Пътеките на мрака - цялата трилогия - Р. Салваторе

Трета част

Кървава диря

За пореден път Кати-Бри ми показа, че ме познава по-добре от мен самия. Когато научихме, че Уолфгар е успял да излезе от мрачната пропаст, в която сам се бе заточил, и започва да се превръща във война, който някога е бил, почувствах малко страх, прободе ме ревност. Щеше ли да се завърне сред нас като мъжа, който някога бе покорил сърцето на Кати-Бри? Но беше ли го покорил наистина или връзката им беше по-скоро въпрос на удобство, лесно предвидим съюз между единствените хора, близки по възраст и по красота в малката ни групичка?

По малко и от двете, предполагам, и точно на това се дължи покълналото в гърдите ми зрънце ревност. Защото, макар да знам, че днес означавам за Кати-Бри много повече, отколкото бих могъл някога да си представя, част от мен би искала никой друг да не е заемал подобно място в сърцето й. И въпреки че чувствата, зародили се между нас, са нови и вълнуващи и за двама ни, не мога съвсем да се помиря с мисълта, че тя е споделяла подобни чувства с някой друг, пък бил той и толкова скъп приятел.

А може би ми е още по-трудно именно защото става въпрос за толкова скъп приятел!

Но още щом си помисля нещо такова, знам, че трябва да си поема дъх и да захвърля и ревност, и страх. Напомням си, че обичам Кати-Бри и че именно всичко преживяно от нея досега я е превърнало в онова, което е днес, в онази жена, която обичам и бях предпочел истинските й родители да не бяха загинали толкова млади? От една страна — разбира се! Но ако те не бяха умрели, Кати-Бри нямаше да бъде отгледана от Бруенор и навярно изобщо не би отраснала в Долината на мразовития вятър. Което означава, че сигурно никога нямаше да се срещнем. Освен това, ако беше възпитана като обикновено човешко момиче, тя нямаше да придобие войнските умения, които притежава сега и нямаше да бъде жената, която напълно и безрезервно споделя моята любов към приключенията, жената, която на драго сърце понася трудностите на пътя и е готова да рискува (и да остави имен да рискувам) всичко в борбата си със суровата природа и чудовищата, бродещи из света.

Да се връщаме назад, чудейки се „какво би станало, ако…“, според мен е напълно безсмислено. Пътят, водещ до всеки един момент от житейския ни път, е изтъкан от безброй обстоятелства; онова, което трябва да сторим (в случай че мястото, на което сме се озовали, не ни харесва), е да продължим напред в търсене на друг, по-добър път, или пък да крачим щастливо по този, на който се намираме, ако той наистина е пътят на живота ни. Ако имахме възможност да променим злините, сполетели ни вчера, би означавало да променим човека, в когото сме се превърнали днес, а дали това би било за добро или за зло, никой не би могъл да каже.

Затова аз приемам миналото си така, както, надявам се, и Кати-Бри приема своето и се опитвам да не съжалявам нито за едното, нито за другото, а да слея настоящето ни, така че да се получи нещо още по-красиво и величаво.

Ами Уолфгар? В живота му сега има друга жена, както и дете, в чиито вени не тече нито неговата, нито нейната кръв. Въпреки това, с очите си видях мъката по лицето на Дели Кърти и готовността й да се пожертва, само и само да спаси момиченцето, което явно обича като свое собствено. Смятам, че същото се отнася и за Уолфгар, защото въпреки всичко, сполетяло го напоследък, въпреки всички изпитания, през които премина, и грешките, които допусна, мисля, че познавам истинския Уолфгар, човека, скрит под загрубялата от много страдания обвивка.

От думите на Дели Кърти разбирам, че Уолфгар я обича, но освен това знам, че някога той обичаше Кати-Бри.

Какво всъщност представлява любовта? Какво е онова, което дава живот на тази неуловима магия? Колко пъти съм чувал хората да казват, че са открили любовта на живота си, единствения възможен спътник, онзи, който ги допълва и ги прави едно цяло. Нещо повече, аз самият изпитвам същото към Кати-Бри и се надявам и тя да гледа така на мен. Ала ако разсъдим логично, възможно ли е изобщо подобно нещо? Вярно ли е, че за всекиго на света има един-единствен човек, който го допълва, изцяло и съвършено?

Или пък всички мислещи същества са способни да обичат повече от едного и то е не някаква предопределеност, а стечение на обстоятелствата?

Разумът ми казва, че е второто. Знам, че ако Уолфгар, Кати-Бри или аз живеехме някъде другаде, най-вероятно пак щяхме да открием онзи, който ни допълва и това щеше да бъде някой друг. Логично погледнато, е един сеят на многобройни раси и огромно население, това как да бъде другояче, защото как иначе биха се срещнали предопределените един за друг? Разсъдъкът ми е категоричен — това е истината, проста и недвусмислена.

Защо тогава, колчем погледна Кати-Бри всички тези логични доводи губят смисъла си? Спомням си Грамадата на Келвин и първата ни среща, когато тя бе съвсем млада, още момиче. Спомням си сините й очи, топлата й усмивка, чистото и, открито сърце — все неща, на които рядко се бях натъквал на Повърхността. Още тогава усетих, че между нас съществува необикновена връзка, някаква магия, която не можех да обясня. И докато я гледах как пораства пред очите ми, тази връзка укрепна още повече.

Е, стечение на обстоятелствата ли ни събра, или съдбата?

Знам какво ми нашепва разумът.

Ала знам също така какво ми казва сърцето.

Била е съдбата. Кати-Бри е единствената.

Навярно мнозина от нас откриват подходящ спътник в живота, ала любовта е много повече от това. Може би някои хора просто имат повече късмет от други.

Когато се взра в сините очи на Кати-Бри, когато ме сгрее топлината на нейната усмивка и непресторената й приветливост, знам, че аз съм един от тях.

Четиринадесета глава

Потвърждение

— Нали държите елфа под око? — попита Шийла Крий, когато Белани влезе в стаята й през един ветровит есенен ден.

— Ле’лоринел помага с работата по „Кървавия кил“, без да се оплаква или да се сърди — отвърна магьосницата.

— Точно както би могло да се очаква от един шпионин.

Белани сви рамене и отметна тъмната си коса, а изражението й красноречиво подсказваше, че смята подозренията на Шийла за неоснователни.

— С помощта на магия бях в стаята на Ле’лоринел, тайно и без разрешение, и не видях нищо, което да ме накара да се усъмня.