Пътеките на мрака - цялата трилогия - Р. Салваторе

Осемнадесета глава

С нежелание

— Първите ни клиенти — обяви Морик.

Двамата с Уолфгар стояха на един склон над прохода, отвеждащ в Долината на мразовития вятър, докато по пътя под тях трополяха две покрити каруци. Конете поддържаха добро темпо, което все пак не беше твърде бързо.

— Пътници или търговци? — попита Уолфгар, който не изглеждаше особено убеден.

— Търговци, и то добре натоварени — увери го Морик. — Скоростта им ги издава, а липсата на пазачи направо ни моли да се заемем с тях.

Уолфгар смяташе, че търговците постъпват крайно неразумно, като поемат на толкова опасен път без охрана, но въпреки това не мислеше, че Морик се е излъгал. В крайна сметка, при последното си пътешествие от Долината на мразовития вятър заедно с тогавашните си приятели, се бе натъкнал на каруца с търговци, тръгнали съвсем сами и незащитени.

— Изненадан ли си? — попита Морик, видял изражението му.

— Глупостта винаги ме изненадва.

— Не могат да си позволят да плащат за пазачи — обясни лусканецът. — Както повечето кервани, които пътуват до долината. Малцината, които имат достатъчно пари, избират по-безопасния западен проход. Тези тук са дребни риби, които търгуват с дрънкулки и разчитат най-вече на късмета си — било, да се натъкнат на умели бойци, които са се запътили в същата посока, накъдето отиват и те, било, да не срещнат разбойници.

— Изглежда ми прекалено лесно.

— И наистина е лесно! — възторжено заяви Морик. — И сам разбираш, надявам се, че всъщност им правим услуга.

Уолфгар не изглеждаше особено убеден.

— Помисли си само — настоя лусканецът. — Ако не се бяхме разправили с великаните, тези търговци най-вероятно щяха да свършат премазани под порой от тежки скални късове. Щяха да изгубят не само парите и стоката си, но и да се превърнат във вечеря за банда гнусни чудовища.

И като се ухили, добави:

— Не се тревожи толкова, приятелю! Единственото, което ние искаме от тях, са парите им — заслужена награда, задето ги отървахме от великаните.

Колкото и да бе странно, в думите на дребния крадец имаше логика. Поне в едно отношение сегашната му работа с Морик доста приличаше на онова, което бе вършил рамо до рамо с Дризт и останалите, когато заедно бяха въздавали правосъдие в една дива и опасна земя. Разликата бе, че досега никога не бе искал да му плащат за това.

— Най-добре би било да демонстрираме силата си, без да се налага да влизаме в бой — продължаваше Морик. — Да поискаме да ни се отплатят за усилията — с припаси и може би малко злато — а след това да ги оставим да си вървят по пътя. Можем също така просто да ги надвием (лесно ще се справим с две каруци без охрана), да си присвоим всичко и да изчезнем, без да оставяме никакви свидетели след себе си.

Усмивката му бързо се стопи, когато видя изражението, изписало се по лицето на варварина.

— Добре де, добре — побърза да отстъпи той. — Ще поискаме да ни платят и толкова.

Дори този план не се нравеше на Уолфгар, но той все пак кимна в знак на съгласие.

Избра си една осеяна с камъни отсечка от пътя, където двете покрити каруци щяха да бъдат принудени да намалят, за да не изгубят някое колело или кон. Самотното дърво, което растеше от едната страна, щеше да му осигури всичко, от което имаше нужда, ако се стигнеше до битка.

Морик пък бе застанал по средата на пътеката, така че търговците да го видят отдалеч.

— Добра среща! — поздрави той, когато те се появиха, и разпери ръце, после обаче се поотдръпна, забелязал един от мъжете зад кочияша да вдига тежичък на вид арбалет.

Все пак, ако искаше да принуди каруците да спрат, където трябва, не биваше да отива твърде назад.

— Дръпни се от пътя или ще те застрелям! — викна мъжът с арбалета.

В отговор Морик вдигна огромна великанска глава във въздуха:

— Не те съветвам да го правиш. Не би било нито правилно, нито разумно.

Каруцата се закова на място, принуждавайки и другата да спре.

Морик използва крака си (при което едва не го изкълчи), за да избута още една великанска глава иззад близкия камък.

— С радост мога да ви съобщя, че пътят напред е чист.

— Тогава се разкарай от него — отвърна кочияшът на първата кола, — ако не искаш да те застреляме и прегазим.

Морик изхихика и махна покривалото, което лежеше в краката му и под което бе скрита третата глава. Въпреки самонадеяното си държане, търговците бяха наистина впечатлени… и сериозно уплашени.

— Аз и моите приятели цяла седмица се трудихме упорито, за да прочистим пътя — обясни лусканецът.

— Приятели?

— Да не мислите, че съм свършил всичко това сам? — разсмя се Разбойника. — Ласкаете ме. Не, не, имах помощта на приятелите си.

Погледът му обходи масивните скали около пътя, сякаш там бяха скрити „многобройните“ му приятели.

— Трябва да ги извините, те са доста срамежливи.

— Карай! — разнесе се глас от вътрешността на първата кола и двамата мъже на капрата се спогледаха.

— Приятелите ти се крият като крадци — викна кочияшът. — Дръпни се от пътя!

— Крадци? — повтори лусканецът, сякаш не можеше да повярва на ушите си. — Та ако не бяхме ние, вече да сте мъртви до един, смачкани от тримата великани.

Вратата на едната кола се открехна и отвътре се показа възрастен мъж:

— А сега ти настояваш да ти се плати за това, нали? — тази практика очевидно му беше добре позната (както всъщност и на повечето търговци из Севера).

— „Настоявам“ е толкова грозна дума — отвърна Морик, клатейки глава.

— Не е по-грозна от постъпката ти, жалък крадецо!

Очите на Морик се присвиха заплашително и той многозначително погледна към трите великански глави в краката си.

— Добре тогава — принуден бе да отстъпи търговецът. — Колко струва героизмът ви?

— Нуждаем се от запаси, за да можем да останем тук и да се грижим проходът да си остане все така безопасен. И може би мъничко злато, един вид — награда за усилията ни.

Сега бе ред на търговеца да се смръщи.