Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

И тогава започнах да свиря. В началото бавно, после все по-бързо, докато ръцете ми си припомняха. Събрах разкъсаните нишки на песента и внимателно ги втъках отново в онова, което бяха преди няколко мига.

Не беше съвършено. Толкова сложна песен като „Сър Савиен“ не може да бъде изсвирена съвършено на шест струни вместо на седем. Но песента отново беше цяла и аудиторията въздъхна, размърда се и бавно потъна отново в магията, която бях създал за тях.

Почти не усещах къде се намирам и след минута напълно забравих за публиката. Ръцете ми танцуваха, бягаха и след това очертанията им се размазваха върху струните, докато се борех двата гласа на лютнята да продължават да пеят заедно с моя собствен. После, още докато наблюдавах пръстите си, аз забравих за тях — забравих за всичко друго, освен за това да завърша песента.

Дойде припевът и Алоин запя отново. За мен тя вече не беше човек, не беше дори и глас — тя просто беше част от песента, която гореше в мен.

И накрая всичко свърши. Когато вдигнах глава, за да погледна залата, се почувствах така, все едно подавах глава над повърхността на водата, за да си поема въздух. Върнах се в себе си и открих, че ръката ми кърви, а тялото ми е плувнало в пот. После краят на песента беше като удар в гърдите, както винаги — независимо къде или как я слушах.

Зарових лице в ръцете си и заплаках. Не за скъсаната струна на лютнята или възможността да се проваля. Не заради кръвта, която ми течеше, или за наранената ми ръка. Дори не и за момчето, което преди години в гората се бе научило да свири на лютня с шест струни. Плачех за сър Савиен и Алоин, за изгубената и отново намерена любов, за жестоката съдба и човешкото безумие. И така, за известно време аз бях изгубен в мъката и не осъзнавах нищо друго.

> 55.

> Пламък и гръмотевица

Скръбта ми по Савиен и Алоин продължи няколко мига. Тъй като осъзнах, че още съм на сцената, се стегнах, изправих се на стола и погледнах към своята публика. Прихналата публика.

Музиката звучи по различен начин за онзи, който я свири. Това е проклятието на музиканта. Още докато седях там, краят, който бях импровизирал, избледняваше в паметта ми. След това дойде съмнението. Ами ако не е бил толкова завършен, колкото ми изглеждаше? Ако моят край не носеше в себе си усещането за ужасния трагизъм на песента за никого другиго освен за мен самия?

Ако сълзите ми не изглеждаха за слушателите ми като нещо повече от смутената реакция на едно дете на собствения му провал?

След това, докато чаках, чух как тишината сякаш се изливаше на вълни от залата. Публиката беше тиха и напрегната, сякаш песента ги беше изгорила по-силно от пламък. Всеки притискаше наранената си същност по-близо до себе си, сграбчил болката си като нещо скъпоценно.

След това се разнесе шепот от сподавени и открити ридания.

Въздишка през сълзи. Шумолене от тела, които изведнъж бяха загубили своята скована неподвижност.

След това дойдоха аплодисментите. Рев на разярен пламък, на гръм след светкавица.

> 56.

> Покровители, девици и метеглин

Пренастроих лютнята си. Това ме разсея, докато Станчион събираше мнения от тълпата. Ръцете ми сами следваха толкова познатите движения за смяната на скъсаната струна, докато вътрешно аз бях разяждан от терзания. Сега, когато аплодисментите бяха заглъхнали, отново бяха започнали да ме измъчват съмнения. Беше ли една песен достатъчна, за да покажа таланта си? Ами ако реакцията на публиката се дължеше не толкова на моето изпълнение, колкото на силата на самата песен? Дали импровизираният ми финал се бе харесал? Може би песента изглеждаше завършена само на мен самия…

Когато приключих със свалянето на скъсаната струна, аз я огледах равнодушно и внезапно мислите ми запрепускаха лудо.

Тя не беше износена или дефектна, както очаквах. Скъсаният й край беше срязан чисто като с нож или ножици.

За момент просто продължих глупаво да се взирам в нея. Дали някой нарочно бе повредил лютнята ми? Невъзможно. Никога не я изпусках от поглед. Освен това бях проверил струните, преди да напусна Университета, и още веднъж, преди да изляза на сцената. Тогава как се бе случило?

Мисълта продължаваше да се върти в главата ми, когато забелязах, че тълпата е притихнала. Вдигнах поглед точно навреме, за да видя как Станчион се качва на сцената. Побързах да се изправя насреща му.

Изражението на лицето му беше любезно, но иначе непроницаемо. Когато той се приближи към мен, стомахът ми се стегна на възел. След като ми протегна ръка по същия начин, както го бе направил с предишните кандидати, усетих как ми прималява.

Насилих се да се усмихна с най-добрата си усмивка и стиснах ръката на Станчион. Бях син на баща си и някогашен член на трупа. Щях да приема провала си с достойнството на рода Едема Рух. По-скоро земята щеше да се разтвори и да погълне това лъскаво, надуто място, отколкото аз да покажа каквато и да е следа на отчаяние.

Освен това някъде в публиката, която ме наблюдаваше, беше и Амброуз.

Бих се продънил заедно с „Еолиан“, Имре и цялото море Сентхе, преди да му доставя такова удоволствие.

И така аз се усмихнах весело и поех ръката на Станчион в своята.

Докато я разтърсвах, усетих в дланта си нещо твърдо. Погледнах надолу и видях блясъка на сребро. Свирките — признание за моя талант.

Сигурно на всички е било забавно да видят изражението на лицето ми. Погледнах отново Станчион. Очите му играеха и той ми намигна.

Обърнах се и вдигнах високо свирките, за да може всеки да ги види. Тълпата в „Еолиан“ изрева отново. Този път тя ме приветстваше.

* * *

— Трябва да ми обещаеш — сериозно и със зачервени очи ми каза Симон, — че никога повече няма да свириш тази песен, без преди това да ме предупредиш. Никога.

— Толкова ли зле беше? — все още зашеметен му се усмихнах аз.

— Не! — почти извика Симон. — Беше… Аз никога… — Той напразно се опитваше да намери точните думи, след това склони глава, отчаяно я зарови в ръцете си и заплака.

Уилем прегърна покровителствено Симон, който, без да се срамува, се облегна на рамото му.

— Нашият Симон има нежно сърце — меко обясни той. — Мисля, че той искаше да каже, че много е харесал песента.

Забелязах, че ъгълчетата на очите на Уилем също са зачервени.

Сложих ръка на гърба на Симон.

— И мен ме удари право в сърцето, когато я чух за пръв път — честно си признах аз. — Родителите ми я изпълниха по време на Карнавала в средата на зимата. Когато бях деветгодишен и в продължение на два часа след това се чувствах като развалина. Наложи се да отрежат моята партия от „Свинарят и славеят“, защото изобщо не бях в състояние да играя.

Симон кимна и направи жест, който трябва да означаваше, че е добре, но едва ли ще може да говори скоро и че аз трябваше да не му обръщам внимание.

Отново погледнах Уилем.

— Бях забравил, че някои хора преживяват песента по този начин — неуверено казах аз.

— Препоръчвам лечение със скутен — безцеремонно отвърна Уилем, — или „отрежи опашка“, ако предпочиташ вулгарното му наименование. Май, доколкото си спомням, ти ни обеща, че ще ни залееш с него, ако си получиш свирките. Което е доста жалко за теб, защото за твое нещастие си нося обувките за пиянство.

Чух Станчион да се подхилва зад гърба ми.

— Май това трябва да са двамата ти приятели, които не са кастрати, а? — Симон, изглежда, беше достатъчно изненадан от това, че го наричаха „не кастрат“, та се посъвзе малко и изтри носа си с ръкав.

— Уилем, Симон, това е Станчион.

Симон кимна.

Уилем се поклони леко вдървено.

— Станчион, би ли ни помогнал да стигнем до бара? Обещах да им купя напитка.

— _Напитк-и_ — натърти Уилем. — Напитки.

— Съжалявам… напитки — наблегнах на множественото число. — Нямаше да съм тук, ако не бяха те двамата.

— А — ухили се Станчион, — покровители, значи. Напълно те разбирам!

* * *

Халбата на победата се оказа същата като утешителната халба. Вече ме чакаше, когато Станчион накрая успя да ни преведе до новите ни места на бара през блъсканицата от хора. Той дори настоя да купи скутен на Симон и Уилем, като обясни, че покровителите също имат дял от плячката. Искрено му поблагодарих от името на бързо изтъняващата ми кесия.

Докато чакахме напитките им да дойдат, се опитах любопитно да надникна в халбата си, която стоеше на тезгяха, и открих, че за да го направя, трябва да се изправя върху стола си.

— Метеглин — информира ме Станчион. — Опитай го и после можеш да ми благодариш. Там, откъдето идвам, казват, че човек би се върнал от света на мъртвите само за да опита тая напитка.

Допрях върха на пръстите си до периферията на въображаема шапка.

— На вашите услуги.

— За теб и твоето семейство — учтиво отвърна той.

Отпих от високата халба и се опитах да си събера мислите. Тогава усетих нещо прекрасно в устата си — свеж пролетен мед, карамфил, кардамон, канела, изстискано грозде, печена ябълка, сладка круша и бистра кладенчова вода.