Пътеките на мрака - цялата трилогия - Р. Салваторе

ГРЪБНАКА НА СВЕТА

(книга 2 от "Пътеките на мрака")

Пролог

Дребният мъж, познат в Лускан с най-различни имена, но най-често като Морик Разбойника, вдигна прашната бутилка във въздуха и я разклати срещу оранжевите лъчи на залязващото слънце, за да види по-ясно тъмната ивица на течността вътре.

— Има още само една глътка — установи той и понечи да я довърши.

С бързина, каквато малцина биха очаквали от някой с неговия ръст, исполинът, който седеше до Морик на края на пристана, издърпа бутилката от пръстите му. Разбойника опита да си я вземе обратно, ала едрият мъж го задържа настрани само с една ръка и пресуши бутилката на един дъх.

— Уолфгар, напоследък последната глътка е все за теб! — възнегодува Морик и вяло го тупна по гърба.

— Заслужил съм си я — заяви приятелят му.

Морик го изгледа скептично, но после си припомни предишното им съревнование, когато варваринът наистина си бе спечелил правото да довърши следващата бутилка.

— Просто извади късмет с последното хвърляне! — изсумтя разбойникът, но всъщност добре знаеше, че не е прав, а и отдавна бе спрял да се учудва на силата и уменията на Уолфгар.

— Пак ще го повторя, ако трябва! — При тези думи варваринът се изправи на крака, свали Щитозъб от рамото си и го плесна върху дланта си.

Морик не пропусна да забележи, че въпреки самонадеяността си, приятелят му не се държи особено здраво на крака и с лукава усмивка на уста също стана, стиснал вече празната бутилка за гърлото.

— Ще го повториш, казваш?

— Ако не я хвърлиш достатъчно високо, губиш — обясни русият мъж и посочи морето с върха на бойния си чук.

— И трябва да можеш да преброиш до пет, преди да падне във водата. — Морик хвърли леден поглед на варварина, докато уточняваше условията на играта, която двамата си бяха измислили преди известно — време.

Лусканецът бе победил първите няколко пъти, но още на четвъртия ден Уолфгар се беше научил как да се прицелва в падащата бутилка и да разпръсва порой от стъклени парченца над залива. Оттогава Морик успяваше да спечели само ако варваринът се е почерпил повечко преди това.

— Изобщо няма да стигне до водата — измърмори Уолфгар, докато Морик замахваше.

Дребният мъж спря по средата на движението си и отново го изгледа недоволно. След това замахна и се престори, че хвърля бутилката.

— Какво? — сепна се Уолфгар, виждайки, че шишето е все още у разбойника, и вдигна очи към лицето му.

В същия миг Морик рязко се завъртя и запрати бутилката колкото се може по-надалеч и по-нависоко.

Право към залязващото слънце.

Варваринът, който не бе успял да проследи полета й от самото начало, сега бе принуден да присвие очи срещу все още ярката светлина. Въпреки това зърна целта си и с гръмогласен рев метна Щитозъб така, че великолепното магическо оръжие се запремята ниско над залива.

Морик изписка възторжено, уверен, че този път го е надхитрил — докато Уолфгар успее да хвърли чука, бутилката вече се намираше на около двайсетина метра от кея и летеше надолу към водата. Никой не бе в състояние да запрати боен чук толкова надалеч и толкова силно, че да я настигне, особено ако току-що е изпил половината от съдържанието й на един дъх!

Шишето беше на сантиметри от гребена на една вълна, когато Щитозъб го улучи и го пръсна на хиляди късчета.

— Докосна водата! — извика Морик.

— Аз печеля — отсече Уолфгар с тон, който не търпеше възражение.

На Морик не му оставаше друго, освен да изсумти примирено — и сам знаеше, че другарят му е прав. Чукът наистина бе застигнал бутилката точно навреме.

— Чиста загуба е да се хаби таквоз превъзходно оръжие за някакво си шише! — При звука на непознатия глас нейде съвсем наблизо, Морик и Уолфгар се обърнаха като един.

На два-три метра от тях стояха двама мъже с голи мечове в ръце.

— Добра среща, почитаеми Морик — започна единият — висок, слаб тип с кърпа на главата и превръзка на окото, размахвайки ръждиво, закривено острие пред себе си. — Подочух, че само преди седмица ти е паднала нелоша плячка от някакъв търговец на скъпоценни камъни, та си рекох, че ще сториш добре да я споделиш с мен и моя приятел.

Морик хвърли бърз поглед на Уолфгар, а кривата усмивка и блясъкът в тъмните му очи красноречиво говореха, че няма никакво намерение да споделя каквото и да било, освен може би острието на великолепната си кама.

— Виж, ако чукът още беше у вас — изсмя се вторият главорез, също толкова висок, но по-едър и много по-мръсен от другаря си, — сигурно можехте да поспорите.

С тези думи той замахна към Уолфгар, който отстъпи назад, не успя да запази равновесие и едва не падна от кея… или поне така изглеждаше отстрани.

— Аз пък си мисля, че трябваше да откриете търговеца на скъпоценни камъни преди мен — преспокойно отвърна Морик. — Ако приемем, че той изобщо съществува, защото в действителност, приятелю, и представа си нямам за какво говориш.

По-слабият от двамата мъже изръмжа и мечът му се стрелна напред.

— Толкоз по-зле тогава! — кресна той, но Морик не го остави да довърши и се нахвърли отгоре му.

Бърз като котка, Разбойника мина от вътрешната страна на закривеното острие, завъртя се, опря гръб в ръката на противника си и я отблъсна настрани, след което се провря под нея и докато я повдигаше нагоре с десницата си, замахна с лявата си ръка. Последните лъчи на залязващото слънце отскочиха от безпогрешната му кама, докато потъваше дълбоко в подмишницата на злощастника.

В това време другият главорез, убеден, че невъоръженият и едва държащ се на краката си мъж насреща му е лесна плячка, също се впусна в атака. Кървясалите му очи едва не изхвръкнаха от орбитите си, когато Уолфгар извади ръка иззад гърба си, здраво стиснал Щитозъб, който незнайно как се бе завърнал при него. Главорезът се закова на място и хвърли ужасен поглед на другаря си. Само че и неговото положение не беше по-добро — Морик бе успял да го обезоръжи и да го обърне в бяг и сега го следваше по петите, като го дразнеше, смееше се с цяло гърло и току забождаше кама в задника му.

— Хей! — викна по-едрият от двамата главорези и понечи да хукне след приятеля си.