Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

— Фактите показват, че е нужен повече от един човешки живот — сухо рече Фела. — Тук има седемстотин и петдесет хиляди тома и това е без да се вземат предвид глинените плочки, свитъците или фрагментите от Калуптена. — Тя махна презрително с ръка. — И така прекарваш години в разработването на съвършената система за подреждане, в която дори има подходящо място за твоя собствен исторически измислен пътен дневник биография. Ти и писарите прекарвате десетилетия в бавно идентифициране, сортиране и преподреждане на десетки хиляди книги. — Тя ме погледна право в очите. — И след това ти умираш. Какво се случва тогава?

Започвах да разбирам какво имаше предвид тя.

— Ами, в идеалния случай следващият магистър на Архива би продължил от там, докъдето си стигнал ти самият — отвърнах аз.

— Да живее идеалният случай — саркастично ме сряза Фела, след това се обърна и отново ме поведе покрай рафтовете.

— Предполагам, че новият магистър на Архива обикновено има своите собствени идеи как да подреди нещата.

— Не _обикновено_ — призна Фела. — Понякога няколко магистри подред работят за изглаждането на една и съща система. Но рано или късно се появява някой, който е убеден, че е измислил по-добър начин как да се организират нещата и всичко започва отначало.

— Колко различни системи е имало досега? — забелязах слаба червена светлина, която подскачаше върху далечните рафтове и я посочих на Фела.

Тя смени посоката, за да ни отведе встрани от светлината и онзи, който я носеше.

— Зависи от това как ги броиш — меко отвърна тя. — Поне девет през последните триста години. Най-лошо е било преди около петдесет години, когато е имало пет нови магистри на Архива през пет години един след друг. Резултатът е бил три различни фракции измежду писарите, всяка от които е използвала различна система за каталогизиране и твърдо е вярвала, че нейният начин е най-добрият.

— Звучи като гражданска война — рекох аз.

— Свещена война — каза Фела, — много тиха, предпазлива кампания, при която всяка страна е била сигурна, че защитава безсмъртната душа на Архива. Те са крадели книги, които вече са били каталогизирани по чуждата система. Криели са книги едни от други или пък са обърквали реда им по рафтовете.

— Колко дълго е продължило това?

— Почти петнайсет години — отвърна Фела. — Вероятно е щяло да продължава и до днес, ако писарите на магистър Толем накрая не успели да откраднат регистрите на Ларкин и да ги изгорят. Привържениците на Ларкин нямало как да продължат след това.

— И поуката на историята е, че страстите на хората се развихрят около книгите, така ли? — леко я подкачих аз. — И оттам идва необходимостта да се проверяват местата за четене?

— Поуката от историята е, че тук е истинска бъркотия — изплези ми се в отговор Фела. — Ние наистина сме изгубили почти двеста книги, когато Толем изгорил регистрите на Ларкин. Те са били единствените архиви, в които тези книги са можели да бъдат открити. След това, пет години по-късно, Толем умрял. Познай какво се случило тогава?

— Появил се нов магистър на Архива, който искал да започне на чисто?

— Всичко това прилича на една безкрайна поредица от недостроени къщи — каза тя ядосано. — Със старата система книгите лесно могат да бъдат открити и по този начин те изграждат новата система. Този, който работи върху новака къща, продължава да използва материал от построеното преди него. Части от старите системи продължават да стоят, разхвърляни тук и там. Ние все още намираме торби с книги, които писарите са скрили едни от други преди години.

Стигнахме до едно стълбище и Фела се обърна да ме погледне.

— Това е болезнена тема за всеки писар, който остане да работи в Архива повече от два дни — обясни тя. — Хората, които отиват долу в „Томове“, се оплакват, че е нужен повече от час, за да им донесат онова, което искат. Те не осъзнават, че нещата не са толкова прости, като да отидеш до рафта с „история на Амир“ и да издърпаш нужната ти книга.

Тя се обърна и заслиза надолу по стълбите. Последвах я мълчаливо, обмисляйки тази нова гледна точка.

> 91.

> Заслужаваща си да бъде преследвана

След това за мен есенният семестър се превърна в едно спокойно и приятно ежедневие. Фела постепенно ме запознаваше с вътрешната структура на Архива и аз прекарвах всичкото свободно време, което можех да отделя, в потайни обиколки из него, като се опитвах да изровя отговорите на хилядите си въпроси.

Елодин ме подлагаше на нещо, което с известни уговорки можеше да се нарече обучение, но като че ли в по-голямата част от времето той повече се стараеше да ме обърква, отколкото наистина да ми разкрие някои неща по темата за даването на имена. Напредъкът ми беше толкова несъществен, че понякога се чудех дали въобще има такъв.

Времето, в което не изучавах Архива, прекарвах в ходене до Имре, изправен храбро срещу дошлия вече зимен вятър, макар и да не знаех името му. „Еолиан“ си оставаше най-доброто място, в което бих могъл да открия Дена, и с влошаването на времето тя идваше там все по-често. До падането на първия сняг обикновено я намирах там веднъж на всеки три посещения.

За съжаление рядко успявах да съм насаме с нея, тъй като в повечето случаи с нея имаше някой. Както беше споменал Деох, тя беше от жените, които не остават дълго сами.

Въпреки това продължавах да ходя там. Защо ли? Защото, когато ме видеше тя се озаряваше от някаква вътрешна светлина, която за миг я караше да сияе.

Тя веднага се изправяше, дотичваше при мен и хващаше ръката ми. След това с усмивка ме отвеждаше до масата си, за да ме представи на най-новия си приятел.

С времето започнах да познавам повечето от тях. Нито един не беше достатъчно добър за нея, затова ги презирах и мразех. На свой ред те също ме мразеха и се страхуваха от мен.

Но се държахме любезно помежду си. Винаги бяхме учтиви. Беше един вид игра. Канеха ме да седна, а аз ги черпех с напитка. Тримата седяхме и разговаряхме и очите на мъжа постепенно ставаха все по-мрачни, докато виждаше как тя ми се усмихва. Стискаше устни, когато чуваше как шегите ми, историите, които разказвах, и песните, които пеех, я карат да се смее…

Те винаги реагираха по един и същи начин, като с дребни жестове се опитваха да покажат, че тя е тяхна собственост. Държаха ръката й, целуваха я, уж небрежно я докосваха по рамото.

Вкопчваха се в нея с отчаяна решимост. Някои от тях просто негодуваха срещу моето присъствие, защото гледаха на мен като на съперник. Но дълбоко в очите на други от тях от самото начало беше скрито тревожно разбиране. Те знаеха, че тя ще си тръгне, но не знаеха защо. Затова се вкопчваха в нея като корабокрушенци, които се притискаха към скалите, макар че вълните щяха да ги удрят до смърт в тях. Почти ми беше жал за тях. Почти.

Те ме мразеха и истината за това проблясваше в очите им, когато Дена гледаше някъде встрани. Предлагах да почерпя по още една напитка, но мъжът не се съгласяваше, тогава аз любезно приемах, благодарях му и се усмихвах.

_Познавам я по-отдавна_ — казваше усмивката ми. — _Вярно е, че си бил в прегръдките й, усетил си вкуса на устните й, почувствал си топлината й и това е нещо, което аз никога не съм изпитал. Но има една част от нея, която винаги ще бъде само моя. Ти не би могъл да я докоснеш, колкото и силно да се опитваш. И след като тя те напусне, аз все още ще съм тук и ще я карам да се засмива. Моята светлина блести в нея. Аз все още ще бъда тук дълго след като тя е забравила името ти._

Не бяха един и двама. Тя минаваше през тях като перо през влажна хартия. Напускаше ги, разочарована. Или пък обезсърчени, те я изоставяха, натъжена и с разбито сърце, но никога — обляна в сълзи.

Веднъж или два пъти имаше сълзи, но те не бяха за мъжете, които беше изгубила, или за онези, които бе напуснала. Те бяха тихи сълзи за нея самата, защото нещо в нея беше силно наранено. Не знаех какво беше то и не се осмелявах да я попитам. Вместо това просто казвах каквото можех, за да премахна болката й и да я накарам да затвори очи и да забрави за света.

* * *

Понякога говорех с Уилем и Симон за Дена. Като мои истински приятели те ми даваха разумни съвети и същевременно истински ми съчувстваха.

Ценях съчувствието им, но съветите бяха напълно безполезни. Те ме караха да й кажа истината, да й разкрия сърцето си. Да я преследвам. Да пиша стихове за нея. Да й изпращам рози.

Рози. Те не я познаваха. Въпреки че ги мразех, мъжете на Дена ме научиха на нещо, което вероятно иначе никога нямаше да разбера.

— Онова, което не разбираш — обяснявах аз един следобед на Симон, докато седяхме под стълба за наказания, — е, че мъжете винаги си падат по Дена. Знаеш ли какво й причинява това? Колко е уморително? Аз съм един от малкото й приятели. Не искам да подлагам това на риск. Няма да се хвърля в краката й. Тя не иска това. Няма да съм един от стотиците ухажори с кравешки поглед, които вървят след нея като влюбени овце.