Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

За да разберете това, трябва да знаете нещо, което всеки музикант знае. Изпяването на нова песен е напрегнат момент. Дори повече — този миг е направо ужасяващ. Като да се съблечеш за пръв път пред нова любовница. Това е деликатен момент.

Трябваше да кажа нещо. Да направя някакъв комплимент или коментар. Да се пошегувам. Да излъжа. Всичко би било по-добро от мълчанието.

Но едва ли можех да съм по-зашеметен дори ако бе написала химн в прослава на дука на Гибеа. Просто изненадата ми дойде твърде много. Чувствах се груб като повторно използван пергамент. Сякаш всяка нота от песента й беше като пореден удар с нож, който ме обезкървяваше, докато накрая не се почувствах съвсем празен и лишен от дар слово.

Погледнах глупаво надолу към ръцете си. Те все още държаха незавършения кръг от зелена трева, който бях започнал да плета в началото на песента. Широката му, плоска плетка вече бе започнала да се извива във формата на пръстен.

Докато продължавах да гледам надолу, чух шумоленето на полите на Дена, когато тя се изправи. Трябваше да кажа нещо. Вече бях изчакал прекалено дълго. Въздухът беше твърде наситен с тишина.

— Името на града не е било Миринител — рекох аз, без да вдигам поглед.

Това не беше най-лошото нещо, което можех да кажа, но не беше и най-подходящото.

Настъпи пауза.

— Моля?

— Не е Миринител — повторих аз. — Градът, който Ланре е изгорил, се е казвал Мир Тариниел. Съжалявам, че трябва да ти го кажа. Промяната на името е трудна работа. Ще развали метриката в една трета от стиховете ти. — Бях изненадан колко тих е гласът ми, колко равно и безжизнено звучи той в собствените ми уши.

Чух я да си поема изненадано дъх.

— Чувал ли си тази история преди?

Вдигнах поглед към Дена и видях развълнуваното й изражение. Кимнах, като продължавах да се чувствам странно безучастен. Празен. Кух като изсъхнала кратуна.

— Какво те накара да избереш тази песен? — попитах я аз.

Това също не бяха подходящите думи. Не мога да се отърва от усещането, че ако в онзи момент бях казал каквото трябва, всичко щеше да бъде различно. Но дори и сега, след като години наред съм мислил върху това, не се сещам какво бих могъл да кажа, за да поправя нещата.

Вълнението й понамаля.

— Открих версия на историята в една стара книга, докато правех генеалогични проучвания за моя покровител — обясни тя. — Едва ли някой си я спомня, така че е идеална за песен. Светът надали има нужда от още една песен за Орен Велситер. Никога няма да се прославя, като повтарям онова, което други музиканти вече са предъвквали стотици пъти. — Дена ме погледна с любопитство. — Мислех, че ще мога да те изненадам с нещо ново. Никога не бих предположила, че си чувал за Ланре.

— Чух историята преди години — вцепенено отвърнах аз — от един стар разказвач в Тарбеан.

— Де да имах половината от твоя късмет… — Дена смаяно поклати глава. — Трябваше да събера тази история от стотина отделни малки късчета информация. — Тя помирително махна с ръка. — По-точно, направихме го двамата с моя покровител. Той ми помогна.

— Покровителят ти? — повторих аз, усещайки проблясък на емоция, когато тя го спомена.

Като се има предвид колко празен се чувствах, горчивината, предизвикана от думите й, се разпространи по вътрешностите ми като огън.

Дена кимна.

— Той се смята за нещо като историк — каза тя. — Мисля, че се стреми да получи назначение в двора. Няма да е първият, успял да блесне, като освети миналото на нечий отдавна мъртъв предшественик. Или може би се опитва да си измисли героичен прадядо. Това би обяснило проучванията на старите генеалогии, които правехме.

Тя се поколеба за момент и прехапа устни.

— Истината е — добави, сякаш признаваше нещо, — че подозирам, че песента донякъде е за самия Алверон. Господарят Ясен намекна, че има вземане-даване с маера. — Тя ми хвърли дяволит поглед. — Кой знае? Като се имат предвид кръговете, в които се движиш, може би вече си се срещал с моя покровител, без да го знаеш.

Мисълта ми се насочи към над стотината благородници и придворни, с които се бях виждал през изминалия месец, но ми беше трудно да си припомня лицата им. Огънят в стомаха ми се разпростираше нагоре, докато накрая целите ми гърди горяха.

— Но стига с това. — Дена нетърпеливо размаха ръце, сложи арфата встрани и седна с кръстосани крака върху тревата. — Нарочно ме дразниш. Какво мислиш за песента?

Сведох поглед към ръцете си и разсеяно опипах плоската плетеница от зелена трева, която бях направил. Усещах я гладка и хладна между пръстите си. Не можех да си спомня как бях планирал да съединя двата края, за да образуват пръстен.

— Знам, че има някои неща за доизглаждане — чух да казва Дена с глас, преливащ от нервна възбуда. — Трябва да оправя онова име, за което ми спомена, ако си сигурен, че така е правилно. Началото е малко грубичко и съм наясно, че седмият стих е пълна каша. Трябва да разширя битките и връзката му с Лира. Краят трябва да се постегне. Но какво мислиш като цяло?

Когато я изгладеше, песента щеше да е великолепна. Толкова добра, колкото и песента, която бяха написали родителите ми. Но това само още повече влошаваше нещата.

Ръцете ми трепереха и аз с удивление установих колко ми е трудно да ги спра. Вдигнах поглед и го насочих към Дена. Нервната й възбуда замря, когато видя лицето ми.

— Ще се наложи да преработиш доста повече от името. — Опитах се гласът ми да прозвучи спокойно. — Ланре не е бил герой.

Тя ме погледна странно, сякаш не можеше да реши дали се шегувам.

— Какво?

— Погрешно си разбрала всичко — обясних аз. — Ланре е бил чудовище. Предател. Трябва да го промениш.

Дена отметна глава назад и се разсмя. Когато не се присъединих към нея, тя вдигна изненадан поглед към мен.

— Сериозно ли говориш?

Кимнах.

Лицето на Дена се вцепени. Очите й се присвиха и тя стисна уста.

— Сигурно се майтапиш. — Известно време устните й помръдваха беззвучно и след това тя поклати глава. — В това няма никакъв смисъл. Цялата история ще се разпадне, ако Ланре не е героят.

— Тук не става дума за това какво прави една история интересна — казах аз, — а за истината.

— Истината? — погледна ме невярващо тя. — Това е просто някаква стара народна приказка. Никое от тези места не е истинско. Никой от тези хора не е съществувал. По същия начин можеш да ми се обидиш и ако измисля нов стих за „Калайджията Танер“.

Усещах как думите се надигат в гърлото ми, горещи като пламъци в комин. Преглътнах мъчително.

— Някои истории са просто истории — съгласих се аз. — Но не и тази. Вината не е твоя. Не е имало начин ти да…

— О, добре, _благодаря_ ти — язвително ме прекъсна Дена. — Толкова се радвам, че вината не е моя.

— Добре — рязко отвърнах аз. — Вината _наистина_ е твоя. Трябваше да направиш повече проучвания.

— Какво знаеш ти за проучванията, които съм направила? — попита тя. — Нямаш и най-малката представа! Обиколила съм целия свят, за да изровя парченцата от тази история!

Същото беше направил и баща ми. Бе започнал да пише песен за Ланре, но проучванията му го бяха отвели до чандрианите. Бе прекарал години в търсене на полузабравени истории и изравяне на разни слухове. Искаше песента му да разкаже истината за тях и те бяха избили цялата ми трупа, за да сложат край на това.

Погледнах надолу към тревата и си помислих за тайната, която пазех толкова дълго. Помислих си за миризмата на кръв и горяща коса. Помислих за ръждата и за синия пламък, за натрошените тела на родителите ми. Как можех да обясня нещо толкова огромно и ужасяващо? Откъде трябваше да започна? Усещах тайната, заровена дълбоко в мен, огромна и тежка като воденичен камък.

— Във версията на историята, която аз чух — започнах, докосвайки се до крайчеца на тайната, — Ланре става един от чандрианите. Трябва да бъдеш внимателна. Някои истории са опасни.

Дена ме изгледа продължително.

— Чандрианите ли? — невярващо попита тя.

След това се разсмя. Не беше обичайният й доволен смях. Този смях беше остър и подигравателен.

— Как може да се държиш толкова детински?

Знаех добре, че думите ми звучат детински. Усетих как се изчервявам и пламвам от смущение. Цялото ми тяло се обля в пот. Отворих уста да отговоря и се почувствах така, сякаш съм отворил широко капака на някоя пещ.

— _Аз_ ли се държа детински? — ядно изплюх думите аз. — Какво изобщо знаеш ти, глупава… — Почти си прехапах върха на езика, за да не изкрещя думата „уличница“.

— Мислиш си, че знаеш всичко, нали? — попита Дена. — Бил си в Университета и си мислиш, че всички останали сме…

— Престани да си търсиш извинения и ме послушай за миг! — отсякох аз и думите се изляха от мен като разтопено желязо. — Цупиш се като някое разглезено момиченце!

— Не смей! — заби пръста си в мен тя. — Недей да ми говориш така, сякаш съм някое глупаво селско момиче! Знам неща, на които не ви учат в твоя скъпоценен Университет! Тайни неща! Не съм идиотка!