Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2 - Патрик Ротфус

Това беше твърде много за мен. Обърнах се и побягнах като обезумял в посоката, от

която бях дошъл. Към спокойния сумрак на поляната на Фелуриан. И далеч от тук. Далеч.

Далеч.

Докато тичах, чувах Ктаех да говори след мен. Сухият му, тих глас ме преследваше по-

дълго, отколкото предполагах, че е възможно.

— Върни се. Върни се. Имам още неща, които да ти кажа. Имам още толкова много за

разказване, няма ли да останеш?

* * *

Минаха часове, преди да се върна на поляната на Фелуриан. Не съм сигурен как намерих

пътя. Само си спомням, че се изненадах, когато забелязах шатрата ѝ между дърветата. Щом я

зърнах, лудото препускане на мислите ми се забави, докато накрая отново бях в състояние да

разсъждавам.

Отидох до вира, дълго пих вода и наплисках лицето си, за да прочистя главата си и да

скрия следите от сълзите. След няколко кратки мига на размисъл станах и се отправих към

шатрата. Едва тогава забелязах странната липса на пеперуди. Обикновено поне няколко от

тях летяха наоколо, но сега нямаше нито една.

Фелуриан беше там, но видът ѝ само ме разтревожи повече. Това беше единственият път,

в който не я виждах съвършено красива. Тя лежеше на възглавниците измъчена и уморена.

Сякаш бях отсъствал дни, а не часове, и тя не се бе хранила и не бе спала през цялото това

време.

Когато ме чу да се приближавам, уморено вдигна глава.

— готово е — каза тя, но когато ме погледна, очите ѝ се разшириха от изненада.

Погледнах надолу и видях, че бях изподран от калината и целият в кръв. Бях опръскан с

кал и лявата ми страна беше зелена от тревата. Явно бях паднал по време на бясното си

бягство от Ктаех.

— какво ти се е случило? — попита Фелуриан и се изправи да седне.

Разсяно изчистих малко засъхнала кръв от лакътя си.

— И аз мога да те попитам същото. — Гласът ми прозвуча дрезгаво и грубо, все едно

крещях.

Когато вдигнах поглед, видях искрена загриженост в очите ѝ и добавих:

— Разходих се до Дневната страна. Намерих нещо на едно дърво. Каза, че е Ктаех.

Фелуриан замръзна, като чу това.

— Ктаех? говори ли с него?

Кимнах.

— пита ли го нещо?

Но преди да успея да отговоря, тя нададе тих и отчаян вик и се втурна към мен.

Започна да опипва тялото ми, сякаш търсеше рани. Това продължи известно време и

накрая тя взе лицето ми в ръце и ме погледна в очите така, сякаш се страхуваше какво ще

открие там.

— добре ли си?

Загрижеността ѝ ме накара да се усмихна леко. Понечих да я уверя, че всичко е наред…

Тогава си спомних нещата, които ми каза Ктаех. Спомних си пламъците и мъжа с черните

като мастило очи. Представих си Дена, простряна на пода, с уста, пълна с кръв. Очите ми се

напълниха със сълзи и аз се задавих. Извърнах поглед и поклатих глава, стиснал здраво очи и

неспособен да говоря.

Тя погали врата ми и каза:

— всичко е наред. болката ще отмине. не те е ухапал и очите ги са ясни, така че всичко е

наред.

Отдръпнах се достатъчно от нея, за да мога да погледна лицето ѝ.

— Очите ми?

— нещата, които казва Ктаех, побъркват умовете на хората, но ако беше така, щях да го

забележа. ти все още си моят Квоте, моят сладък поет.

Фелуриан се наведе напред странно колебливо и ме целуна нежно по челото.

— Той лъже хората и така ги подлудява?

— Ктаех не лъже — бавно поклати глава тя. — има ясновидска дарба, но казва на хората

само нещата, които ги нараняват. единствено денерлингите могат да говорят с него.

Тя докосна врата ми, за да смекчи думите си.

Кимнах, защото знаех, че това, което ми казва, е истина. След това заплаках.

105.

Антракт — сладост

Квоте махна на Летописеца да спре да пише.

— Добре ли си, Баст? — Той погледна загрижено ученика си. — Изглеждаш така, сякаш

си глътнал буца желязо.

Баст наистина не изглеждаше добре. Лицето му беше бледо, почти восъчнобяло.

Обикновено веселото му изражение бе заменено от ужас.

— Реши — каза той с глас, сух като есенните листа, — никога не си ми казвал, че си

говорил с Ктаех.

— Много неща не съм ти казвал, Баст — пренебрежително отвърна съдържателят. —

Точно затова намираш за толкова увлекателни мръсните подробности от моя живот.

Баст се усмихна немощно и раменете му се отпуснаха облекчено.

— Значи не си го направил наистина? Искам да кажа, че не си говорил с него, нали?

Просто си добавил това, за да стане историята ти малко по-колоритна?

— Моля те, Баст — рече Квоте, видимо обиден. — Историята ми е достатъчно колоритна

и без да добавям нещо към нея.

— Не ме лъжи! — внезапно изкрещя помощникът, като почти стана от стола си. — Не ме

лъжи за това! Да не си посмял! — Той удари с ръка по масата, събори халбата си и

мастилницата на Летописеца се плъзна по повърхността.

Бърз като светкавица, писарят грабна изписаната до половина страница и отблъсна с

крак стола си от масата, за да спаси листа от внезапно разлетелите се пръски мастило и

бира.

Баст се наведе напред с вбесено лице и насочи пръст към съдържателя.

— Не ме интересува какви други лайна се опитваш да превърнеш в злато тук! Но недей да

лъжеш за това, Реши! Не и мен!

Квоте посочи листа хартия, който седналият на друго място Летописец държеше в ръцете

си.

— Баст — рече той, — това е моят шанс да разкажа честно цялата история на моя живот.

Всичко е…

— Млъкни! — Помощникът затвори очи и удари по масата като капризно дете. —

Млъкни! МЛЪКНИ! — Той посочи Летописеца. — Хич не ми пука какво ще кажеш на него,

Реши. Той ще напише каквото му кажеш или ще му изям сърцето насред пазарния площад! —

Отново размаха гневно пръст към съдържателя. — Но на мен ще кажеш истината и ще ми я

кажеш веднага!

Квоте вдигна поглед към ученика си и веселото изражение на лицето му внезапно

изчезна.

— Баст, и двамата знаем, че понякога обичам да поукрасявам нещата. Но тази история е

различна. Това е моят шанс истината да бъде записана такава, каквато е. Това е истината зад

историите.

Тъмнокосият младеж се прегърби на стола си и закри очите си с ръка.

Квоте го погледна със загрижено лице.

— Добре ли си?

Помощникът му поклати глава, като продължаваше да крие очите си.

— Баст — меко каза съдържателят, — ръката ти кърви. — Той изчака доста време, преди

да попита: — Какво има?

— Точно това е! — избухна с висок и истеричен глас младежът и разпери широко ръце.

— Мисля, че най-накрая разбирам за какво става дума!

Той се разсмя, но смехът му беше твърде гръмогласен и пресилен и накрая заглъхна в

някакво подобие на ридание. Вдигна поглед към гредите на тавана в общото помещение.

Очите му искряха и той примигна, сякаш за да спре сълзите, напиращи в тях.

Квоте се наведе напред и сложи ръка върху рамото на младия мъж.

— Баст, моля те…

— Просто ти знаеш толкова много неща — прекъсна го помощникът. — Знаеш неща,

които не би трябвало да са ти известни. Знаеш за беренталта. Знаеш за белите сестри и за

усмихнатия път. Как може да не си знаел за Ктаех? Той… Той е чудовище.

— За бога, Баст! Това ли е всичко? Целият се изпотих. — Квоте видимо се успокои. —

Сблъсквал съм се с неща, далеч по-лоши от…

— Няма нищо по-лошо от Ктаех! — изкрещя младежът и отново удари по масата със

свития си юмрук.

Този път се чу пукане и една от дебелите дъски се огъна и се сцепи.

— Реши, млъкни и слушай! Наистина ме слушай! — Баст сведе поглед за момент, като

внимателно подбираше думите си. — Знаеш ли кои са ситите?

— Те са фракция на фае — сви рамене Квоте, — могъщи, с добри намерения…

— Щом използваш думите „добри намерения“, значи не ги разбираш — размаха ръце

помощникът. — Но ако може да се каже, че някои фае работят в името на доброто, това са

те. Тяхното най-старо и важно задължение е да не позволяват на никого да се доближава до

Ктаех. На никого.

— Не видях никакви пазачи — рече съдържателят с такъв тон, сякаш успокояваше

плашливо животно.

Баст прокара ръце през косата си и я разроши.

— За цялата сол, която е в мен, не бих могъл да отгатна как си се промъкнал покрай тях,

Реши. Ако някой успее да се доближи до Ктаех, ситите го убиват. Правят го от осемстотин

метра разстояние с дългите си рогови лъкове. След това оставят тялото да изгние. Ако някой

гарван кацне на тялото, прострелват и него.

Летописеца леко се прокашля и след това попита:

— Ако онова, което казваш, е вярно, защо някой би отишъл при Ктаех?