Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

— Кеверал? — кимна Квоте. — Мисля, че са останали няколко.

— Донеси ги, както и превръзка. Трябва да приготвя мехлем.

Квоте кимна и излезе през вратата зад бара. Веднага щом се скри от погледа им, Баст се наведе над ухото на Летописеца.

— Не го питай за това — изсъска той бързо. — Дори не го споменавай.

Летописеца изглеждаше объркан.

— За какво говориш?

— За бутилката. За симпатията, която се опита да направи.

— Значи той _наистина_ се е опитал да запали това нещо? Защо не се получи? Каква…

Баст стегна хватката си и палецът му се заби в кухината под ключицата на Летописеца. Писарят отново изскимтя уплашено.

— Не говори за това — изсъска Баст в ухото му. — Не задавай въпроси.

Той хвана писаря за раменете и го разтърси, както би направил ядосан родител с непослушното си дете.

— В името на добрия Бог! Баст, през цялото време го чувам как реве — извика Квоте от кухнята.

Баст се надигна и изправи Летописеца на стола му миг преди съдържателят да влезе в стаята.

— В името на Техлу! Пребледнял е като платно. Ще се оправи ли?

— Не е по-сериозно от измръзване — пренебрежително отвърна Баст. — Аз не съм виновен, че пищи като момиченце.

— Е, все пак внимавай с него — рече Квоте и сложи върху масата буркан с мас и шепа чеснови скилидки. — Тая ръка ще му трябва поне още два дни.

Квоте обели и счука чесъна. Баст приготви мехлема и намаза противно миришещата смес върху рамото на писаря, преди да го превърже. Летописеца седеше, без да помръдва.

— Готов ли си да попишеш още малко тази вечер? — попита Квоте, след като писарят отново облече ризата си. — Остават ни доста дни до истинския край, но мога да доразкажа някои неща, преди да приключим за тази вечер.

— Мога да продължа още часове. — Летописеца побърза да отвори чантата си, като хвърли един бърз поглед към Баст.

— Аз също — обърна се Баст към Квоте със сияещо от нетърпение лице. — Искам да науча какво си открил под Университета.

На лицето на Квоте се мярна подобие на усмивка.

— Предполагах, че ще кажеш това, Баст. — Той се приближи до масата и седна. — Под Университета открих онова, което най-много търсех, макар и да не беше онова, което очаквах. — Той махна на Летописеца да вземе перото си. — Както често се случва, когато получиш това, което сърцето ти желае.

> 89.

> Приятен следобед

На следващия ден ме биха с камшик на широкия павиран двор, който някога се наричал Куойан Хайел — „Къщата на вятъра“. Това ми се стори доста странно съвпадение.

Както се очакваше, доста внушителна тълпа се бе събрала, за да наблюдава събитието. Стотици студенти бяха изпълнили двора, а имаше и такива, за които мястото не бе стигнало. Те надничаха от прозорците и входовете на сградите. Неколцина дори бяха намерили начин да се качат на покривите, за да виждат по-добре. Всъщност не ги обвинявах. Трудно беше човек да изпусне такова безплатно забавление.

Получих шест единични удара по гърба. Понеже не исках да разочаровам присъстващите, им осигурих нещо, за което да говорят след това. Повторих изпълнението от миналия път. Не крещях, не кървях, нито пък припаднах. Напуснах двора със собствените си крака и високо вдигната глава.

След като Мола направи петдесет и седем акуратни шева по целия ми гръб, аз намерих утешение в едно ходене до Имре, където похарчих по-голямата част от парите на Амброуз за една изключително прекрасна лютня, два чифта дрехи за мен самия, малкото шишенце с кръвта ми и една нова топла рокля за Аури.

Като цяло беше много приятен следобед.

> 90.

> Недостроени къщи

Всяка нощ ходех да изследвам подземието заедно с Аури. Видях много интересни неща, за някои от които може би ще си струва да спомена по-късно, но засега е достатъчно да кажа, че тя ми показа всички многобройни и разнообразни кътчета на Онова долу. Тя ме отведе до Падината, Подскоците, Гората, Изкопа, Щурчово поточе, Десетките, Мечата свещ…

Имената, с които тя наричаше тези места, на пръв поглед изглеждаха безсмислени, но когато накрая виждах онова, което описваха, те му пасваха като ръка на ръкавица. Гората по никакъв начин не приличаше на гора. Беше просто поредица от рухнали зали и стаи, чиито тавани бяха укрепени с дебели дървени подпори. Щурчово поточе беше тънка струйка вода, която течеше покрай една стена. Влагата привличаше щурци, които изпълваха дългата ниска стая с тихите си песни. Подскоците пък беше тесен коридор с три дълбоки пукнатини в пода. Разбрах смисъла на името едва след като наблюдавах как Аури бързо ги прескочи и трите една след друга, за да стигне до отсрещния край.

Минаха няколко дни, преди Аури да ме отведе в Дуало — лабиринт от взаимно пресичащи се тунели. Макар че бяхме поне на трийсет метра под земята, те бяха изпълнени с неспирно духащ вятър, който миришеше на прах и кожа.

Вятърът беше следата, която ми бе нужна. Той ми подсказваше, че се доближавах до онова, което търсех. Въпреки това не разбирах името, което Аури беше дала на това място и това ме тревожеше. Разбирах, че имаше нещо, което пропусках.

— Защо наричаш това място Дуало? — попитах Аури.

— Това му е името — непринудено отвърна тя, докато вятърът караше тънката й коса да се вее зад нея като някакво прозрачно знаме. — Наричаме нещата с техните имена. Нали имената са за това.

Неволно се усмихнах на думите й.

— А защо името на това място е такова? Дуало от „долу“ ли идва? Защото се намира долу?

— Не е _Дуалу_ — отвърна тя, — а _Духало_.

Пак не успях да я чуя добре.

— Моля, Дуално ли каза, от две? — попитах аз и вдигнах два пръста във въздуха.

Аури се засмя възхитено.

— Ами да, добър опит — ухили се тя. — Опитай пак.

Замислих се за нещо друго, което да е подходящо.

— Да не е от „духам“ — Духало! Заради вятъра! — размахах ръце, сякаш задвижвам ковашки мех.

Аури ме погледна ухилена и доволна. Усмихнах се в отговор и после започнах да се смея. След като успяхме да разрешим тази малка загадка, двамата с Аури започнахме щателно да изследваме Духалото. След няколко часа започнах да усещам мястото и да разбирам накъде трябва да свърна. Само трябваше да открия тунела, който водеше натам.

Беше влудяващо. Тунелите се извиваха и водеха до широки безполезни отклонения. В редките случаи, когато откривах тунел, който продължаваше в посоката, в която беше тръгнал в началото, се оказваше, че пътят е затворен. Няколко прохода водеха право нагоре или надолу и не ми оставяха никаква възможност да продължа по тях. Единият от тунелите беше препречен с дебели железни пръти, вкопани дълбоко в околния камък. Друг пък постепенно се стесняваше, докато накрая ставаше широк едва една педя.

Трети свършваше до едно хлътване, пълно с купчина пръст, примесена с парчета дърво.

След като търсихме дни наред, накрая открихме една древна, прогнила врата. Влажното дърво се разпадна на парчета, когато се опитах да я отворя.

— Ще си одера коленете. — Аури сбърчи нос и поклати глава.

Когато светнах през вратата със симпатичната си лампа, разбрах какво имаше предвид. Таванът на стаята от другата страна вървеше под наклон надолу и краят му беше висок по-малко от метър.

— Ще ме изчакаш ли тук? — попитах я аз, свалих плаща си и навих ръкави. — Не знам дали ще намеря пътя обратно до горе без теб.

— Да влезеш е по-лесно, отколкото да излезеш, да знаеш — разтревожено кимна Аури. — Има тесни места. Можеш да се заклещиш.

— Само ще вляза да хвърля един поглед — опитах се да не мисля за това. — Ще се върна след половин час.

— А ако не го направиш? — вдигна глава тя.

— Тогава ще трябва да дойдеш и да ме спасиш — усмихнах се аз.

Тя кимна сериозно и искрено като малко дете.

Сложих симпатичната лампа в устата си и червената й светлина осветяваше пълния мрак пред мен. След това застанах на четири крака и тръгнах напред, а коленете ми се триеха в грубия камък на пода.

След няколко завоя таванът продължаваше да се снижава все повече и стана твърде нисък, за да пълзя по-нататък. След дълги размишления легнах по корем и продължих, като държах лампата пред себе си.

Всяко извиване на тялото ми опъваше редиците от шевове по гърба ми.

Съмнявам се, че разбирате за какво става дума, ако никога не сте слизали дълбоко под земята. Мракът е толкова пълен, че сякаш можеш да го пипнеш с ръка. Таи се встрани от светлината и само дебне мига, в който да се втурне към теб като някакъв внезапен потоп. Въздухът е неподвижен и спарен. Не се чува никакъв шум освен този, който издаваш ти самият. Дишането ти става все по-оглушително в собствените ти уши. Сърцето ти бие лудо. И внезапно се появява непреодолимото усещане, че хилядите тонове пръст и камък над теб те притискат.

Въпреки това, извивайки се като червей, продължавах напред, макар да се придвижвах с по-малко от десетина сантиметра наведнъж.

Ръцете ми бяха мръсни, а в очите ми капеше пот. Отворът стана още по-тесен и аз глупаво позволих едната ми ръка да се притисне към тялото. Изпаднах в паника и тялото ми се обля в студена пот. Борех се, опитвайки се да извадя ръката си пред себе си…