Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

Шепот.

— Защото това е единственото разумно нещо, което можеш да направиш — категорично отвърна Дена.

Нов шепот.

Дена въздъхна рязко и раздразнено.

— Добре, баща ти е главен коняр, нали? Помисли си за различните коне, притежавани от барона — коне за оран, за теглене на карети, ловни коне…

Развълнуван шепот.

— Точно така — потвърди Дена. — И така, ако можеше да избираш, какъв кон щеше да избереш да бъдеш? Кон за оран, който работи здраво, но дали получава най-хубавото място в конюшнята или най-вкусната храна?

Шепот.

— Така е. Тя отива при хубавите коне. Те са глезени и добре хранени, налага им се да работят само когато има парад или някой отиде на лов. Така че ако ще си уличница, трябва да действаш умно. Не би искала да си някоя проститутка по доковете. Би искала да си дукеса. Би искала мъжете да те ухажват. Да ти изпращат подаръци.

Отново шепот.

— Да, подаръци. Ако ти плащат, ще имат усещането, че те притежават. Видя какво се случи тази нощ. Можеш да си запазиш акцента и този отворен корсаж и да позволиш на моряците да те мачкат за половин пени на сеанс. Или можеш да се научиш на някакви маниери, да си направиш прическа и да започнеш да забавляваш посетители с благороднически произход. Ако си интересна и красива и ако знаеш как да слушаш, мъжете ще търсят компанията ти. Те ще искат да те заведат на танци също толкова, колкото и да те вкарат в леглото си. Тогава _ти_ ще контролираш нещата. Никой не би накарал дукеса да предплати стаята си. Никой не опъва дукеса върху бъчва в забутана уличка и не й избива зъбите, след като се е позабавлявал с нея.

Шепот.

— Не — каза Дена с мрачен глас и след това се чу тихият звън на пари, прибрани в кесия. — Не се заблуждавай. Дори и най-красивият кон си остава просто кон. Това означава, че рано или късно го яздят.

Въпросителен шепот.

— Тогава си тръгни — отвърна Дена. — Ако искат от теб повече, от колкото можеш да дадеш, това е единственият изход. Тръгваш си бързо и тихо в нощта. Но ако го направиш, ще изгориш всички мостове след себе си. Това е цената, която трябва да платиш.

Колеблив шепот.

— Това не мога да ти кажа — рече Дена. — Трябва ти да решиш какво искаш за себе си. Искаш да се върнеш у дома? Това си има цена. Искаш сама да контролираш живота си? Това също си има цена. Искаш да имаш свободата да казваш „не“? Има цена и за това. Винаги _има_ цена.

Разнесе се звукът от отместването на стол и аз се облегнах към стената, когато чух, че двете се изправят.

— Това е нещо, което всеки трябва да разбере сам за себе си — каза Дена и гласът й започна да се отдалечава. — Какво е онова, което искаш повече от всичко друго? Какво е нещото, което желаеш толкова силно, че си готова да платиш всичко, за да го получиш?

Седях дълго, след като си тръгнаха, и се опитвах да си допия виното.

> 73.

> Кръв и мастило

В „Теофания“ Текам пише за тайните и ги нарича болезнените съкровища на ума. Той обяснява, че нещата, които повечето хора смятат за тайни, всъщност изобщо не са такива. Загадките например не са тайни. Нито пък малко известните или забравените истини са такива. Текам казва, че тайната е добре прикрито истинско познание.

Философите от векове спорят върху неговото определение. Те посочват логическите проблеми, пропуските и изключенията, свързани с него. Но за цялото това време нито един тях не е успял да измисли по-добро определение. Само по себе си, това вероятно ни говори повече от всичките им спорове, взети заедно.

В една следваща глава, която е по-малко известна и оспорвана, Текам обяснява, че тайните биват два вида — на устата и на сърцето.

Повечето тайни принадлежат на устата. Прошепнати клюки и скандални новини. Тези тайни копнеят да бъдат споделени със света. Тайната на устата е като камъче в обувката. В началото едва го забелязваш, но после става дразнещо и накрая непоносимо. Тайните на устата стават все по-големи, колкото по-дълго ги пазиш. Раздуват се, докато накрая не докоснат устните ти. Борят се да излязат на свобода.

Тайните на сърцето са различни. Те са лични и болезнени и ние искаме само да ги скрием от света. Те не се раздуват и не докосват устните ни. Живеят в сърцето и колкото по-дълго ги пазим, толкова по-тежки стават.

Текам твърди, че е по-добре да имаш уста, пълна с отрова, отколкото тайна на сърцето. Той казва, че всеки глупак ще изплюе отровата, но ние продължаваме да пазим тези болезнени съкровища. Преглъщаме ги мъчително всеки ден и така ги заравяме все по-надълбоко в себе си. Те остават там, натежават и загнояват. Ако мине достатъчно дълго време, накрая унищожават сърцето, което ги таи.

Съвременните философи презират Текам, но те са като лешояди, които разхвърлят костите на великан. Колкото и да се заяждат, Текам разбира света.

* * *

В деня след като проследих Дена през града, тя ми изпрати бележка и двамата се срещнахме пред „Четирите свещи“. През последните няколко цикъла се бяхме виждали там десетина пъти, но днес беше различно. Днес Дена беше облечена в дълга, елегантна рокля, която не беше на етажи и с висока яка, както бе модата в момента, а прилепваше плътно по тялото й и беше отворена на шията. Беше тъмносиня. Когато Дена пристъпи напред, успях да зърна голяма част от голия й крак.

Калъфът на арфата й беше подпрян на стената зад нея и в очите й се четеше очакване. Тъмната й коса сияеше на светлината. Не си беше направила специална прическа освен трите тънки плитчици, пристегнати със синя панделка. Беше боса и краката й бяха покрити с петна от трева. Усмихна ми се.

— Готова е — каза тя и в гласа й като далечна гръмотевица отекна вълнение. — Поне достатъчно готова, за да мога да ти я изсвиря. Искаш ли да я чуеш?

Улових нотка на добре прикрита свенливост.

Тъй като и двамата работехме за покровители, които ценяха личното си пространство, с Дена не обсъждахме често работата си. Сравнявахме изцапаните си с мастило пръсти и се оплаквахме от трудностите, но доста неопределено.

— Няма нищо, което да искам повече от това да я чуя — отвърнах аз, а Дена взе арфата си и закрачи с мен по улицата. — Но покровителят ти няма ли да е против?

Дена сви рамене твърде небрежно.

— Той казва, че иска първата ми песен да се пее от хората още сто години, така че се съмнявам да държи да я пазя в тайна завинаги. — Тя ми хвърли кос поглед. — Ще отидем някъде, където да сме само двамата, и аз ще ти позволя да я чуеш. Мисля, че ще съм в безопасност, стига да не започнеш да я пееш с пълно гърло на всеослушание.

По негласно споразумение се отправихме към западната врата.

— Щях да донеса лютнята си — рекох аз, — но най-сетне намерих лютиер, на когото мога да се доверя. Оставих му я, за да поправи онзи хлабав ключ.

— Днес ще ми послужиш по-добре като публика — успокои ме тя. — Ще седиш прехласнат от възхищение от изпълнението ми. Утре пък аз ще те гледам прехласнато с влажни очи. Ще се възхищавам на твоята вещина, ум и чар. — Тя премести арфата на другото си рамо и ми се ухили. — Стига да не оставиш и тях в работилницата за ремонт.

— Винаги съм готов за дует — предложих аз. — Арфа с лютня е нещо рядко срещано, но не нечувано.

— Това е много меко казано. — Дена ми хвърли кос поглед. — Ще си помисля.

За кой ли път потиснах порива си да й разкрия, че съм взел пръстена й от Амброуз. Исках да й разкажа цялата история, при това с грешките, които бях допуснал. Но бях напълно сигурен, че романтичното въздействие на моя жест ще бъде помрачено от края на историята, който бе, че на практика бях заложил пръстена й, преди да напусна Имре. Помислих си, че е за предпочитане да пазя това в тайна засега и да я изненадам със самия пръстен.

— Какво мислиш за идеята — попитах я аз — Алверон да стане твой покровител?

Дена спря да върви и се обърна, за да ме погледне.

— Моля?

— В момента се ползвам с благоразположението му — обясних аз. — И той ми дължи някоя и друга услуга. Знам, че си търсеше покровител.

— Имам покровител — твърдо отвърна тя. — Такъв, който сама съм спечелила.

— Имаш половин покровител — възпротивих се аз. — Къде е писмената ти заповед за покровителство? Твоят господар Ясен може и да ти оказва някаква финансова подкрепа, но по-важната част от покровителството е името на покровителя. То е като броня, като ключ, който отваря…

— Знам какво представлява покровителството — прекъсна ме Дена.

— Тогава знаеш, че твоят покровител те мами — продължих аз. — Ако маерът беше твоят покровител на онази сватба, никой в забутания малък град нямаше да посмее да надигне глас срещу теб, камо ли пък да ти посегне. Дори и от хиляди километри разстояние името на маера щеше да те защити. Той щеше да ти осигури безопасност.

— Един покровител може да предложи повече от парите и името си — остро възрази Дена. — Чувствам се добре без закрилата на нечия титла и, честно казано, бих се раздразнила, ако някой мъж иска да ме облече в неговите цветове. Моят покровител ми дава други неща. Той знае какво трябва да науча. — Тя ме погледна раздразнено и отметна кичур коса към рамото си. — Вече съм ти казвала всичко това. Засега съм доволна от него.