Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

Квоте донесе чаша червено вино и след това заключи вратата с голям месингов ключ.

— С момчето ще се качим горе — каза той, — за да останете насаме.

— Това е изключително любезно от твоя страна — отбеляза кметът, докато се настаняваше на стола срещу Летописеца. — Ще те извикам, когато приключим.

Съдържателят кимна и поведе Баст нагоре по стълбите. Когато стигнаха, Квоте отвори вратата на стаята си и махна на помощника си да влезе вътре.

— Чудя се какво ли иска да запази в тайна Лант — рече Квоте, веднага щом затвориха вратата след себе си. — Надявам се да не се бави твърде много.

— Той има две деца от вдовицата Крийл — сухо отвърна Баст.

— Наистина ли? — повдигна вежди съдържателят.

— Всички в града знаят — сви рамене помощникът.

Като чу това, Квоте изсумтя и седна на големия тапициран стол.

— Какво ще правим половин час двамата? — попита той.

— От последните ни уроци мина много време — Баст дръпна един дървен стол изпод малкото бюро и седна на края му. — Можеш да ме научиш на нещо.

— Уроци — замислено повтори Квоте. — Можеш да почетеш от „Целум Тинтуре“.

— Реши — умолително каза Баст, — толкова е _отегчително_. Нямам нищо против уроците, но трябва ли те да включват и книги?

Тонът му накара съдържателя да се усмихне.

— Тогава урок с главоблъсканица?

На лицето на Баст се появи широка усмивка.

— Добре, чакай да помисля за момент. — Квоте потупваше с пръст устните си, докато очите му обхождаха стаята.

Не след дълго погледът му беше привлечен от тъмния сандък, който стоеше до леглото.

— Как би отворил моя сандък, ако искаше да го направиш? — небрежно го посочи той.

— Тройно заключеният ти сандък ли, Реши? — Изражението на Баст стана леко неспокойно.

Квоте погледна своя ученик и след това избухна в смях.

— Моят какво? — невярващо попита той.

Помощникът му се изчерви и сведе поглед.

— Аз така го наричам — смотолеви той.

— Както е тръгнало с имената… — поколеба се съдържателят и на устните му заигра усмивка. — Не мислиш ли, че е малко детинско?

— Ти си този, който го направи, Реши — начумери се Баст. — Трите ключалки и скъпото дърво — не съм виновен, че името му звучи като нещо от приказките.

Квоте се наведе напред и сложи извинително ръка върху коляното на помощника си.

— Името е хубаво, Баст. Просто малко ме изненада, това е всичко. — Той отново се облегна назад. — И така, как би се опитал да ограбиш тройно заключения сандък на Квоте Безкръвния?

Баст се усмихна.

— Когато го казваш по този начин, звучиш като някой пират, Реши. — Той замислено погледна сандъка в другия край на стаята. — Предполагам, че и дума не може да става да ти поискам ключовете? — попита накрая.

— Точно така — отвърна Квоте. — За целта, ще предположим, че съм загубил ключовете. Дори още по-добре — да предположим, че съм умрял и сега си свободен да си пъхаш носа в моите тайни.

— Това е малко зловещо, Реши — меко го упрекна помощникът му.

— Животът е малко зловещ, Баст — отбеляза съдържателят без никаква следа от веселост в гласа. — Най-добре започни да свикваш с това. — Той махна с ръка към сандъка. — Хайде, любопитен съм да видя как ще се справиш с този малък костелив орех.

Баст му хвърли потиснат поглед.

— Главоблъсканиците са по-лоши и от уроците с книги, Реши — рече той и отиде при сандъка.

Той го побутна лениво с крак, след което се наведе и огледа двете ключалки — едната от тъмно желязо, а другата от лъскава мед. Натисна с пръст заобления капак и сбърчи нос.

— Не мога да кажа, че това дърво ми харесва, Реши, и определено не ми се струва честно, че си сложил желязната ключалка.

— Ето че урокът вече е полезен за теб — сухо отвърна Квоте. — Стигна до универсална истина, а тя е, че обикновено в живота няма нищо честно.

— На всичкото отгоре е без панти! — възкликна Баст, докато оглеждаше задната част на сандъка. — Как може да има капак и да няма никакви панти?

— Отне ми известно време да направя този капак — призна съдържателят с нотка на гордост.

Баст коленичи и огледа медната ключалка. Вдигна ръка и я прилепи плътно към плочката. След това затвори очи и застина съвсем неподвижно, сякаш слушаше.

След известно време се наведе напред и духна към ключалката. Когато нищо не се случи, устата му започна да мърда. Макар да говореше твърде тихо, за да се различат думите, в тона му се долавяше настойчива молба.

Това продължи доста дълго, но накрая Баст седна на пода и се намръщи. После се засмя игриво, протегна ръка и почука върху капака на сандъка. Не се чу почти никакъв звук, сякаш почукваше с кокалче върху камък.

— Питам просто от любопитство — обади се Квоте, — какво би направил, ако нещо ти почука в отговор?

Помощникът се изправи, излезе от стаята и малко по-късно се върна с набор различни инструменти. Подпря се на едното си коляно и няколко дълги минути си игра с медната ключалка, като я ръчкаше с парче закривена тел. Накрая започна да ругае под носа си. Когато се размърда, за да застане под друг ъгъл, ръката му докосна матовата плочка на желязната ключалка и той отскочи назад, съскайки и фучейки.

Изправи се на крака, захвърли телта и извади дълъг лост „кози крак“, направен от лъскав метал. Опита се да мушне единия му край под капака, но не успя да намери никаква цепнатина под тънкия като косъм ръб. След няколко минути се отказа и от това.

Сетне се опита да обърне сандъка настрани, за да огледа дъното му, но въпреки всичките си усилия успя само да го плъзне на няколко сантиметра по пода.

— Колко тежи това нещо, Реши? — възкликна Баст ядосан. — Сто и петдесет кила?

— Над двеста, когато е празен — отвърна съдържателят. — Спомняш ли си колко трудно ни беше да го качим по стълбите?

Помощникът въздъхна и отново дълго оглежда сандъка със свирепо изражение. Накрая извади от купчината инструменти една брадвичка. Не беше грубата брадвичка с клинообразна горна част, която използваха, за да режат подпалки зад странноприемницата. Беше тънка и заплашителна, изкована от едно-единствено парче метал. Формата на острието й смътно напомняше на лист.

Той леко подхвърли оръжието в ръката си, сякаш преценяваше теглото му.

— Ето това щеше да е следващото нещо, което щях да направя, Реши, ако наистина се интересувах какво има вътре. — Той хвърли към учителя си изпълнен с любопитство поглед. — Но ако искаш, по-добре да не опитвам…

— Не гледай към мен, Баст. — Квоте направи безпомощен жест. — Аз съм мъртъв. Прави каквото решиш.

Баст се ухили и удари с брадвичката по заобления капак на сандъка. Чу се странен, приглушен и звънтящ звук, сякаш в някоя далечна стая е звъннало звънче.

Помощникът спря за момент, след което обсипа капака на сандъка с поредица от яростни удари. Първо замахваше лудо с една ръка, после реши да използва и двете си ръце, като вдигаше брадвичката високо над главата си, сякаш цепи дърва.

Блестящото острие във форма на лист отказваше да се забие в дървото и всеки удар се отклоняваше встрани, сякаш Баст се опитваше да разцепи голям и гладък каменен блок.

Накрая ученикът на Квоте спря задъхан и се наведе да огледа горната част на сандъка. Прокара ръка по повърхността, преди да насочи вниманието си към острието на брадвата.

— Добра работа си свършил, Реши — въздъхна той.

Съдържателят се усмихна и докосна с пръсти ръба на въображаема шапка.

Баст изгледа продължително сандъка.

— Бих се опитал да го запаля, но знам, че дървото роах не гори. Може би ще имам повече късмет, ако го нагрея, така че медната ключалка да се стопи. Но за да го направя, ще трябва да сложа цялото нещо в ковашко огнище. — Той хвърли поглед към сандъка, който беше с размера на пътния сандък на благородник. — Но огнището ще трябва да е по-голямо от това, което имаме тук, в града. А аз дори не знам колко трябва да се нагорещи медта, за да се стопи.

— Тази информация — отбеляза Квоте — без съмнение ще е част от уроците, които включват и книги.

— Освен това предполагам, че си взел мерки срещу нещо такова.

— Така е — призна съдържателят. — Но идеята беше добра. Показва оригинално мислене.

— А киселина? — попита Баст. — Знам, че долу имаме някои много силни киселини…

— Мравчената киселина е безполезна срещу роах — отвърна Квоте, — както и солната киселина. Може да имаш някакъв успех с царска вода*. Но дървото е доста дебело, а ние нямаме много от нея подръка.

[* Смес от концентрирана азотна и солна киселина. — Бел.прев.]

— Нямах предвид дървото, Реши. Отново мислех за ключалките. Ако разполагам с достатъчно киселина, тя може да ги разяде.

— През цялото време предполагаш, че те са направени от мед и желязо — отбеляза съдържателят. — Дори да е така, ще е нужно голямо количество киселина, а и трябва да имаш предвид, че киселината, попаднала в сандъка, може да съсипе онова, което е вътре. Същото важи и за огъня, разбира се.