Пътеките на мрака - цялата трилогия - Р. Салваторе

Първа част

Настоящето

В родината ми, Мензоберанзан, където върлуват демони, а събратята ми се опиват от ужасяващата смърт на своите съперници, е невъзможно да оцелееш, ако не си вечно нащрек и не притежаваш забележителна бдителност. И най-незначителното невнимание в Мензоберанзан се заплаща с жестока гибел, затова събратята ми рядко употребяват екзотични билки или напитки, които притъпяват сетивата.

Рядко, но не и никога. По време на церемонията по завършването в Мелей Магтеър, школата за бойци, където се обучавах и аз, учениците вземат участие в оргия, изобилстваща от замъгляващи съзнанието вещества и плътски забавления с жените от Арах-Тинилит, момент на неподправен хедонизъм, тържество на абсолютната наслада, без всякаква мисъл за последствията.

Аз отказах да се присъединя към тази оргия, макар тогава и сам да не знаех защо го правя. Вярвах и все още вярвам, че тя е в пълен разрез с принципите ми и че обезценява много от нещата, на които държа. Сега, когато се връщам назад, осъзнавам още една от причините, тласнали ме да се откажа от отвратителната церемония. Освен моралните възражения, които имах срещу нея и които съвсем не бяха малко, самата мисъл за билки, които замъгляват съзнанието, ме плашеше и отвращаваше. Всъщност знам това от самото начало — още от мига, в който съзрях безпаметната забрава на церемонията, цялото ми същество й се възпротиви — ала едва наскоро разбрах какво ме бе отблъснало толкова категорично, същинската причина никога да не съм допускал подобни влияния в живота си.

Естествено, тези билки въздействат по много начини и на тялото — те могат просто да забавят рефлексите, или пък напълно да съсипят координацията, ала ефектът, който имат върху духа, е по-страшен. Първо, те заличават миналото и премахват всички спомени, били те добри или лоши, и второ, убиват всяка мисъл за бъдещето. Опияняващите вещества заключват жертвата си в тъмницата на настоящето, в капана на тук и сега, а минало и бъдеще напълно се заличават от съзнанието й. Това е същинската им клопка — пораженческото мислене, което търси разгулната наслада на физическите удоволствия в самозабрава. Изпадналият под въздействието на такива вещества е в състояние да извърши и най-голямото безумство, защото те накърняват разума и дори инстинкта му за самосъхранение. Колко млади бойци самонадеяно се хвърлят срещу много по-силни от тях противници и срещат нелепата си смърт! Колко момичета се оказват с дете на ръце, родено от любовници, за които не биха и помислили да се омъжат!

Това е капанът, пораженството, което не мога да търпя. Аз живея живота си с неугасващата надежда, че утрешният ден ще бъде по-добър от днешния и то, благодарение на собствените ми усилия. Само така се ражда истинското удовлетворение, онова чувство за заслужен успех, което единствено може да ни дари с истинска радост. Как мога да остана верен на тази надежда, ако си позволя миг на слабост, който може да разруши всичко, което съм постигнал и което се надявам някога да постигна? Как ли бих се справил с всички неочаквани предизвикателства, които животът ми е поднасял, ако ги бях посрещал под въздействието на някое опияняващо вещество, което ми пречи да мисля правилно или напълно изкривява начина, по който гледам на нещата?

А и опасностите, които подобни вещества можеха да ми докарат, също не са за подценяване. Ако си бях позволил да се отдам на заобикалящата ме разпуснатост по време на церемонията в Мелей Магтеър, ако не бях отхвърлил плътските наслади, които жриците ми предлагаха, колко ли щеше да се обезцени всеки миг на истинска любов, който щях да изпитам по-късно?

Непоправимо. Чувствената наслада е, или поне би трябвало да е, кулминацията на физическо желание, съчетано с интелектуално и емоционално решение да се отдадеш някому; тялом и духом, е една връзка на взаимно доверие и уважение. Подобно нещо би било напълно невъзможно по време на оргията във военната школа: единственото, което можеше да се случи там, бе бездушно сливане на две тела, приличащо повече от всичко друго на някаква отблъскваща сделка, без помен от духовно възвисяване и без следа от истинска радост.

Аз не бих могъл да живея, затънал в подобни безнадеждни наслади. Защото тогава ми предлагаха именно това жалко отдаване на едно низко, презряно съществувание, дължащо се, според мен, на липсата на каквато и да било надежда за нещо по-чисто и по-достойно.

Ето защо аз напълно отхвърлям всичко, освен най-умерената употреба на опияняващи вещества и макар че не бих съдил открито онези, които ги използват, от все сърце ги съжалявам за пустотата, завладяла душите им.

Какво ли може да тласне някого към подобни низини? Болката, предполагам, болката и спомени, прекалено страшни, за да бъдат посрещнати с гордо изправена глава. Опияняващите вещества наистина могат да заглушат болката на миналото за сметка на бъдещето. Ала това не е справедлива размяна.

Ето защо се боя за Уолфгар, за своя изгубен приятел. Къде ли ще успее да се спаси от мъчението на своето пленничество?

Първа глава

Закотвен

— Как мразя това място! — възкликна магьосникът Робилард, докато „Морски дух“ заобикаляше дългия вълнолом, зад който се издигаше пристанището на град Лускан.

Капитан Дюдермонт, към когото беше насочена тази забележка — висок, добре сложен мъж, с обноски на благородник и спокойно, сериозно държание, само кимна. И преди беше чувал подобни коментари от своя магьосник. Погледът му се насочи към града в далечината и специфичните очертания на Домовата кула на мистиците, където се помещаваше прочутата магьосническа гилдия на Лускан. Именно тя беше причината за неприязънта на Робилард към северния град, макар че той никога не бе навлизал в подробности и се бе задоволил само с няколко неразбираеми забележки за „идиотите“, стоящи начело на кулата, и неспособността им да различат истинския талант от лукавия мошеник. Дюдермонт подозираше, че на Робилард някога му е бил отказан прием в кулата.

— Защо точно Лускан? — продължи да се оплаква магьосникът. — Градът на бездънните води щеше да ни свърши много по-добра работа. Никъде по Саблен бряг няма по-добри докове от тамошните!

— Лускан беше по-близо — напомни му Дюдермонт.

— Два-три дни, не повече — възрази Робилард.

— И ако в тези два-три дни ни беше застигнала буря, повреденият корпус можеше да се разцепи на две и сега телата ни щяха да хранят раците и рибите в Саблено море. Неразумен риск, само за да спасим гордостта на един-единствен човек.