Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

Но животът в Тарбеан ме бе научил на едно-друго. Прекарах няколко часа в обикаляне на най-съмнителните кръчми около Университета, като завързвах непринудени разговори и задавах непринудени въпроси.

След това посетих една заложна къща, която се казваше „Огънатото пени“ и зададох няколко по-целенасочени въпроса. Накрая научих къде трябва да отида. От другата страна на реката — в Имре.

> 50.

> Преговори

Имре беше малко повече от три километра от Университета, разположен на източния бряг на река Ометхи. Тъй като се намираше на едва два дни път с бърза карета от Тарбеан, много заможни благородници, политици и придворни живееха там. Мястото беше в удобна близост до центъра на Федерацията, като същевременно беше достатъчно далеч от миризмата на развалена риба, горещ катран и повръщано, произвеждана от пияните моряци.

Имре беше център на изкуствата. Имаше музиканти, драматурзи, скулптори, танцьори и представители на десетки други по-незначителни изкуства, дори и най-незначителното от всички — поезията. Изпълнителите идваха тук, защото Имре предлагаше онова, от което всеки артист се нуждае най-много — критична и щедра на оценки публика.

Друго предимство на Имре беше близостта му до Университета. Наличието на канализация и симпатичните лампи допринасяха за това въздухът да е чист. Качественото стъкло също беше в изобилие, така че прозорците и огледалата бяха нещо обикновено. Очила и други видове лещи също се намираха лесно, макар да бяха скъпи.

Въпреки това двете градчета не се обичаха много-много. На по-голямата част от жителите на Имре не им харесваше мисълта за хилядите умове, играещи си с тъмни сили, които беше по-добре да бъдат оставени на мира.

Ако човек се заслушаше в онова, което си говореха обикновените граждани, можеше лесно да забрави, че са минали близо триста години, откакто в тази част на света за последен път са изгорили арканист на клада.

Справедливостта изисква да се спомене, че Университетът също изпитваше известно презрение към жителите на Имре, като ги намираше за самодоволни и упадъчни. Изкуствата, които бяха на такава висока почит в Имре, бяха считани за повърхностни от хората в Университета.

За студентите, напуснали Университета, често използваха израза, „че са минали от другата страна на реката“, с което се намекваше, че умовете, които са твърде слаби за академичните науки, се задоволяват със занимания с изкуство.

И края на краищата и двете страни бяха твърде критични една към друга.

Университетските студенти се оплакваха от лекомислените музиканти и празноглавите актьори и след това стояха на опашка, за да плащат за изпълненията им.

Жителите на Имре пък недоволстваха от това, че само на няколко километра разстояние от тях се практикуват неестествени изкуства, но когато някой акведукт се сгромолясаше или някой внезапно се разболееше, тичаха да повикат инженерите или докторите, обучени в Университета.

Като цяло двете страни поддържаха отдавнашно и неспокойно примирие, докато се оплакваха и неохотно се търпяха едни други.

В крайна сметка тези хора имаха своите ползи, но просто никой не би искал дъщеря му да се ожени за някой от тях…

Тъй като Имре беше рай за музиката и драмата, вероятно бихте си помислили, че аз прекарвах много време там, но нищо не би могло да бъде по-далеч от истината. Бях ходил там само веднъж. Уилем и Симон ме бяха завели в една кръчма, където свиреше трио умели музиканти — лютня, флейта и барабан. Купих си една малка бира за половин пени и се отпуснах, като възнамерявах да се насладя изцяло на вечерта с приятелите си…

Но не успях. Само няколко минути след началото на музиката аз буквално изхвърчах от стаята. Много се съмнявам, че бихте разбрали защо го направих, но предполагам, че ще трябва да се опитам да ви обясня, за да могат нещата да придобият поне някакъв смисъл.

Не можех да търпя да съм близо до музика и да не съм част от нея. Беше нещо като това да видиш жената, която обичаш, да си легне с друг мъж. Не. Не точно това. Беше като…

Беше като сладкоядите, които бях виждал в Тарбеан. Разбира се, смолата денер беше напълно незаконна, но това нямаше особено значение в повечето части на града. Смолата се продаваше във восъчна хартия като бонбоните за смучене или лактата. Дъвченето й те изпълва с еуфория. Блаженство. Доволство.

Но след няколко часа започваш да трепериш, изпълнен с отчаян глад за още и този глад става все по-силен, колкото по-дълго я използваш. В Тарбеан веднъж видях младо момиче на не повече от шестнайсет години с издайнически празни очи и неестествено бялата усмивка на безнадеждно пристрастените. Тя просеше смола от един моряк, който подигравателно я държеше така, че тя да не може да я стигне. Той й каза, че ще й даде, ако тя се съблече гола и му потанцува направо на улицата.

Тя го стори, без да я е грижа кой я гледа, без да мисли, че е насред зима и краката й стъпват в педя сняг.

Свали дрехите си и започна да танцува отчаяно, тънките й крайници бяха бледи и трепереха, а движенията й — жалки и конвулсивни.

След това, когато морякът се разсмя и поклати глава, тя падна на колене в снега и започна да се моли и плаче, като се вкопчваше като обезумяла в краката му и му обещаваше всичко, абсолютно всичко…

Ето така се чувствах, когато гледах как музикантите свирят. Не можех да търпя. Ежедневната липса на възможност да свиря беше за мен като болка в зъба, с която съм свикнал. Можех да живея с нея. Но да видя онова, за което толкова копнеех, пред очите си, беше повече, отколкото можех да понеса.

Затова избягвах Имре, докато проблемът с таксата за втория ми семестър не ме принуди отново да прекося реката. Научих, че Деви е човекът, от когото всеки може да поиска заем, независимо колко безнадеждни са обстоятелствата.

* * *

И така, преминах от другата страна на Ометхи по Каменния мост и се отправих към Имре. Мястото, където Деви сключваше сделките си, беше в една уличка, нагоре по тясното стълбище зад един месарски магазин. Тази част на Имре ми напомни за крайбрежния квартал на Тарбеан. Наситената миризма на гранясала мазнина от месарницата отдолу ме изпълни с благодарност, че подухва хладен есенен бриз.

Пред тежката врата за момент се поколебах и погледнах надолу по уличката. Предстоеше ми да се забъркам в опасна сделка.

Кеалдишките лихвари могат да те изправят пред съда, ако не им върнеш заема. Гаелетът просто ще изпрати да те пребият или ограбят, или и двете. Постъпката ми не беше особено умна. Играех си с огъня.

Но нямах никакъв друг по-добър избор. Поех си дълбоко дъх, изправих рамене и почуках на вратата.

Избърсах потните си длани в наметалото, надявайки се, че ще са достатъчно сухи, когато стисна ръката на Деви. В Тарбеан бях научил, че най-добрият начин да се справиш с тоя вид хора е да се държиш спокойно и самоуверено. Занаятът им се състоеше в това да се възползват от слабостите на останалите.

Чух звука от дръпването на тежко резе, след това вратата се отвори, за да разкрие младо момиче с права жълтеникавочервена коса, обрамчваща палавото лице на малка фея. Тя ми се усмихна сладко като напъпило цвете.

— Да?

— Търся Деви.

— Намери я — отвърна просто тя. — Влизай.

Влязох и тя затвори вратата след себе си, като върна желязното резе обратно на мястото му. Стаята беше без прозорци, но добре осветена и изпълнена с миризмата на лавандула, която ми подейства освежаващо след вонята на улицата. По стените имаше драперии, но единствените истински мебели бяха малко бюро, лавица за книги и широко легло с балдахин, около което завесите бяха дръпнати.

— Моля — каза тя и направи жест към бюрото, — заповядай, седни.

Тя се настани от другата страна и скръсти ръце върху плота. Поведението й ме накара да се усъмня пак във възрастта й. Бях я преценил погрешно заради дребния й ръст, но при всички положения не можеше да е по-възрастна от двайсетина години — и определено не беше това, което бях очаквал да открия.

Деви примигна разтапящо към мен.

— Нужен ми е заем — казах аз.

— А какво ще кажеш преди това да ми се представиш? — усмихна се тя. — Ти вече знаеш как се казвам аз.

— Квоте.

— Наистина ли? — Тя повдигна вежди. — Чувала съм едно-друго за теб. — Измери ме с поглед от горе до долу. — Представях си те по-висок.

_И аз можех да кажа същото._ Ситуацията ме беше объркала.

Бях се подготвил за мускулест главорез и преговори, изпълнени с прикрити заплахи и перчене. Не знаех как да се държа с това усмихнато момиче.

— Какво си чувала? — попитах, за да запълня мълчанието. — Надявам се да не е нещо лошо.

— И добро, и лошо — ухили се тя, — но не и отегчително.

Скръстих ръце, за да ги държа на едно място.

— И как точно ще направим сделката?

— Май не си много по задявките, а? — отвърна тя и въздъхна леко разочаровано. — Добре тогава, да пристъпим направо към работата. Колко ти трябват?