Български език. Дарът на слънцето. Болгарские народные сказки с переводом, заданиями, словарем - Татьяна Макарова

– Къде ще идеш, сине? – попита го старата майка.

– В Солун града ще ида, майко. Искам да навестя моя побратим Секула. Натъжи ми се сърцето за него. Отколе не сме се виждали.

– А защо си препасал сабята и защо си нарамил боздугана си? Нали не отиваш бой да се биеш, а отиваш стар познайник да споходиш. Остави си тука оръжието, Марко, да ти не тегне по пътя!

Послуша Марко майка си, разпаса сабята дипленицата, окачи я на стената и захвърли в къта тежкия си боздуган, влезе в малката стая, където спеше неговият малък син, и се наведе да го целуне по челото.

Марковата млада невеста, нали беше хитра и досетлива, докато оседлаваше коня, тайно потули под седлото му сабята дипленица, а боздугана скъта в кожените дисаги.

Яхна Крали Марко своя крилат кон и потегли по широкия солунски път, пресече Битолското поле, по което пасяха белорунни стада, и навлезе в една гъста дъбова гора, погледна дърветата и що да види: шумата им жълта пожълтяла посред лято, като попарени от люта есенна слана клюмнали надолу дъбовите листа. Никога посред лято не е бивало такова чудо.

Крали Марко попита гората:

– Кажи ми, горо, защо си посърнала? Пожар ли те изгори, или слана попари листето ти?

Гората никога не хортува, но на Марка отговори:

– Ще ти кажа, незнаен юнако: нито ме е пожар опожарил, нито ме е слана попарила. Тая сутрин през мене минаха народни поробители – черни арапи с криви ятагани. Те караха три синджира роби – твои братя българи. С първия синджир бяха навързани млади невести с бели забрадки и червени гердани. Невестите вървяха покрусени и ронеха сълзи за невръстните си дечица, останали без майки в люлките.

С втория синджир бяха навързани румени девойки, измъкнати от становете си тъкмо когато тъчели сватбените си дарове. Техните очи бяха зачервени от плач. С третия синджир бяха навързани най-личните момци на твоя роден край. Те пристъпваха мълчаливи, със стиснати юмруци и сподавена мъка. Всичките се влачеха боси по прашния друм и тяхната мъка попари шумата на моите дървета. Затуй съм, юнако, без време посърнала и повехнала.

Бутна Крали Марко коня си и викна:

– Бързай, Шарколия, да ги настигнем! Ако настигнем робите, краката ти ще подкова със сребърни подкови и със златни клинци.

Втурна се бързоногият кон между дърветата като птица леко-крила прегази буйните води на Вардара, прехвърли дълбоките долища.

Накрай полето, при високите стени на Солунската крепост, Крали Марко настигна трите синджира роби. Те крачеха отмалели от жега и умора, обръщаха очи нагоре към небето и поръчваха на птиците:

– Мили птички, когато стигнете нашия роден край, отнесете много здраве от поробените на нашите скъпи майки, бащи и невръстни дечица. Кажете им, че ние никога няма да ги забравим.

Горещи сълзи капеха върху прашния път, а поробителите шибаха навързаните хора с камшиците си.

Нажали се Крали Марко, като видя навалицата, и се провикна:

– Черни арапи, народни изедници! Развържете робите и ги пуснете на свобода. Ако ги освободите, ще ви даря голям дар – всекиму жълтица, а на командира ви – десет!

Обърнаха се арапите, погледнаха под вежди юнака и отвърнаха:

– Карай си по пътя, невернико, защото и за тебе имаме един синджир!

Кипна юнашката Маркова кръв. Наведе се от коня, грабна един камък – цяла канара – и го захвърли към поробителите с такава сила, че камъкът прехвърли трите робски вериги, прехвърли Солунската крепост и падна отвъд в Бялото море. Попипа Марко кръста си, за да изкара сабята дипленица, но не я намери. Потърси боздугана си, но и него нямаше. Горчиво въздъхна:

– Ах, майко, защо ме накара да си оставя оръжието в къщи! Сега какво да правя с голи ръце? Как ще помогна на своите клети братя? Като чу тия думи, Шарколията изцвили:

– Не тъгувай, Марко, добър юнак! Бръкни в дисагите и повдигни седлото ми да видиш какво е скрила там твоята досетлива невеста.

Повдигна Крали Марко коженото седло и измъкна сабята дипленица. Бръкна в дисагите и намери тежкия си боздуган. Очите му светнаха от радост. Надигна се и замахна.

Най-напред хвърли боздугана към черните арапи, но конете на арапите бяха хитри. Щом видяха, че тежкият боздуган полетя към тях, мигом коленичиха и боздуганът профуча над арапските глави.

Тогава Крали Марко стисна дръжката на сабята дипленица. Острото оръжие изпищя като люта змия. Провикна се Марко добър юнак:

– Пазете се, черни души арапски!

Арапите мигом измъкнаха кривите си ятагани, обърнаха конете си към Марка и белите им зъби блеснаха.

Крали Марко препусна върху им и замаха надясно. Доде се обърне наляво, нито един арапин не остана жив. Повали ги, както косата поваля натежала трева. Помете ги, както есенният вятър мете нападалата шума. Само навързаните роби останаха живи и здрави.

Че скочи Крали Марко от Шарколията, развърза трите синджира роби.

И на всичките даде по една жълтица – да си купят обувки от Солунския пазар, боси да не ходят.

Освободените хора целунаха десницата на своя спасител. Накупиха много армагани от солунския пазар и си тръгнаха честити към своя роден край.

А Крали Марко потегли към високия дом на своя стар побратим Секул. Преди да стигне Секуловия дом, той се отби в ковачницата на най-изкусния ковач и подкова Шарколията със сребърни подкови и златни клинци.

Отговорете на въпросите:

Какво викна Крали Марко на невестата си през една лятна утрин?

За какво Крали Марко попита гората?

Колко синджира роби настигна Крали Марко?

Какво даде Крали Марко на всичките?

Преразказ на приказката на руски език

Ранним летним утром Марко-королевич встал с постели, оделся, надел соболью шапку, взял саблю и крикнул своей невесте: «Невеста моя, Ангелина, оседлай мне коня Шарколию, решил я в долгий путь отправиться».

«Куда идешь, сынок?» – спросила его старая мать.

«В город Салоники иду, мама. Хочу навестить своего побратима Секулу. Тоскую я по нему. Долго мы уже не видились».

«А зачем взял саблю и булаву свою? Неужели идешь в бою биться, а не на встречу к старому знакомому. Оставь здесь оружие, Марко, тебе легче будет в пути!»

Послушал Марко свою мать, распоясал саблю, повесил ее на стену и бросил в угол тяжелую свою булаву, вошел в маленькую комнату, где спал его маленький сын и нагнулся, чтобы поцеловать его в лоб.

Молодая невеста Марко была хитра и догадлива и, когда седлала коня, тайно подсунула ему под седло саблю, а булаву спрятала в чехол.

Поехал Марко-королевич на своем крылатом коне по широкому пути в Салоники, пересек Битольское поле, на котором паслить белорунные стада, и попал в густой дубовый лес, посмотрел на деревья и вот что видит: листва у них желтая, пожелтела летом, будто накрыли ее лютые осенние заморозки, опустились вниз дубовые листья. Никогда посреди лета не бывало такого чуда.

Марко-королевич спрашивает у леса: «Скажи мне, лес, почему погрустнел? Пожар ли тебя опалил, или заморозки побили твои листья?»

Лес всегда безмолствовал, но Марко-королевичу ответил: «Скажу тебе, незнакомый юноша: не пожар меня опалил и не заморозки меня тронули. Это утром через меня прошли народные поработители – черные арапы с кривыми ятаганами. Они везли на трех цепях рабов – твоих братьев-болгар. Первой цепью были связаны молодые жены в белых платках и красных ожерельях. Жены шли убитые горем и роняли слезы за невыращенных своих детей, оставшихся без матери в колыбели.

Второй цепью были связаны румяные девушки-невесты со свадебными подарками. Их глаза были красными от плача. Третьей цепью были связаны самые смелые юноши твоего родного края. Они ступали молчаливо, со стиснутыми кулаками и скрытой мукой. Все влачились босыми ногами по пыльной дороге, и их страданиями была охвачена листва моих деревьев. Поэтому она, юноша, без времени опустилась и пожухла.