Пътеките на мрака - цялата трилогия - Р. Салваторе

Седемнадесета глава

Натиск

— Боя се, че не мога да чакам до пролетта — изкусително каза Мералда на Ферингал една нощ, след като бяха вечеряли заедно в замъка.

По нейна молба този път се разхождаха по брега, вместо в градината.

Младият мъж се закова на място и я зяпна с разширени от изумление очи.

— Вълните — промълви той и се приближи до нея. — Морето е бурно и се боя, че не те чух правилно.

— Казах, че не мога да чакам до пролетта — повтори Мералда. — За сватбата имам предвид.

Усмивката на Ферингал стигна чак до ушите му, той изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се разтанцува. Вместо това взе ръката й в своята, поднесе я към устните си и нежно я целуна.

— Готов съм да чакам до свършека на света, ако решиш — тържествено заяви той и за своя изненада (този мъж не спираше да я учудва!) Мералда усети, че му вярва — никога досега Ферингал не я беше мамил.

Колкото и вълнуваща да бе тази мисъл, девойката си имаше много по-належащи проблеми.

— Не, милорд — отвърна тя и като издърпа ръката си от неговата, нежно го погали по бузата. — Няма да искам от вас подобно търпение. Поласкана съм, че сте готов да ме чакате, но не мисля, че аз съм в състояние да чакам чак до пролетта.

И тя го целуна страстно, така че колената му омекнаха.

За първи път лорд Ферингал се отдръпна от нея.

— Знаеш, че не може — рече той, макар да бе очевидно, че думите му причиняват болка. — Обещах на Темигаст. Благоприличие, любов моя, благоприличие.

— Тогава нека го направим, както повелява благоприличието и то скоро!

Мералда отново го погали по бузата и усетила, че краката не го държат от вълнение, пристъпи към него и прошепна в ухото му:

— Просто не мога да чакам повече.

При тези думи младият мъж изгуби и малкото решимост, която беше събрал, и като я притисна в обятията си, впи устни в нейните.

Мералда изобщо не го искаше, но знаеше, че няма друг избор. Боеше се, че вече е минало твърде много време, затова отвърна на целувката му и нежно го дръпна към пясъка, твърдо решена да го прелъсти, та веднъж завинаги да свърши това неприятно задължение. В този миг откъм градинския зид долетя вик — високият, пронизителен глас на Присила.

— Фери!

— Мразя, когато ми казва така!

С огромно усилие Ферингал се отдръпна от Мералда и изруга под носа си:

— Никога ли няма да се отърва от нея!

— Фери, ти ли си? — отново го повика сестра му.

— Да, Присила — отвърна той със зле прикрито раздразнение.

— Връщай се в замъка! Стъмва се, а Темигаст твърди, че наоколо се навъртат разбойници. Иска да си на сигурно място зад стените.

Ферингал погледна Мералда съкрушено и поклати глава:

— Трябва да вървим.

— Не мога да чакам до пролетта — решително заяви тя.

— И няма да се наложи — увери я той. — Но ще го направим, както си му е редът. Ще вдигнем сватбата по-рано, в деня на зимното слънцестоене.

— Твърде далеч е.

— Есенното равноденствие тогава.

Мералда се замисли. До есенното равноденствие оставаха още шест седмици, а тя беше бременна от повече от месец. По лицето й се изписа тревога.

— Няма как да я направим по-рано — обясни лорд Ферингал. — Както знаеш, Присила се е заела с подготовката и дори така пак ще нададе вой до небесата. Темигаст също иска да почакаме поне до края на годината, но все някак ще го убедя.

Младият мъж говореше повече на себе си, отколкото на нея, и Мералда го остави да си бърбори, а тя самата потъна в мисли, докато бавно крачеха обратно към замъка. Добре знаеше, че притесненията на Ферингал за реакцията на сестра му са дори твърде слаби. Присила щеше да се противопостави яростно на намерението им да направят сватбата по-рано. Мералда бе убедена, че по-възрастната жена тайно се надява всичко да се провали, ако успее да отлага венчавката достатъчно дълго.

И всичко наистина щеше да се провали, достатъчно бе някой да заподозре, че в утробата си Мералда носи чуждо дете.

— Защо излизате, без да вземете някой от войниците с вас? — скара се Присила, щом двамата влязоха в просторното преддверие. — Наоколо има разбойници.

Ядовитият поглед, с който измери Мералда, ясно говореше, че причината за гнева й е друга. Не, сестрата на Ферингал се боеше не от разбойници, а от онова, което можеше да се случи между брат й и младата жена, онова, което едва не се бе случило на брега малко по-рано.

— Разбойници? — изсмя се Ферингал. — В Окни няма разбойници. Не сме имали неприятности от много години насам, още откакто станах господар на замъка.

— Значи отдавна му е времето — сухо отбеляза сестра му. — Нима искаш първото нападение в Окни от толкова време насам да бъде извършено тъкмо срещу господаря на замъка и бъдещата му съпруга? Нямаш ли никакво чувство за отговорност към жената, която твърдиш, че обичаш?

Последните й думи подействаха на Ферингал като плесница. Това като че ли се удаваше на Присила особено лесно и Мералда мислено си отбеляза, че трябва да стори нещо по въпроса, още щом се сдобие с малко повече влияние в замъка.

— Аз съм виновна — намеси се тя и пристъпи напред. — Често се разхождам нощем, защото това е любимата ми част от денонощието.

— Вече не си обикновена селянка — скара й се Присила. — Трябва да разбереш, че с издигането ти идват и немалко отговорности.

— Да, милейди — отвърна девойката и направи учтив реверанс, почтително свела глава.

— Ако толкова ти се иска да се разхождаш нощем, разхождай се в градината добави Присила с поомекнал тон.

Все така с наведена глава, та Присила да не може да види лицето й, Мералда се усмихна развеселено. Като че ли започваше да разбира как да се справя със своенравната сестра на лорд Ферингал. Присила обичаше обектът на нападките й да е борбен, а не скромен и отстъпчив.

Ето защо тя млъкна и като изсумтя недоволно, се накани да си върви.

— Имаме новини — неочаквано се обади Ферингал и Присила се закова на място.

Мералда рязко вдигна глава, почервеняла от изненада и немалка доза гняв. Само ако можеше да възпре годеника си, да му попречи да каже онова, което се канеше да каже — сега изобщо не бе подходящият момент за подобно съобщение.