Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2 - Патрик Ротфус

— Може да ми се наложи да го използвам за много неща — поясних аз, — а

рамстонската стомана е крехка.

— Вярно е — непринудено се съгласи калайджията. — Както обичаше да повтаря баща

ми, „най-хубавият нож, който някога ще имаш, докато не се счупи“. Но същото важи и за

всеки друг нож. А и да си кажа правичката, това е единственият нож, който имам.

Въздъхнах. Можех да позная, когато ме мамеха.

— Трябва ми и кутийка с прахан.

Той ми я подаде още преди да съм довършил изречението.

— Забелязах, че имате мастило по пръстите. — Той посочи ръцете ми. — Имам малко

хартия с добро качество, както и пера и мастило. Няма нищо по-лошо от това да ви дойде

идея за песен и да не можете да я запишете. — Подаде ми кожена торбичка с хартия, пера и

мастило.

— Мисля, че за известно време ще се откажа от писането на песни, калайджийо —

поклатих глава аз, защото знаех, че кесията на маера не е бездънна.

— Тогава ще ви трябват за писане на писма — сви рамене той и отново ми подаде

торбичката. — Познавам едно момче, на което му се наложи да си пусне кръв от вената, за

да напише писмо на любимата си. Вярно, че е доста драматично и със сигурност

символично, но също така е и болезнено, нездравословно и доста страховито. Сега носи със

себе си перо и мастило където и да отиде.

Усетих как пребледнявам, защото думите на калайджията ми напомниха за нещо друго,

което бях забравил, докато бързах да напусна Северин — Дена. Всяка мисъл за нея се бе

изпарила от главата ми след приказките на маера за бандитите, двете бутилки силно вино и

прекараната безсънна нощ. След като се скарахме, си бях тръгнал, без да ѝ кажа каквото и да

било. Какво ли щеше да си помисли, ако просто изчезнех след жестоките думи, които бях

изрекъл?

Вече бях на цял ден път от Северин. Не можех да се върна само за да ѝ кажа, че

заминавам. Замислих се за момент. Не. Освен това самата Дена изчезваше за дни, без изобщо

да ме предупреди. Сигурно щеше да ме разбере, ако и аз сторех същото…

Глупак. Глупак. Глупак. Мислите ми се въртяха в кръг, докато се опитвах да избера

измежду няколкото неприятни възможности, с които разполагах.

Рязкото „иииааа“ на магарето на калайджията ме стресна и внезапно ме подсети за нещо.

— Към Северин ли си тръгнал, калайджийо?

— Не отивам там, по-скоро ще мина през него — отвърна той, — но посоката е тази.

— Току-що се сетих за писмо, което трябва да изпратя. Ако ти го дам, ще можеш ли да го

занесеш до една странноприемница?

Калайджията кимна бавно.

— Бих могъл — отвърна, — ако се окаже, че имате нужда от хартията и мастилото… —

Той се усмихна и отново размаха торбичката.

— Ще са ми нужни, калайджийо — направих гримаса аз. — Но колко ще ми струва

всичко това?

Той погледна насъбраните неща.

— Солта с кутията е четири бита. Ножът — петнайсет бита. Хартията, перата и

мастилото — осемнайсет бита. Кутийката с прахан — три бита.

— И доставката на писмото — добавих аз.

— И спешната доставка на писмото — поправи ме калайджията с лека усмивка. — Като

гледам израза на лицето ви, трябва да е адресирано до някоя дама, ако не греша.

Кимнах.

— Добре. — Той потри брадичката си. — Ще поискам трийсет и пет, но ще ви оставя да

се спазарите за трийсет.

Цената беше разумна, особено като се има предвид колко трудно се намира хубава

хартия. И все пак това беше повече от една трета от парите, които Алверон ми беше дал. Те

щяха да ни трябват за подслон, храна и други провизии.

Но преди да успея да кажа каквото и да било, калайджията продължи.

— Виждам, че тези пари ви изглеждат много — каза той, — и се надявам думите ми да

не ви се сторят твърде нахални, но плащът ви е доста хубав. А аз винаги съм готов да направя

размяна.

Смутено придърпах около себе си прекрасния си тъмночервен плащ.

— Предполагам, че бих могъл да се разделя с него — рекох аз с искрено съжаление в

гласа, — но така ще остана без връхна дреха. Какво ще правя, когато завали?

— Не се безпокойте за това — успокои ме калайджията.

Той издърпа парче плат от един денк и ми го подаде да го разгледам. Личеше си, че

цветът му някога е бил черен, но от дългото носене и многократното пране беше избледнял

до тъмнозеленикав.

— Малко е опърпан — казах аз и протегнах ръка, за да опипам протритите шевове на

плаща.

— Просто е носен, това е всичко — спокойно отвърна мъжът и го разстла върху раменете

ми. — По мярка ви е. Цветът ви отива, подчертава очите ви. А и не бихте искали да

изглеждате твърде заможен с всички тези бандити по пътищата.

Въздъхнах.

— Какво ще ми дадеш в замяна? — попитах аз и му подадох хубавия си плащ. — Имай

предвид, че този плащ е носен по-малко от месец и никога не е виждал и капка дъжд.

Калайджията прокара ръце по красивата ми дреха.

— Има всякакви малки джобове! — възхитено възкликна той. — Това е прекрасно!

Опипах изтънелия плат на неговия плащ.

— Ако добавиш и игла с конец, ще заменя плаща си за всички неща, които искам да

взема — предложих му аз, осенен от внезапно вдъхновение. — Освен това ще ти дам и едно

желязно, едно медно и едно сребърно пени.

Ухилих се. Беше твърде малко, но това искат калайджиите в приказките, когато решат да

продадат някой удивителен магически предмет на нищо неподозиращия син на вдовица,

тръгнал по света да си дири щастието.

Калайджията отметна глава назад и се разсмя.

— И аз мислех да ви предложа същото — призна той.

След това метна моя плащ върху рамото си и здраво стисна ръката ми.

Порових в кесията си и му подадох един железен драб, две винтишки половин пенита и,

за моя приятна изненада — едно атуранско твърдо пени. Имах късмет с последното пени,

защото то се равняваше на частица от винтишкия сребърен раунд. Изпразних в пътната си

торба десетината джобове на тъмночервения си плащ и прибрах новите вещи, които бях

купил от калайджията.

След това набързо написах писмо до Дена, в което обяснявах, че покровителят ми

неочаквано ме е изпратил на път. Извиних се за необмислените неща, които ѝ бях казал, и я

уверих, че ще се срещна с нея веднага щом се върна в Северин. Искаше ми се да имах повече

време за писмото, за да измисля някакво по-изискано извинение и да ѝ обясня ситуацията

по-подробно, но калайджията вече беше прибрал хубавия ми плащ и очевидно нямаше

търпение да продължи пътя си.

Тъй като нямах никакъв восък, с който да запечатам писмото, използвах един трик,

който бях измислил, докато пишех бележки от името на маера. Прегънах парчето хартия и

след това го подвих така, че човек трябваше да разкъса хартията, за да го разгъне.

Подадох го на калайджията.

— Трябва да го предадеш на красива тъмнокоса жена на име Дена. Тя е отседнала в

„Четирите свещи“ в Долен Северин.

— Това ми напомня нещо! — възкликна той, докато прибираше писмото. — Свещи. —

Пресегна се към дисагите и извади наръч дебели лоени свещи. — Всеки има нужда от свещи.

Странното бе, че наистина щяха да ми свършат работа, макар и не в случаите, за които

той предполагаше.

— Имам също и малко вакса, за да си лъскате ботушите — продължи той, докато ровеше

из денковете си. — По това време на годината вали страшен дъжд.

Вдигнах ръце и се засмях.

— Ще ти дам един бит за четири свещи, но не мога да си позволя нищо повече. Ако

продължавам така, накрая ще трябва да купя и магарето ти, за да взема всички тези неща със

себе си.

— Както решите — каза мъжът и небрежно сви рамене. — Беше удоволствие да търгувам

с вас, млади господине.

76.

Прахан

На втората вечер от пътуването ни слънцето вече бе започнало да залязва, когато

намерихме място, подходящо за лагер. Дедан отиде да събира дърва. Мартен се захвана да

реже моркови и картофи и изпрати Хеспе да напълни с вода гърнето за готвене. А аз

използвах малката лопата на следотърсача, за да изкопая дупка за нашия огън.

Без някой да го кара, Темпи взе един клон и с меча си отряза от него тънки ленти сухо

дърво, които да използваме за праханта. Изваден от ножницата си, мечът му все така не

изглеждаше особено впечатляващ. Но като се има предвид колко лесно наемникът успя да

отцепи с него тънки като лист хартия дървени стърготини, явно острието му беше остро като

бръснач.

Застлах дупката за огнището с камъни. Без да каже и дума, Темпи ми подаде шепа