Категории
Самые читаемые
Лучшие книги » Фантастика и фэнтези » Фэнтези » Пътеките на мрака - цялата трилогия - Р. Салваторе

Пътеките на мрака - цялата трилогия - Р. Салваторе

Читать онлайн Пътеките на мрака - цялата трилогия - Р. Салваторе

Шрифт:

-
+

Интервал:

-
+

Закладка:

Сделать
1 ... 75 76 77 78 79 80 81 82 83 ... 314
Перейти на страницу:

Част 4

Царства

Кралски палати или воински бастиони, магьоснически кули или лагер на някое номадско племе, чифлик, обграден с ниви и каменни стени, или пък с жив плет, или дори тясна стаичка, сбутана в най-затънтения ъгъл на някой порутен хан — ние всички влагаме голяма част от себе си в изграждане на своите миниатюрни царства. От най-великолепния замък до най-невзрачната къщурка, от арогантността на благородническата кръв до скромните мечти на бедния селянин, навсякъде можем да открием простичката нужда да притежаваме, ши поне за мъничко да управляваме нещо. Повечето от нас искат — не, имат нужда! — да открият своето царство, своето място в един често пъти твърде объркан и неразбираем свят, да наложат своя ред поне в едно кътче от тази огромна и неконтролируема вселена.

И така, ние правим планове и градим, издигаме стени и слагаме тежки катинари, а след това яростно браним това наше пространство с вили и мечове.

Надеждата ни е, че това ще бъде краят на пътя, който сме си избрали, покоят и усещането за сигурност, които ни се полагат след цял живот, изпълнен с изпитания. Ала всичко е просто една илюзия. Защото душевният мир не е място, обградено с жив плет, ши с непристъпен зид. Дори най-могъщият края, с най-многобройната армия, в най-непревземаемата крепост, може да не знае що е покой. Тъкмо обратното, и тук е най-голямата ирония — колкото повече материални блага придобиваме, толкова по-трудно става да открием истинско спокойствие. При това, отвъд всяка физическа безопасност, съществува един друг вид безпокойство, от което никой, нито крал, нито обикновен селянин, може да избяга. И най-могъщият владетел, и най-окаяният просяк понякога се изпълват с неизразимия гняв, който ние всички сме изпитвали в определени моменти. Не, нямам предвид ярост толкова голяма, че да не може да бъде изразена с думи, а по-скоро едно чувство на неудовлетвореност, така неуловимо и въпреки това, всепроникващо, че просто не може да бъде описано. Именно то ни кара да избухваме без причина срещу близки и приятели, именно заради него изпитваме необяснимото раздразнение, което ни обзема понякога. Лек срещу него не можем да открием другаде, освен в собствената си душа.

Бруенор установи свое кралство в сребърните зали, ала не можа да намери покой там и избра да се върне в Долината на мразовития вятър, мястото, което наричаше свой дом, не заради някакви богатства, скрити в него, нито защото така е било от поколения в рода му, а единствено защото там, в онази сурова северна страна, бе познал най-голямото от всички съкровища — вътрешния мир. Там той бе заобиколен от приятели, сред които и аз, и макар да не си го признава (всъщност, не съм съвсем сигурен, че дори го осъзнава), той се завърна в Долината, тласкан от желание отново да открие онова щастливо място и време, където всички ние, той и аз, Риджис и Кати-Бри и, да, дори Уолфгар, бяхме заедно. Бруенор се върна в търсене на един спомен.

Предполагам, че Уолфгар вече е открил подобно място, нейде по пътя, или пък в края му намерил е свое кътче — в някоя кръчма в Лускан или в Града на бездънните води, в чужда плевня в някое село или дори в пещера из чукарите на Гръбнака на света. Защото той все още няма ясна представа къде всъщност иска да бъде, къде е неговият сигурен пристан, където може да избяга от всичко. Ако някога все пак го открие, ако успее да надмогне страданието, което му причиняват мъчителните спомени, може би и той ще се завърне в Долината на мразовития вятър в търсене на истинския си дом.

В Мензоберанзан видях не едно и две от тези миниатюрни царства, над които бдим с такава глупашка грижливост, домове силни и могъщи, зорко охранявани, в обречен стремеж към сигурност. Когато си тръгнах оттам и отидох в Подземния мрак, аз също поисках да свия свое гнездо. Прекарах немалко време в една пещера, като си говорех само с Гуенивар и делях обиталището си с гъбоподобни създания, които не разбирах и които не ме разбираха. После се осмелих да отида в Блингденстоун, града на лукавите гномове и навярно бих могъл да го превърна в свой дом, ако не разбирах, че остана ли толкова близо до своите събратя, неминуемо ще донеса гибел на новите си другари.

И така, аз отидох на Повърхността и си създадох нов дом с Монтолио Дебруши във вълшебната му горичка, навярно първото място, където познах истински вътрешен мир. Ала моят дом не беше и там — когато Монтолио умря, с изненада разбрах, че не мога да остана повече.

С времето най-сетне открих своето място и научих, че то не е някъде край мен, а вътре в мен. Открих го, когато дойдох в Долината на мразовития вятър, където срещнах Кати-Бри, Риджис и Бруенор. Едва тогава успях да победя онзи неизразим гняв в гърдите си. Едва там познах истински мир и спокойствие.

Сега това спокойствие никога не ме напуска, независимо дали приятелите ми са с мен, или не. Моето царство е царство на душата и сърцето, а негови стражи са сигурността, която дават истинската обич и приятелство и топлината на общите спомени. По-красиво от всяко царство на този свят, по-силно от всяка крепост и, най-важното, царство, което винаги нося със себе си.

И мога единствено да се надявам и да се моля, че Уолфгар рано или късно ще излезе от мрака и също ще открие своето царство.

Дризт До’Урден

Глава 19

За Уолфгар

Дели пристегна палтото около себе си, по-скоро за да скрие факта, че е жена, отколкото, за да се предпази от хладния бриз. Движеше се бързо, като от време на време подтичваше, за да не изостава от загадъчния силует пред себе си, за когото един от клиентите на „Кривата сабя“ я бе уверил, че наистина е Морик Разбойника, без съмнение дошъл, за да шпионира.

Младата жена свърна в една уличка и налетя право на него. Той стоеше там и я чакаше с кама в ръка.

Дели се закова на място и вдигна ръце в отчаяна молба да не я убива.

— Моля ви, господин Морик! — проплака тя. — Искам само да си поговорим!

— Морик? — повтори непознатият и свали качулката си.

Лицето отдолу бе тъмно, прекалено тъмно, за да принадлежи на онзи, когото Дели търсеше.

— О, простете, добри ми господине — заекна тя и отстъпи назад. — Взех ви за някой друг.

Мъжът понечи да отговори, но Дели вече се бе обърнала и бързаше обратно към странноприемницата, колкото я държат краката.

Когато се отдалечи, младата жена спря, за да се поуспокои и да помисли. След битката с Дървотрошача, и тя, и мнозина от посетителите на „Кривата сабя“ често виждаха Морик Разбойника да се навърта из сенките и да се спотайва по ъглите. Но дали това не бе плод на страха им? Подразнена от тази мисъл, която най-вероятно беше вярна, тя въздъхна дълбоко и разтвори палтото си.

(adsbygoogle = window.adsbygoogle || []).push({});
1 ... 75 76 77 78 79 80 81 82 83 ... 314
Перейти на страницу:
На этой странице вы можете бесплатно скачать Пътеките на мрака - цялата трилогия - Р. Салваторе торрент бесплатно.
Комментарии