другарят му и наведе върха на оръжието надолу. — Нека се заговори с Уолфгар и Морик, та камъкът, дето им дадох, да успее да обезвреди всяка магическа защита. И нека всички наоколо да ги видят заедно, преди и докат’ мръсното псе пада мъртво.

И като облиза устни, добави с подла усмивка:

— Нека наказанието да остане за тях, а парата — за нас.

— Уолфгар! — поздрави го Дюдермонт, когато видя варваринът и приятелят му да излизат от сенките и да се насочват към него. — Моите хора ми казаха, че си идвал до „Морски дух“.

— Беше по погрешка — промърмори Уолфгар и Морик го сръга в ребрата.

— Нали каза, че си искаш чука обратно! — напомни му той шепнешком.

В действителност Морик си мислеше, че сега е най-подходящият момент да научи повечко за Дюдермонт, за защитата, с която бе обграден, и най-вече — за слабостите му. Хлапакът ги беше открил край пристанището, беше им дал торбата със странното съдържание и им беше казал, че капитан Дюдермонт ги очаква пред „Кривата сабя“. Морик и този път се бе опитал да намекне на Уолфгар колко изгодна би могла да се окаже една такава среща, но набързо се бе отказал, виждайки страховитото изражение на приятеля си. Ако варваринът наистина нямаше никакво намерение да посегне на Дюдермонт, то Морик щеше да действа сам. Не че имаше нещо против Дюдермонт, ни най-малко, а и по принцип не беше убиец, ала печалбата, която можеше да извлече, беше прекалено голяма, за да я подмине ей така. Толкова по-зле за Уолфгар, каза си Морик. Той самият бе твърдо решен да заживее в охолства — щеше да се наслаждава на най-хубавите стаи, най-вкусната храна, най-изисканите питиета и най-красивите уличници.

Варваринът кимна и отиде при Дюдермонт, без да обръща внимание на протегнатата му ръка.

— Какво знаеш? — попита направо.

— Само това, че си бил на пристанището и си видял Уейлан Миканти — отвърна капитанът. — Предположих, че си искал да говориш с мен.

— Единственото, което искам от теб, е информация за Щитозъб — кисело отсече Уолфгар.

— За чука ти? — изненада се Дюдермонт и го изгледа заинтригувано, забелязал чак сега, че варваринът наистина е без оръжие.

— Момчето каза, че си знаел нещо — намеси се Морик.

— Момчето? — не го разбра капитанът.

— Момчето, което ми даде това — обясни Морик и вдигна торбата.

Дюдермонт посегна да я вземе, но спря, видял Робилард да се задава тичешком от близката уличка.

— Недей! — викна магьосникът.

Изведнъж Дюдермонт усети остро убождане по врата. Вдигна ръка, но още преди пръстите му да се сключат около котешкия нокът, го връхлетя непрогледен мрак и колената му омекнаха. Уолфгар се хвърли напред и го улови, преди да падне.

Робилард изкрещя и насочи магическата си пръчка към него. Струя лепкаво вещество изскочи от върха й, блъсна варварина в гърдите и го прикова до стената на „Кривата сабя“. Морик се обърна и побягна.

— Капитане! Капитане! — извика Робилард, като в същото време запрати нова струя от лепкавото вещество по дребния крадец.

Само че лусканецът беше прекалено бърз и прекалено пъргав и успя да се шмугне в една от близките улички. Не беше направил и няколко крачки обаче, когато от другия край се зададоха двамина стражи, с факли и лъскави мечове в ръце. Морик запази достатъчно самообладание, за да хвърли в някаква дупка торбата, която хлапето му беше дало, преди да се върне обратно. Улицата на полумесеца сякаш изригна, пълна със стражи и моряци на Дюдермонт, които като че ли изскачаха от всички възможни места.

Плътно притиснат до стената на кръчмата, Уолфгар с мъка си поемаше дъх. Мислите му политнаха назад и той отново се озова в Бездната, където Ерту неведнъж го бе приковавал с подобни магии, за да го задържи неподвижен и беззащитен пред някой от демоничните си слуги. Яростта, която този спомен отприщи у него, му вля нечовешки сили и той най-сетне успя да си възвърне равновесието и да се освободи, отскубвайки цяла греда от стената.