Пътеките на мрака - цялата трилогия - Р. Салваторе

Втора глава

Запленен

Подскачаше по пътеката с лека, жизнерадостна стъпка — досущ малко момиченце, ала в същото време несъмнено млада жена. Лъскавата й черна коса се спускаше по раменете й, а зелените й очи искряха толкова ярко, колкото и усмивката, която огряваше красивото й лице.

Току-що бе говорила с него, Джака Скъли, с дълбоките сини очи и къдравата кестенява коса, кичур, от която час по час падаше над тях. И само мисълта за този разговор я караше да подскача като дете, без да усеща калта, която влизаше през дупките на старите й обуща, напълно забравила за безвкусната вечеря, която щеше да открие в дървената купа на трапезата на своите родители. Нищо от това нямаше значение — нито гадинките, пълзящи навсякъде, нито мръсната вода, абсолютно нищо. Беше говорила с Джака и споменът за това бе достатъчен, за да я сгрее до върха на пръстите, да я накара да тръпне цялата, едновременно уплашена и по-жива откогато и да било.

И точно тогава животът реши да изиграе една от своите шеги, които така често оставаха скрити за тяхната жертва — същото въодушевление, което бе пробудила срещата с мрачния Джака в гърдите й, накара другиго да спре заинтригуван поглед върху щастливата девойка.

Сърцето на лорд Ферингал Ок и преди се бе разигравало при вида на някоя от многото жени, които бе срещал през двайсетте си години, най-често дъщери на търговци, чиито бащи бяха решили да потърсят сигурен пристан на север от Лускан. Селото се намираше близо до най-оживения проход в Гръбнака на света, където керваните можеха да попълнят намалелите си запаси и да си починат, преди да продължат с опасното пътешествие от и до Десетте града в Долината на мразовития вятър.

Никога досега обаче на лорд Ферингал не му се беше случвало да се захласне дотам, че да не може да си поеме дъх, наполовина излязъл от прозореца на богато украсената си карета.

— Фери, жълтият прашец на боровете вече е навсякъде — разнесе се гласът на Присила, по-голямата му сестра. Само тя си позволяваше да го нарича Фери за негово огромно неудоволствие. — Прибери се вътре! Всичко е покрито с него, а добре знаеш колко ужасно…

Внезапно Присила млъкна и изпитателно се вгледа в брат си и отнесеното му изражение.

— Фери? — повика го тя и като се премести по-близо до него, го сграбчи за лакътя и го разтърси. — Фери!

— Коя е тя? — попита господарят на Окни, без дори да я чуе. — Кое е това ангелско създание, земният образ на богинята на красотата, въплъщение на най-чистите желания на всеки мъж, олицетворение на самото изкушение?

Присила го изблъска настрани и се показа през прозореца на каретата.

— Кой, онази селянка ли? — невярващо възкликна тя, без да се опитва да скрие отвращението в гласа си.

— Трябва да знам — пропя лорд Ферингал и долепи лице до ръба на прозореца, без да може да откъсне очи от подскачащата девойка.

После каретата свърна зад поредния завой на пътя и младата жена се изгуби от погледа му.

— Фери! — скара му се Присила и понечи да го плесне, но се въздържа.

Брат й излезе от любовния си унес достатъчно задълго, за да може да я изгледа строго, дори заплашително.

— Трябва да разбера коя е — отсече той.

Присила Ок се облегна назад и не каза нищо, макар да бе искрено изненадана от нетипичния за брат й изблик на чувства. Ферингал обикновено беше кротък и тих, като глина в ръцете на твърдоглавата си, петнайсет години по-голяма сестра. Присила наближаваше четирийсетте и никога не се беше омъжвала, нито бе проявявала интерес към който и да било мъж, освен, за да задоволи физическите си потребности. Майка им беше умряла при раждането на Ферингал, баща им я беше последвал пет години по-късно. Това бе оставило управлението на семейното имение в ръцете на Присила и Темигаст, съветника на покойния й баща, поне докато Ферингал не станеше достатъчно голям, за да се заеме с владенията. Това напълно удовлетворяваше Присила, тъй като близо десет години по-късно и дори след като брат й навърши пълнолетие тя все още имаше решаващата дума във всички дела на имението Окни. И за миг не си бе помисляла да доведе външен човек в семейството и вярваше, че Фери мисли по същия начин.

Сбърчила вежди, Присила хвърли един последен поглед към завоя, зад който бе изчезнала девойката, макар че момичето отдавна не се виждаше. Каретата затрополи по тясното, каменно мостче над малкия, закътан залив, отвеждащ до островчето, върху което се издигаше замъкът Ок.

Също като Окни, малко селце с не повече от двеста жители, което рядко можеше да се открие на картите, замъкът Ок беше скромен, с дузина стаи за семейството и за Темигаст, както още пет спални за шестимата прислужници и десетимата войници, които се грижеха за мястото. Ниските, тумбести кули от двете му страни не надвишаваха пет-шест метра, тъй като в Окни непрекъснато духаше силен вятър, а селяните се шегуваха, че спре ли дори за малко, те всички ще изпопадат — дотолкова бяха свикнали да се привеждат срещу него, докато вървят.

— Трябва да излизам от замъка по-често — заяви лорд Ферингал, щом двамата с Присила влязоха в една от дневните, където старият Темигаст рисуваше поредния от безкрайните си морски пейзажи.

— Имаш предвид в селото? — подигравателно уточни Присила. — Или торфените ферми наоколо? И на едното, и на другото място има само кал, камъни и мръсотия.

— А в калта един скъпоценен камък блести още по-ярко — замечтано въздъхна влюбеният младеж.

При тази любопитна размяна на реплики, старият иконом повдигна вежди и спря да рисува. Темигаст бе прекарал по-голямата част от младостта си в Града на бездънните води, а в Окни бе дошъл преди тридесетина години, вече на средна възраст. С богатия си жизнен опит (поне в сравнение с откъснатите от света жители на селцето, в това число и управляващото семейство), Темигаст бе успял с лекота да си спечели благоразположението на лорд Тристан Ок и да се издигне първо до позицията на негов главен съветник, а после и до иконом на имението.

Същият този житейски опит му помогна да си обясни отнесеното изражение върху лицето на лорд Ферингал.

— Беше най-обикновено момиче — възнегодува Присила. — Почти дете и то мръсно. — При тези думи тя се обърна за подкрепа към Темигаст, видяла, че той внимателно следи разговора й с младия лорд. — Боя се, че Ферингал е запленен — обясни му. — И то от някаква си селянка. Господарят на Окни въздиша по една мръсна, миризлива селянка.