Пътеките на мрака - цялата трилогия - Р. Салваторе

Осма глава

Топли чувства

— О, виж се само! — възкликна Биасте Гандърли, докато помагаше на дъщеря си да облече новата рокля, която лорд Ферингал й бе изпратил за тази вечер.

Едва сега, когато Мералда свали простичката рокля с висока яка, която беше носила през целия ден, майка й видя всичките й наранявания — не само двете синини на лицето, но и тези по врата и раменете, по-големи и по-ярки.

— Не можеш да се появиш пред лорд Ферингал така! — проплака тя. — Какво ще си помисли за теб!

— Тогава няма да ходя — безразлично отвърна Мералда, ала това накара майка й да се засуети още по-припряно, а смръщеното изражение, което засенчи посивялото й, изпито лице, красноречиво напомни на девойката за болестта й и за единствения начин да я спасят.

Младата жена сведе очи и остана така, докато майка й ровеше из различните долапи и вадеше кутии и буркани, пълни с пчелен восък и лавандула, корен от черен оман и различни мазила. Биасте излезе навън, за да си нагребе малко глина, която да добави в сместа, а после се върна в стаята на Мералда с хаванче в ръце и енергично се зае да стрива всичко в него.

— Ще му кажа, че е било злополука — подхвърли девойката, когато майка й започна да я налага с маската, която не само трябваше да прикрие синините, но и да ги изцери по-бързо. — Ако той падне по каменните стълби на замъка, моите синини няма да са нищо в сравнение с неговите.

— А така ли беше наистина? — попита Биасте, макар че Мералда вече я бе излъгала, че в разсеяността си се е блъснала в едно дърво.

Младата жена усети как в нея се надига паника — за нищо на света не искаше да й каже истината и да й разкаже, че любящият й баща я бе пребил.

— Какви ги говориш, мамо? — отбранително отвърна тя. — Да не смяташ, че съм толкова глупава, че нарочно да се блъсна в дървото?

— Ама разбира се, че не — усмихна се Биасте и Мералда си отдъхна, доволна, че е успяла да й отклони вниманието.

Биасте я перна лекичко с парцала, с който мажеше синините й.

— Не изглежда толкова зле — заяви тя. — Лорд Ферингал няма и да забележи.

— Лорд Ферингал ме оглежда много по-изпитателно, отколкото си мислиш — думите на Мералда накараха майка й да избухне във весел смях и да я притисне до гърдите си.

Девойката си помисли, че днес Биасте като че ли е малко по-силна от обикновено.

— Икономът Темигаст каза, че тази вечер ще се разхождате в градината — рече Биасте. — Ех, а и луната е пълна… Никога не съм се и надявала, че може да ти се случи нещо толкова прекрасно!

Мералда се усмихна — боеше се, че отвори ли уста да каже нещо, целият гняв, който я измъчва, ще се излее навън и майка й отново ще легне болна. Биасте я улови за ръката и я поведе към най-голямата стая в колибата, където масата вече беше подредена за вечеря. Тори се беше настанила край нея и нетърпеливо шаваше на мястото си. Точно в този момент Дони се появи на вратата и измери Мералда и Биасте с изпитателен поглед.

— Ударила се в някакво дърво — обясни Биасте. — Можеш ли да си представиш! Да налетиш на дърво, когато си канена на гости у лорд Ферингал!

Биасте се засмя и Мералда се присъедини към нея, ала очите й не се откъсваха от лицето на баща й.

Дони и Тори се спогледаха неловко, после всичко отмина. Семейство Гандърли се разположи край масата. Вечерята сигурно щеше да бъде спокойна и тиха, ако не беше неспирното бърборене на Биасте, която преливаше от въодушевление.

Малко по-късно, още преди слънцето да бе докоснало западния хоризонт, цялото семейство стоеше навън и гледаше как Мералда се качва в позлатената карета. Биасте беше толкова развълнувана, че изтича до средата на пътя, за да помаха на дъщеря си за довиждане. Усилието обаче се оказа твърде голямо и като че ли изпи и последната й капчица сила, защото тя се олюля и сигурно щеше да падне, ако Дони не я беше уловил.

— Време е да си лягаш — рече той и нежно я предаде на грижите на Тори, която й помогна да си влезе вкъщи.

Самият Дони остана навън, приковал поглед в каретата, която бързо се отдалечаваше по прашния път, а сърцето му се късаше. Не съжаляваше за онова, което беше казал на Мералда (момичето трябваше да разбере кои са наистина важните неща в живота), но от това, че я беше ударил, го болеше толкова, колкото и нея самата.

— Защо мама едва не припадна, тате? — попита Тори след няколко минути и го извади от мислите му. — Нали беше поукрепнала и все се усмихваше?

— Даде твърде много от себе си — обясни Дони спокойно.

Той бе наясно със състоянието на своята жена, тя „линееше“, както го наричаха в селото и само доброто настроение не можеше да я изцели. То можеше да я привдигне от леглото за малко, ала в крайна сметка коварната болест щеше да постигне своето. Единствено помощта на лорд Ферингал и неговите връзки можеха да излекуват Биасте Гандърли.

Дони сведе поглед към по-малката си дъщеря и видя страха в очите й.

— Майка ти се нуждае от почивка — обясни той и обгърна раменете й с ръка.

— Мералда й каза, че се е блъснала в някакво дърво — осмели се да каже Тори и той се намръщи.

— Така си беше — меко потвърди Дони, без да се опитва да скрие тъгата в гласа си, после импулсивно попита: — Защо се съпротивлява? Самият лорд си е загубил ума по нея. Не може и да мечтае за по-прекрасен живот!

Тори извърна очи и баща й разбра, че крие нещо. Той застана пред нея и когато тя продължи да избягва погледа му, я улови за брадичката и я накара да го погледне.

— Какво знаеш?

Тори не отговори.

— Кажи ми, момиче! — настоя Дони и я разтърси. — Какво се върти в главата на сестра ти?

— Обича другиго — неохотно призна Тори.

— Джака Скъли — веднага се досети Дони и я пусна.

Очите му се присвиха. Да, изобщо не беше изненадан; досетил се бе, че Мералда изпитва нещо към Джака Скъли, или поне така смята. Познаваше младежа достатъчно добре, за да разбира, че при него всичко е само фасада, лишена от особено съдържание, но въпреки това със собствените си очи виждаше, че почти всички момичета в селото са запленени от мрачния, загадъчен Джака Скъли.

— Ще ме убие, ако разбере, че съм ти казала — проплака Тори и баща й отново я разтърси.