Пътеките на мрака - цялата трилогия - Р. Салваторе

Тринадесета глава

С настъпването на зимата

— Никога не съм го обичал туй място! — измърмори Бруенор.

Двамата с Риджис вече сума време стояха пред северната порта на Лускан, задържани от един любопитен и подозрителен страж.

— Много скоро ще ни пуснат — успокои го Риджис. — Винаги стават такива, когато наближи зимата — та нали именно тогава цялата сган слиза от планините, а и разбойниците се опитват да влязат в града, уж винаги са си живели там.

Бруенор се изплю.

Най-сетне пазачът, който ги беше спрял, се върна заедно с още един, по-възрастен от него войник.

— Разбрах, че идвате от Долината на мразовития вятър — рече новодошлият. — Какви стоки носите за продан?

— Себе си нося и туй трябва да ти е предостатъчно! — сопна се Бруенор и войникът се навъси.

— Идваме, за да се срещнем с едни хора, които тръгнаха насам — побърза да се намеси Риджис умиротворително и пристъпи между джуджето и лусканеца, за да може да обезвреди ситуацията, в случай че тя вземеше взривоопасен обрат… което напоследък се случваше с всяка ситуация, свързана с Бруенор Бойния чук!

Джуджето нямаше търпение да открие изгубения си син и горко на всекиго, който се изпречеше на пътя му.

— Аз съм представител в Съвета на Десетте града — добави полуръстът. — Риджис от Самотната кория. Може би сте чували за мен?

Войникът, целият настръхнал заради държанието на Бруенор, се изплю в краката му:

— Не съм!

— А спътникът ми е не друг, а самият Бруенор Бойния чук! — тържествено обяви Риджис. — Предводител на клана Боен чук в Десетте града. Освен това — някогашен и бъдещ крал на Митрал Хол!

— И за него не съм чувал!

— Е, сега ще чуеш! — промърмори Бруенор и се опита да заобиколи полуръста, който обаче отново му препречи пътя.

— Кавгаджия, а? — подхвърли войникът.

— Стига глупости, добри ми господине — намеси се Риджис. — Бруенор не е на себе си, защото изгуби сина си, за когото се говори, че плава заедно с капитан Дюдермонт.

При тези думи по-възрастният войник придоби озадачено изражение:

— Не съм чувал на „Морски дух“ да има джуджета — рече той.

— Синът му не е джудже, а войн, силен и доблестен войн — поясни Риджис. — Уолфгар, така се казва.

Вместо напредъка, който полуръстът се надяваше да постигне, при тези думи по лицата и на двамата стражи се изписа гняв и отвращение.

— Ако онзи мерзавец ти е син, значи със сигурност не си добре дошъл в Лускан! — заяви войникът.

Риджис въздъхна — вече се досещаше какво ще последва. Осеяната с безброй резки брадва на джуджето тупна на земята. Е, поне Бруенор не се канеше да посече глупака! Полуръстът се опита да предугади намеренията на приятеля си и да го възпре, ала Бруенор най-безцеремонно го вдигна и го премести зад себе си.

— Тука ще стоиш! — нареди той и размаха пръст в лицето му.

Докато джуджето се обърне към двамата стражи, войникът вече беше извадил меча си.

Бруенор се изсмя.

— Та какво рече за момчето ми? — попита той.

— Казах, че е мерзавец — повтори мъжът, след като се огледа, за да се увери, че наоколо има достатъчно негови другари, които да му се притекат на помощ, ако се наложи. — Мога да ти измисля още куп обиди за онзи, когото наричат Уолфгар, не на последно място — разбойник и убиец!

Лусканецът почти успя да довърши изречението си.

И почти успя да вдигне меча си навреме, за да отблъсне „снаряда“, връхлетял върху него… снаряд, който всъщност не бе нищо друго, освен разяреното джудже.

Дризт се обърна и видя Кати-Бри, раздърпана и омърляна, да се обляга на прозореца с Таулмарил в ръка и мрачно изражение на лицето.

— Да беше почакала още малко — закачи я Дризт, ала на Кати-Бри не й беше до шеги, не и толкова скоро, след като беше убила някого.

Тя се взираше в мъртвата жена и дори не чу думите на приятеля си. Щеше ли някога да спре да се измъчва така след всеки отнет живот?

Голяма част от нея искрено се надяваше това никога да не се повтори отново.

Дели Кърти скочи на крака и се втурна към Дризт и плачещото си дете. Успокои се чак когато стигна до усмихнатия елф и той й подаде невредимата, макар и очевидно уплашена Колсон.

— Щеше да ни е по-лесно, ако ме беше последвала веднага — обърна се Дризт към Кати-Бри. — Можехме да си спестим главоболията.

— Да ти приличат на елфически? — сопна се младата жена и посочи очите си, за които оскъдната светлина по улиците на Града на бездънните води след залез-слънце съвсем не беше достатъчна. — А и изкачването не беше от най-лесните!

Дризт сви рамене, без да спира да се усмихва — той самият се бе изкачил без никакви затруднения.

— Ами слез тогава! — заяви Кати-Бри и внимателно се прехвърли в стаята, без да бърза, тъй като панталонът й беше скъсан на няколко места, а единият й крак кървеше. — А след туй се изкачи обратно със затворени очи, пък после ще те питам колко ти е било лесно да се катериш по мокрите скали!

С тези думи тя пристъпи в стаята, но трябваше да направи няколко крачки, преди да си възвърне равновесието, при което се озова точно пред Дели Кърти и Колсон.

— Кати-Бри — рече Дели и макар тонът й да бе дружелюбен, а благодарността в гласа й — съвсем искрена, тя очевидно се чувстваше доста неловко в присъствието на Кати-Бри.

— А ти трябва да си Дели Кърти — рече Кати-Бри и се поклони лекичко. — С моя приятел идваме направо от Лускан, от пивницата на Арумн Гардпек.

Дели се засмя и за първи път от началото на битката си отдъхна. Тя премести поглед от Кати-Бри към Дризт, разпознала и двамата от разказите на Уолфгар.

— Никога досега не бях виждала мрачен елф — рече тя. — Но мъжът ми много ми е говорил за вас.

При тези думи Кати-Бри се сепна и очите й неволно се разшириха. Тя погледна към Дризт и когато видя, че той я наблюдава с многозначително изражение, се усмихна, поклати глава и отново се обърна към Дели.

— Уолфгар — уточни Дели.

— Вие сте женени? — попита направо Кати-Бри.