Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2 - Патрик Ротфус

Фелуриан сви рамене.

— повечето фае са народ хитър и неуловим и изчезват през комина яко дим. сред вас те

ходят, облечени в шаед, и крачат преспокойно тъй навред. рокли на кралици ние шием —

Фелуриан ми хвърли прям поглед — и знаем доста, за да се укрием. — Тя отново хвана

ръката ми. — много от онез от тъмната порода ви преследват, водени от своята природа.

какво им пречи то при вас да дойдат, пресичайки на лунна светлина? желязо, огън, бряст и

ясен, медни ножове, а също и огледало. сърцатите жени на фермерите, които знаят

правилата на играта, оставят хляб, за да се спасят от бедата. но най-лошото от всичко е това,

че моят народ страхува се от силата, оставена от нас, когато стъпваме на смъртната земя.

— Май нашият род създава повече неприятности, отколкото си заслужава — признах аз и

се усмихнах.

Фелуриан протегна ръка и докосна с пръст устните ми.

— може да се смееш, докато луната е пълна, но знай, че тя има си и страна тъмна. — Тя

се завъртя, увиснала на ръката ми, и аз направих бавна спирала. — умният смъртен се бои от

нощта, в която няма нежна лунна светлина. — Задърпа ръката ми към гърдите си и започна

да ме тегли през водата, докато се въртеше. — всяка твоя стъпка в нощ такава тъмната луна

може да събуди от нейната забрава и незабелязано да те издърпа в царството на фае — тя

спря и ме погледна зловещо, — където моят бухал ще трябва да остане.

Фелуриан отстъпи крачка назад във водата, като продължаваше да ме дърпа.

— а на място непознато като това какво друго смъртният да направи, освен да се удави?

Направих още една крачка към нея и изведнъж дъното под краката ми изчезна. Ръката на

Фелуриан вече не стискаше моята и черната вода се затвори над главата ми. Заслепен и

давещ се, аз започнах отчаяно да размахвам ръце, опитвайки се да намеря пътя към

повърхността.

След един дълъг и ужасяващ миг ръцете на Фелуриан ме хванаха и ме издърпаха нагоре,

сякаш тежах не повече от малко коте. Тя ме доближи до лицето си. Черните ѝ очи бяха

неумолими и блестящи.

Когато заговори, гласът ѝ беше ясен:

— нека умът ти нивга не забравя — мъдрецът от безлунна нощ се ужасява.

103.

Уроци

Времето минаваше. Фелуриан ме отведе в Дневната страна, в част от гората, която беше

дори по-древна и внушителна от онази, която заобикаляше сумрачната ѝ поляна. Там се

изкатерихме по дървета, които бяха високи и широки като планини. От най-високите клони

се усещаше как огромното дърво се люлееше на вятъра като кораб в развълнувано море. Над

главите ни нямаше нищо друго освен синьо небе, а под краката ни — полюшващото се дърво.

Там Фелуриан ме научи на „бръшлян върху дъб“.

Опитах се да науча Фелуриан на так, но открих, че играта вече ѝ е позната. Тя ме победи

умело и изигра играта си толкова красиво, че ако Бредон я бе видял, щеше да се разплаче.

Научих малко от езика на фае. Само няколко думи.

Всъщност, ако трябва да съм съвсем честен, се провалих безславно в опита си да науча

езика на фае. Фелуриан не беше особено търпелива учителка, а езикът се оказа объркващо

сложен. Провалът ми беше толкова голям, че Фелуриан направо ми забрани да се опитвам да

говоря в нейно присъствие.

Като цяло овладях няколко фрази и развих до голяма степен смирението си — все

полезни неща.

Фелуриан ме научи на няколко фаенски песни. Запомних ги по-трудно от песните на

смъртните — мелодиите им бяха деликатни и с много извивки. Когато се опитвах да ги

изсвиря на лютнята, усещах странно струните под пръстите си. Това ме правеше неуверен и

грешах, сякаш съм селянче, което никога преди не е държало лютня. Научих стиховете

наизуст, без да имам каквато и да е представа какво означават думите.

През цялото това време продължавахме да работим по моя шаед. По-скоро Фелуриан

работеше по него. Аз задавах въпроси и се опитвах да не се чувствам като любопитно дете,

което се мотае в краката на възрастните в кухнята. Колкото повече свиквахме един с друг,

толкова по-настоятелни ставаха въпросите ми…

— Но как става? — попитах аз за десети път. — Светлината няма никакво тегло и не е

материална. Тя е като вълна. Не би трябвало да можеш да я докосваш.

Фелуриан вече бе приключила със звездната светлина и сега втъкаваше в шаеда лунна

светлина. Тя отговори, без да вдига поглед от работата си:

— толкова много мисли, мой Квоте — знаеш твърде много, за да си щастлив.

Това ми прозвуча смущаващо познато — като нещо казано от Елодин. Не обърнах

внимание на опита ѝ да се измъкне с увъртане.

— Не би трябвало да можеш…

Тя ме побутна с лакът и видях, че и двете ѝ ръце са заети.

— сладък пламък — каза тя, — донеси ми това. — Кимна към лунния лъч, който се

процеждаше през дърветата над нас и докосваше земята до мен.

В гласа ѝ се долавяше познатата, почти недоловима заповедна нотка и без да се

замислям, аз хванах лунния лъч, все едно беше увиснала лоза. За миг го почувствах между

пръстите си — хладен и ефимерен. Стреснах се, застинах и внезапно той отново се превърна

в обикновен лунен лъч. Прокарах ръката си няколко пъти през него, но без никакъв резултат.

Фелуриан се усмихна, протегна ръка и го хвана, сякаш това беше най-естественото нещо

на света. Тя докосна бузата ми със свободната си ръка, сетне насочи вниманието си към

скута си и вплете нишката от лунна светлина в гънките на сянката.

104.

Ктаех

След като Фелуриан ми помогна да открия на какво съм способен, започнах да вземам

по-дейно участие в създаването на моя шаед. Тя изглеждаше доволна от напредъка ми, но аз

се чувствах обезсърчен. Нямаше правила, които да следвам, нито факти, които да запомням.

По тази причина бързият ми ум и паметта ми на член на трупа не ми бяха от особена полза и

напредъкът ми изглеждаше дразнещо бавен.

Накрая вече можех да докосвам своя шаед, без да се страхувам, че ще го повредя, и да

променям формата му според желанието си. С известна практика можех да го превърна от

къса пелерина в дълго траурно наметало с качулка или в нещо между двете.

И все пак би било несправедливо да си присвоя дори и малка част от заслугата за

създаването му. Фелуриан беше тази, която събра сенките и ги оплете с луна, огън и дневна

светлина. Моят най-голям принос бе, че предложих да има множество малки джобове.

След като отнесохме шаеда до дневната светлина, мислех, че работата ни е приключила.

Изглеждаше, че подозрението ми ще се потвърди, след като прекарахме дълго време в

плуване и в песни и се наслаждавахме на компанията си и по други начини.

Но Фелуриан избягваше темата за шаеда, когато и да се опитах да я повдигна. Нямах

нищо против това, защото начинът, по който отклоняваше въпроса, бе винаги приятен. Ето

защо останах с впечатлението, че някаква част от шаеда е останала недовършена.

Една сутрин се събудихме прегърнати. Прекарахме може би час в целувки, за да си

възбудим апетита, и след това се отдадохме на закуската от плодове и прекрасен бял хляб с

мед и маслини.

Изведнъж Фелуриан стана сериозна и поиска от мен парче желязо.

Молбата ѝ ме изненада. Преди известно време бях решил да си възвърна някои от

ежедневните навици. Като използвах повърхността на вира за огледало, се обръснах с

малкия си бръснач. В началото Фелуриан изглеждаше доволна от гладките ми бузи и

брадичка, но когато понечих да я целуна, тя ме отблъсна с ръка и изсумтя, сякаш си духаше

носа. Каза ми, че воня на желязо, и ме изпрати в гората, предупреждавайки ме да не се

връщам, докато не махна тази остра смрад от лицето си.

Така че не мога да отрека, че бях изпълнен с любопитство, когато изрових парче счупена

желязна тока от пътната си торба. Подадох ѝ я малко нервно — така, както бихте подали

остър нож на дете.

— Защо ти е? — попитах аз, като се опитах гласът ми да прозвучи равнодушно.

Фелуриан не отвърна нищо. Тя държеше желязото между палеца и двата си показалеца,

сякаш е змия, която се опитва да се извърти и да я ухапе. Устата ѝ беше здраво стисната, а

очите ѝ започнаха да изсветляват от привичното си здрачно пурпурно до тъмносиньото на

дълбоката вода.

— Мога ли да ти помогна? — попитах аз.

Тя се засмя. Не с тихия, звънлив смях, който чувах толкова често, а с необуздан и жесток

смях.

— наистина ли искаш да помогнеш? — учуди се тя.

Ръката ѝ, която държеше парчето желязо, леко потрепери.