Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

— … до него и да му кажа _„не ти се сърдя за оня път в «Пещта» когато ми смеси солите и в продължение на един ден бях почти сляп. Не. Наистина не ти се сърдя, да пием за това!“_ Ха! — засмя се Симон, потънал в собствените си фантазии за отмъщение.

Потокът от доброжелатели понамаля — събрат музикант на лютня, утвърденият музикант, когото видях на сцената, местен търговец. После един силно напарфюмиран благородник с мазна коса и аристократичен акцент ме потупа по гърба и ми даде кесия с пари „за нови струни“. Той самият не ми хареса, но задържах кесията.

* * *

— Защо всички продължават да повтарят все за това? — попита ме Уилем.

— За кое?

— Половината от хората, които идват да ти стиснат ръката, преливат от вълнение колко красива е била песента. Другата половина почти не споменават песента и всичко, за което говорят, е как си свирил с една скъсана струна. Сякаш изобщо не са чули песента.

— Първата половина не разбира нищо от музика — каза Симон. — Само хора, които вземат на сериозно музиката, могат да оценят наистина онова, което направи тази вечер нашият малък е'лир.

— Тогава онова, което си направил, е било трудно? — замислено промърмори Уилем.

— Никога не съм виждал някой да изсвири дори и „Катеричка върху сламен покрив“, без да разполага с пълния комплект струни — каза му Симон.

— Е — рече Уилем, — ти го направи да изглежда лесно. Тъй като виждам, че ти е дошъл акълът и си се отказал от тази илишка плодова напитка, ще ми позволиш ли да те черпя една чаша хубав черен скутен — напитката на кралете на Кеалдим?

Можех да разбера кога ми правят комплимент, но не ми се искаше да приема, защото главата ми тъкмо се бе прояснила отново.

За мой късмет бях спасен от появата на Мареа, която дойде да изкаже почитанията си. Тя беше очарователната златокоса арфистка, която се опита да спечели признанието на свирките, но не успя. За момент си помислих, че гласът на моята Алоин може да е бил нейният, но след като се заслушах в него за известно време, осъзнах, че не можеше да е тя.

Въпреки това тя беше красива. Дори по-красива, отколкото изглеждаше на сцената, което не се случва много често. От разговора ни разбрах, че тя е дъщеря на един от членовете на съвета на Имре. На фона на спуснатата й тъмнозлатиста коса мекото синьо на нейната рокля беше като отражение на тъмносиния цвят в очите й.

Макар да беше очарователна, не можах да й отделя вниманието, което заслужаваше. Горях от нетърпение да напусна бара и да открия гласа, който беше пял партията на Алоин заедно с мен. Поговорихме малко, посмяхме се и се разделихме с любезни думи и обещанието отново да се видим. Тялото й, което беше прекрасна комбинация от меки, закръглени линии, изчезна отново в тълпата.

— Какво беше това възмутително държание? — попита ме Уилем, след като тя си тръгна.

— Какво? — попитах аз.

— _Какво?_ — подигравателно ме изимитира той. — Как може да се преструваш на толкова тъп? Ако толкова красиво момиче ме погледнеше дори и с едно око по начина, по който гледаше теб с двете… Досега, меко казано, да сме си взели стая.

— Тя просто се държеше приятелски — запротестирах аз. — И ние просто разговаряхме. Попита ме дали не мога да й покажа някои акорди за арфа, но мина дълго време, откакто не съм свирил на такъв инструмент.

— Ще стане още по-дълго, ако продължаваш да пропускаш възможности като тази — откровено ме нахока Уилем. — Тя опита всичко възможно, само дето не започна да се разкопчава пред теб.

Сим се наведе и сложи ръка на рамото ми — истинска картина на загрижен приятел.

— Квоте, отдавна исках да поговоря с теб точно за този проблем. Ако наистина не можеш да разбереш, че тя се интересуваше от теб, то тогава вероятно трябва да приемеш възможността да си невероятно задръстен по женския въпрос. Може би трябва да обмислиш идеята да станеш свещеник.

— И двамата сте пияни — побързах да кажа аз, за да прикрия изчервяването си. — Дали случайно по време на нашия разговор не обърнахте внимание, че тя е дъщеря на член на съвета?

— А ти забеляза ли — отговори Уил със същия тон — как те гледаше тя?

Знаех добре печалната истина, че ми липсва опит с жените, но не беше нужно да го признавам. Така че не обърнах внимание на коментара му и станах от стола си.

— Нещо ме съмнява, че онова, което тя е имала предвид, е някоя бърза лудория зад бара. — Пийнах малко вода и оправих плаща си. — А сега трябва да намеря своята Алоин и да й изкажа горещата си благодарност. Как изглеждам?

— Има ли някакво значение? — попита Уилем.

Симон потупа Уилем по лакътя.

— Не виждаш ли? Той се е захванал с нещо по-опасно от някаква си дъщеря на съветник с дълбоко деколте.

Обърнах им гръб с възмутен жест и се отправих към претъпканата зала.

В действителност нямах никаква представа как бих могъл да я открия. Някаква глупава и романтична част от мен си мислеше, че бих я познал веднага щом я видя. Ако беше и наполовина толкова лъчезарна, колкото бе гласът й, щеше да блести като свещ в тъмна стая.

Но докато в главата ми минаваха такива мисли, по-благоразумната част от мен шепнеше в другото ми ухо: _„Не се и надявай_ — казваше ми тя, — _не смей да се надяваш, че която и да е жена би могла да блести толкова ярко, колкото гласа, който изпя партията на Алоин.“_

И макар този глас да не ми казваше онова, което исках да чуя, знаех, че то бе разумно. Бях се научил да го слушам из улиците на Тарбеан, където той ме беше запазил жив.

Обиколих първото ниво на „Еолиан“, като търсех някого, за когото нямах представа как изглежда. От време на време хората наоколо ми се усмихваха или ми махваха с ръка. След пет минути вече бях видял всички лица и се качих на втория етаж.

Той всъщност представляваше преустроен балкон, но вместо редици със седалки имаше постепенно издигащи се редове от маси, които гледаха към долното ниво. Докато се отправях към масите в търсене на моята Алоин, здравият разум продължаваше да шепне в ухото ми: _„Не се надявай. Всичко, което ще спечелиш, е само разочарование. Тя няма да е толкова красива, колкото си я представяш, и тогава ще се отчаеш.“_

Вече приключвах с претърсването на второто ниво, когато в мен започна да се надига нов страх. Може би си беше тръгнала, докато седях на бара, пиех метеглин и се фуках. Трябваше веднага да отида при нея, да падна на коляно и да й благодаря от цялото си сърце. А ако вече си бе отишла? Ако никой не знаеше коя е или къде е отишла? Усетих безпокойство в стомаха си, докато се качвах по стълбите към най-високия етаж на „Еолиан“.

Гласът в ухото ми каза: _„Виж сега докъде те докара напразната надежда. Тя си е тръгнала и всичко, което ти остава, са бляскавите ти, глупави представи за нея, които да те тормозят.“_

Последното ниво беше най-малкото от трите — нещо като тънък полумесец, който заобикаляше три от стените високо над сцената. Тук масите и пейките бяха разделени от по-голямо пространство и хората бяха по-малко. Забелязах, че посетителите на това ниво са предимно двойки и докато минавах от маса на маса, се чувствах малко като воайор.

Опитвайки се да се държа непринудено, оглеждах лицата на хората, които седяха на масите и си пийваха. Колкото повече се приближавах до последната маса, толкова по-нервен се чувствах. Беше невъзможно да отида дотам уж случайно, защото масата се намираше в ъгъла. Хората седяха с гръб към мен и виждах сама косите им — светла и тъмна.

Докато се приближавах, човекът със светлата коса се засмя и за момент мярнах гордо и хубаво лице. Беше мъж. Насочих вниманието си към жената с дълга тъмна коса. Последната ми надежда. Знаех, че тя е моята Алоин.

Когато заобиколих масата, видях лицето й. Или по-скоро неговото лице. И двамата бяха мъже. Моята Алоин си беше тръгнала. Бях я загубил и когато разбрах това, сърцето ми се преобърна и падна долу, в краката ми.

Те вдигнаха погледи и светлорусият ми се усмихна.

— Виж, Триа, младият музикант, който свири на шест струни е дошъл да ни изкаже почитанията си. — Той ме изгледа от горе до долу. — Хубавец си. Искаш ли да се присъединиш към нас за една напитка?

— Не — смутено измрънках аз, — просто търся някого.

— Е, намери го — непринудено отвърна той и докосна ръката ми. — Името ми е Фалон, а това е Триа. Ела и пийни с нас. Обещавам да не позволявам на Триа да се опитва да те отведе в дома си. Музикантите са му голяма слабост. — Той ми се усмихна очарователно.

Промърморих извинение и си тръгнах, твърде смутен, за да се безпокоя дали не съм изглеждал като пълен глупак.

Докато тъжно слизах надолу по стълбите, моята по-разумна половина се възползва от възможността да ме смъмри: _„Ето какво излиза, когато много се надяваш — нищо добро. От друга страна, по-добре, че я изпусна. Не е възможно външността й да е сравнима с гласа й. Този глас — красив и ужасяващ като разтопено сребро, като лунната светлина върху речните камъни или перо върху устните ти.“_