Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

* * *

И така, аз реших да се занимавам с благородното изкуство на изобретяването.

Не че имах много други възможности. Преди да ми помогне да докуцукам до Медика, Елодин ми даде ясно да разбера, че всеки, който е достатъчно глупав да скочи от покрив, е твърде безразсъден, за да му бъде позволено дори и да държи лъжица в негово присъствие, камо ли пък да изучава нещо толкова „задълбочено и опасно“ като даването на имена.

Въпреки това аз не бях чак толкова обезпокоен от отказа на Елодин.

Независимо дали ставаше дума за магията от приказките или не, не горях от желание да уча при човек, чиито първи уроци ми бяха докарали три счупени ребра, леко сътресение на мозъка и изкълчено рамо.

> 47.

> Бодли

Като изключим изпълненото с премеждия начало, останалата част от първия ми семестър мина доста гладко.

Учех в Медика и там научавах повече за тялото и как да го лекувам. Практикувах своя сиару с Уилем и в замяна на това му помагах да напредне в атуранския език.

Присъединих се към работилницата за изобретения и там изучавах как да духам стъкло, да смесвам сплави, да изтеглям тел, да надписвам метал и да скулптирам камък.

Повечето вечери се връщах да поработя в работилницата на Килвин. Отчупвах обвивките на бронзови отливки, миех стъкларията и смилах рудата, необходима за сплавите. Работата не беше трудна, а всеки цикъл Килвин ми даваше един меден йот, а понякога и два. Предполагам, че в методичния му ум имаше една огромна дъска, на която бяха отбелязвани часовете, които е работил всеки студент.

Научих и неща, които не бяха от толкова академично естество. Някои от съквартирантите ми в Арканум ме научиха на игра на карти, наречена „кучешки дъх“.

Върнах им услугата, като им дадох импровизиран урок по психология, вероятност и ловкост на ръцете. Спечелих почти цели два таланта, преди да спрат да ме канят да участвам в игрите им.

Станахме добри приятели с Уилем и Симон. Имах и още неколцина приятели, но не бяха много и никой от тях не ми беше толкова близък като Уил и Сим.

Бързото ми издигане до е'лир ме отчужди от повечето останали студенти.

Независимо дали ми завиждаха или се възхищаваха от мен, по-голямата част от тях се държаха на разстояние от мен.

И, разбира се, не трябва да забравяме Амброуз. Да бъдем наречени просто врагове, значеше да пропуснем цялата пикантерия, свързана с нашите взаимоотношения. По-скоро сякаш и двамата бяхме сключили някакво делово партньорство, за да преследваме по-ефективно общата си цел да се мразим един друг.

Все пак въпреки враждата ми с Амброуз ми оставаше достатъчно свободно време. Тъй като не можех да го прекарвам в Архива, използвах част от него, за да подхранвам набъбващата си репутация.

Виждате ли, драматичното ми влизане в Университета доста бе разбунило духовете. Влязох в Арканум за три дни, вместо за обичайните три семестъра. Бях по-млад от останалите членове с почти две години. Открито бях предизвикал един от магистрите пред собствения ми курс и въпреки това бях избегнал изключването. Когато ме биха с камшик, не плаках и не кървях.

На всичкото отгоре, очевидно бях успял да вбеся магистър Елодин до такава степен, че ме беше хвърлил от покрива на Грънчарницата. Оставих историята да се разпространява в този й вид, защото това беше за предпочитане пред смущаващата истина.

Като цяло това се оказа достатъчно, за да започнат да се носят постоянни слухове за мен, и аз реших да се възползвам от ситуацията. Репутацията е нещо като броня или оръжие, което можеш да размахваш заплашително при нужда. Реших, че щом така или иначе ще ставам арканист, мога спокойно да бъда и добре известен арканист.

Така че уж случайно изпуснах малко информация — че са ме приели без препоръка, че магистрите ми бяха дали три таланта, за да започна обучението си, вместо да ме карат да плащам такса. Че бях оцелял три години из улиците на Тарбеан единствено благодарение на съобразителността си.

Дори разпространих няколко слуха, които бяха пълни безсмислици, толкова безобразни лъжи, че хората ги повтаряха, макар да бе очевидно, че са абсурдни — че имам демонска кръв, че виждам в тъмното, че спя само по един час всяка нощ. Че когато има пълнолуние, говоря насън на странен език, който никой не може да разбере.

Базил, бившият ми съквартирант от Мюз, ми помогна да пусна тези слухове. Аз си измислях историите, той ги разказваше на няколко човека, след това заедно наблюдавахме как те се разпространяваха като горски пожар. Беше доста забавно занимание.

Но продължаващата ми вражда с Амброуз вдигна репутацията ми повече от всичко друго. Всеки беше смаян, че бях посмял открито да предизвикам първородния син на могъщ благородник.

През този първи семестър с него имахме няколко драматични срещи. Няма да ви занимавам с подробности. Пътищата ни се кръстосваха случайно и той правеше някой безцеремонен коментар с достатъчно силен глас, така че всеки в стаята да го чуе. Или пък ми се подиграваше уж под формата на комплимент: „_Трябва_ да ми кажеш кой те подстригва…“

Всеки, който имаше поне частица здрав разум, знаеше как да се справя с арогантните благородници. Шивачът, когото бях тормозил в Тарбеан, знаеше какво да направи. Преглъщаш, навеждаш глава и гледаш всичко да мине колкото може по-бързо.

Но аз _винаги_ отвръщах на удара с удар и макар Амброуз да беше интелигентен и да умееше да говори сравнително изискано, езикът му не можеше да се сравнява с езика, който бях научил като член на трупа. Бях израсъл на сцената и острият ми ум на Рух ми помагаше да излизам победител при нашите словесни престрелки.

Въпреки това Амброуз продължаваше да си го търси като куче, което беше твърде глупаво, за да избяга на бодливо прасе. Той се опитваше да ме захапе и накрая си тръгваше с лице, цялото покрито с бодли. И след всяка наша раздяла се мразехме един друг малко повече от преди.

Хората забелязваха това и до края на семестъра вече бях придобил репутацията на безразсъден храбрец. Но истината беше, че това едва ли можеше да се нарече храброст.

Виждате ли, има разлика. В Тарбеан бях научил какво е истински страх. Страхувах се от глада, от пневмония, от стражниците с подкованите ботуши, от по-големите момчета с ножове от парчета счупено стъкло. Да се изправя срещу Амброуз не изискваше истинска смелост от моя страна. Просто не изпитвах какъвто и да е било страх от него. За мен той беше просто един надут клоун. Мислех го за безобиден.

Бях глупак.

> 48.

> Антракт — друг вид тишина

Баст седеше в странноприемницата „Пътният камък“ и се опитваше да държи неподвижни ръцете в скута си. Той преброи петнайсет вдишвания от последните думи, изречени от Квоте, и невинното мълчание, което се бе насъбрало около тримата мъже като вода от бистро езеро, започваше да притъмнява и да се превръща в друг вид тишина. Баст отново си пое дъх — за шестнайсети път — и се приготви за момента, който се страхуваше, че наближава.

Нямаше да е справедливо да се каже, че Баст не се страхува от нищо, защото само глупците и свещениците не се плашат от нищо. Но истината беше, че твърде малко неща можеха да го накарат да загуби самообладание. Например височините не му харесваха особено. А големите летни бури, които минаваха по тези места, затъмняваха небето и изкореняваха дъбове с дълбоки коренища, го караха да се чувства неприятно дребен и беззащитен.

Но стигнеше ли се наистина до това, нищо не можеше наистина да го уплаши — нито бури, нито високи стълби, нито дори скраелите. Баст беше толкова храбър, че беше почти неустрашим. Нищо не би го накарало да пребледнее, а дори и да го стореше, бледността му не траеше дълго.

О, мисълта, че някой би искал да му навреди, със сигурност не му се нравеше. Да го прободе с остро желязо, да го обгори с горещи въглени — такива неща. Но това, че не би искал да види кръвта да излиза от тялото му, не означаваше, че наистина се страхува от подобни неща. Той просто не искаше това да му се случва. Да изпитваш истински страх, означава постоянно да мисли за нещо. И тъй като нищо подобно не тормозеше съзнанието на Баст, то в сърцето си той всъщност не се страхуваше от нищо.

Но сърцата се променят. Преди десет години той се бе изпуснал, докато се катереше по едно високо ренелово дърво, за да откъсне плод за момичето, което харесваше.

След като се бе подхлъзнал, беше висял една дълга минута с главата надолу, преди да падне. През тази дълга минута в него се беше загнездил малък страх, който оттогава не го бе напускал.

По същия начин напоследък Баст беше научил един нов страх. Само преди година той беше толкова безстрашен, колкото всеки здравомислещ човек се надява да бъде, но сега Баст се страхуваше от тишината. Не от обикновената тишина, която се дължеше просто на липсата на неща, които да се движат и издават шум. Баст се страхуваше от дълбоката, изтощителна тишина, която понякога се надипляше около учителя му като невидим покров.