Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2 - Патрик Ротфус

— Но ако все пак се случи? — настоя Хеспе. — Мартен е прав. А ако те вземат с тях?

Още не бях решил какво ще правя в този случай, но вместо накрая да разваля вечерта,

предпочетох да се усмихна с най-уверената си усмивка.

— Ако ме отведат в лагера си, би трябвало да мога да ги избия сам без особени

затруднения. — Свих рамене със силно преувеличено равнодушие. — Ще се срещнем в

лагера, след като работата е свършена. — Потупах земята до себе си и се ухилих.

Възнамерявах думите ми да прозвучат като шега, надявайки се, че поне Мартен ще се

засмее на лекомисления ми отговор. Но бях подценил колко дълбоко вкоренено е суеверието

във винтишците и коментарът ми бе посрещнат с неловко мълчание.

След това не разговаряхме много. Теглихме чоп кой да застане на пост, угасихме огъня и

един по един се унесохме в сън.

79.

Знаци

След закуска Мартен започна да учи мен и Темпи как да търсим следите на бандитите.

Всеки може да забележи парче съдрана риза, увиснало на някой клон, или отпечатък на

крак в пръстта, но тези неща никога не се случват в истинския живот. Те са подходящи за

сюжета на пиеса, но ако трябва да сме честни, някога скъсвали ли сте си ризата толкова

сериозно, че да остане парче от нея?

Никога. Хората, които преследвахме, бяха умни, така че не можехме да разчитаме да

допуснат такива очевидни грешки. Това означаваше, че Мартен бе единственият от нас,

който имаше някаква представа какво трябва да търсим всъщност.

— Оглеждайте се за всяка счупена клонка — обясни той. — Най-вероятно е да ги

откриете там, където клоните са гъсти и преплетени, на височината на кръста или на

глезените. — Той направи движения, сякаш риташе гъсти шубраци и ги разтваряше с ръцете

си. — Самото счупване трудно се забелязва, ето защо гледайте листата. — Махна към

близките храсти. — Какво виждате тук?

Темпи посочи един по-нисък клон. Този ден беше облечен в ризата от обикновено

домашно платно и без червения цвят на наемническите си дрехи изглеждаше дори още по-

малко внушителен.

Погледнах към мястото, към което сочеше той, и видях, че една клонка е прекършена, но

не достатъчно, че да се отчупи.

— Значи някой е минавал оттук? — попитах аз.

Мартен намести лъка си по-високо върху рамото.

— Аз бях. Направих го миналата нощ. — Той ни погледна. — Виждате ли как дори

листата, които не са увиснали, са започнали да увяхват?

Кимнах.

— Това означава, че някой е вървял по този път преди ден и нещо. Ако са минали два или

три дни, листата щяха да са покафенели и изсъхнали. Виждаш ли тези двете, които са близо

едно до друго… — погледна ме той.

— Това означава, че някой е минал през това място повече от веднъж, когато вече са

минали дни.

Той кимна.

— Тъй като аз ще разузнавам и ще се оглеждам за бандитите, вие ще трябва да

проверявате всичко с носове, забити в земята. Когато откриете нещо такова, ме извикайте.

— Да извика? — Темпи сложи ръце около устата си и започна да обръща главата си в

различни посоки.

После разтвори широко ръце към околните дървета и сложи ръка на ухото си,

преструвайки се, че слуша.

Мартен се намръщи.

— Прав си. Не можете просто да се разкрещите да дойда. — Той обезсърчено разтри

врата си. — Проклета работа, не сме обмислили нещата докрай.

Усмихнах му се.

— Аз ги обмислих — казах и извадих грубата дървена свирка, която бях издялкал

миналата нощ.

Можеше да изсвири само две ноти, но това ми беше напълно достатъчно. Доближих я до

устата си и духнах. Та-та дий. Та-та дий.

— Това е козодой, нали? — ухили се Мартен. — Много прилича.

— Разбирам от такива неща — кимнах аз.

— За съжаление — прокашля се той — козодоят е нощна птица. — Той направи

извинителна физиономия. — Сещаш ли се — нощна. Това веднага ще привлече вниманието

на всеки опитен познавач на гората, ако я надуваш винаги, когато искаш да дойда да

погледна нещо.

Сведох поглед към свирката.

— Черни ръце! — изругах аз. — Трябваше да се сетя за това.

— Идеята е добра — похвали ме Мартен. — Просто трябва да помислим за някоя дневна

птица. Може би златен свирач. — Той изсвири две ноти. — Това би трябвало да е

достатъчно просто.

— Тази вечер ще издялкам нова свирка — рекох аз и се наведох да взема една клонка,

след което я счупих и подадох половината на Мартен. — Това ще свърши работа, ако трябва

да ти дам сигнал днес.

— Как точно ще ни помогне това? — Той изгледа пръчката неразбиращо.

— Когато имам нужда от твоето мнение за нещо, което сме открили, ще направя така. —

Съсредоточих се, промърморих обвързване и мръднах моята половина от пръчката.

Мартен подскочи на половин метър над земята и изпусна пръчката. За негова чест трябва

да призная, че не извика.

— Десет дявола! Какво беше това? — изсъска той и стисна ръката си.

Реакцията му ме стресна и моето сърце също се разтуптя.

— Мартен, съжалявам. Това е просто малко симпатия. — Видях сбърченото му чело и

промених подхода си. — Малко магия. Нещо като тънък магически конец, който използвам,

за да свържа две неща едно с друго. — Помислих си, че Елкса Дал би си глътнал езика при

това описание, но продължих: — Мога да свържа тези две неща, така че когато дръпна

моето…

Преместих се и застанах над мястото, където неговата пръчка лежеше на земята. Вдигнах

моята и неговата се издигна във въздуха.

Демонстрацията ми постигна желания ефект. Когато се движеха заедно, двете клонки

приличаха на най-недодяланата и жалка марионетка на света. Не беше нещо, от което човек

да се уплаши.

— Това е като невидим конец, само дето не може да се оплете или да се закачи за нещо.

— Колко силно ще се раздвижи? — предпазливо попита той. — Не искам да ме събори

от някое дърво, докато разузнавам.

— От другата страна на конеца ще съм аз — обясних аз, — просто ще подръпна леко,

като плувка на въдица.

Мартен спря да си държи ръката и малко се поотпусна.

— Само малко ме стресна, това е всичко — оправда се той.

— Грешката е моя — рекох аз. — Трябваше да те предупредя.

Вдигнах пръчката и я разлюлях с преднамерена небрежност — все едно не беше нищо

повече от обикновена пръчка. Разбира се, тя не беше нищо повече от обикновена пръчка, но

трябваше да убедя Мартен в това. Както е казал Текам — „Нищо на света не е по-трудно от

това да убедиш някого в истина, която му е непозната.“

* * *

Мартен ни показа как да разберем, когато листата или боровите иглички са били

разместени, как да открием, когато някой е минал по камъните, как да узнаем дали мъхът

или лишеите са били засегнати от нечии стъпки.

Старият ловец беше изненадващо добър учител. Той не повтаряше едно и също, не се

държеше снизходително с нас и нямаше нищо против да задаваме въпроси. Дори и

затрудненията на Темпи с езика не го обезсърчаваха.

Въпреки това ни бяха необходими часове — цял половин ден. Когато реших, че най-сетне

сме приключили, Мартен ни накара да се обърнем и ни поведе обратно към лагера.

— Вече минахме оттук — възпротивих се аз. — Ако ще се упражняваме, нека го правим в

правилната посока.

Мартен не ми обърна внимание и продължи да върви.

— Кажете ми какво виждате — нареди той.

Двайсет крачки по-нататък Темпи посочи.

— Мъх — каза той. — Мой крак. Аз вървя.

Осъзнах какво имаше предвид и започнах да забелязвам всичките следи, които двамата с

Темпи бяхме оставили. През следващите три часа Мартен ни върна унизително по стъпките

ни и ни показа всичко, което бяхме сторили, за да издадем присъствието си тук — следа от

крак върху лишеите по ствола на едно дърво, наскоро отчупено парче скала, обезцветяването

на боровите иглички, които бяхме обърнали.

Най-лошото бяха няколкото яркозелени листа, разсипани на земята в правилен полукръг.

Мартен повдигна вежди и аз се изчервих. Бях ги откъснал от близкия храст и разсеяно ги бях

напускал по земята, докато слушах наставника ни.

— Внимателно обмисляйте всяка своя стъпка и се движете предпазливо — предупреди

ни следотърсачът. — И не се губете един друг от поглед. — Той местеше очи между мен и

Темпи. — Захванали сме се с опасна игра.

После ни показа как да прикриваме следите си. Бързо стана ясно, че зле прикритата

следа често е по-очевидна от онази, която е оставена такава, каквато е. И така, през

следващите два часа научихме как да крием своите грешки и да забелязваме грешките, които