Пътеките на мрака - цялата трилогия - Р. Салваторе
Шрифт:
Интервал:
Закладка:
Четиринадесета глава
Откраднато семе
Уолфгар стоеше край пътя, водещ към Лускан, и се взираше в града, където бе станал жертва на несправедливо обвинение и бе понесъл зверски мъчения и публично унижение. Въпреки това в гърдите си не таеше гняв към жителите на града, нито дори към свирепия магистрат. Вярно, ако някога се натъкнеше на Джаркхелд, сигурно щеше да откъсне главата му с голи ръце, ала щеше да го стори единствено за да затвори тази страница от живота си, а не тласкан от омраза и жажда за отмъщение. Уолфгар отдавна бе надмогнал омразата. Също както в деня, когато Дървотрошача бе дошъл за него в „Кривата сабя“ само за да срещне смъртта си. Също както в деня, когато се бе натъкнал на небесните жребци, варварско племе, подобно на неговото. Беше си отмъстил на злия им шаман само защото преди много години се бе зарекъл да го стори. Не от омраза, нито от необуздан гняв, а единствено воден от усилието да продължи да води едно съществуване, в което миналото бе толкова ужасно, за да не допуска нищо да го връща назад.
С течение на времето Уолфгар бе осъзнал, че пътят му не води напред и в този миг, докато се взираше в стените на Лускан, почувства това по-силно отвсякога. Не, той вървеше в кръг, неуморимо, до безкрай, така че рано или късно се озоваваше на абсолютно същото място — място, което само пълната бутилка правеше поне донякъде поносимо, като напълно заличаваше както всеки спомен от миналото, така и всяка мисъл за бъдещето.
Уолфгар се изплю и за първи път, откакто преди месеци бе дошъл в Лускан, се запита как бе паднал толкова ниско. Мислите му се насочиха на север, към Долината на мразовития вятър, неговата родина, където бе споделил толкова приключения и щастливи дни със своите приятели. Замисли се за Бруенор, който го бе надвил в битка, когато той бе още момче, но въпреки това бе пожалил живота му и го бе отгледал като свой син. Пак Бруенор го бе завел при Дризт, за да стане истински войн. Какъв приятел се бе оказал елфът, колко приключения бяха изживели двамата, рамо до рамо, независимо в колко неизгодно положение се намираха. А ето че бе изгубил и Дризт.
Уолфгар отново си спомни Бруенор, който му бе дал най-съвършеното постижение на ковашкото си изкуство, великолепния Щитозъб. Символът на обичта му към младия варварин. А сега исполинът бе изгубил не само Бруенор, но и Щитозъб.
Замисли се за Кати-Бри, може би най-скъпата от тримата му приятели, жената, откраднала сърцето му, жената, на която се бе възхищавал и която бе уважавал повече от всеки друг на света. Може би никога нямаше да бъдат нещо повече от приятели, никога нямаше да станат мъж и жена. Може би тя никога нямаше да му роди деца, ала тя беше негова приятелка, истинска и безрезервно вярна. Когато си спомни последната им среща, Уолфгар съвсем ясно осъзна истината за тяхната дружба. Кати-Бри би дала всичко, за да му помогне, би споделила с него най-съкровените си мигове и чувства, ала сърцето й, сигурен бе той, принадлежеше другиму.
Тази мисъл не събуди нито гняв, нито ревност у него. Изпитваше единствено уважение, защото въпреки чувствата си, Кати-Бри би дала всичко, за да му помогне. А сега и тя бе изгубена за него.
Уолфгар отново се изплю. Не ги заслужаваше — нито Бруенор, нито Дризт, нито Кати-Бри. Нито дори Риджис, който въпреки дребния си ръст и липсата на кой знае какви войнски умения, в момент на нужда би му се притекъл на помощ без мисъл за своята безопасност; би се хвърлил пред него, за да го предпази, доколкото може, със собственото си тяло. Как си бе позволил да захвърли всичко това на вятъра?
От западната порта на Лускан се показа препълнена каруца и го извади от мислите му. Въпреки лошото си настроение, варваринът не можа да сдържи усмивката си, когато разпозна седналата на капрата старица.
Морик. Двамата бяха прокудени от града едва преди няколко дни, но вместо да се махнат, продължиха да се навъртат наоколо — Морик заяви, че ако възнамеряват да оцелеят по пътищата, ще му трябват някои запаси. С тези думи той се промъкна обратно в Лускан и ако се съдеше по усилието, с което двата коня теглеха каруцата, както и по самия факт, че изобщо има каруца и коне, очевидно бе, че мисията му се е увенчала с успех.
Дребният разбойник свърна по тясна пътечка, която потъваше в гората. Там, приседнал на едно възвишение, го очакваше Уолфгар. Когато стигна при него, Морик се надигна от капрата и се поклони.
— Изобщо не беше трудно — заяви той.
— И стражите не усетиха нищо?
Морик изсумтя, сякаш самата мисъл бе абсурдна.
— Бяха същите войници, които ни изгониха онзи ден — поясни той самодоволно.
Преживяното в ръцете на лусканските власти само бе напомнило на Уолфгар, че двамата с Морик бяха големи риби в прекалено малко езеро, незначително на фона на кипящото море, каквото представляваше градът. И все пак, в тяхното мъничко кътче от Лускан Разбойника наистина бе един от най-големите играчи.
— Една торба падна, докато излизах — продължаваше Морик. — Един от стражите хукна след мен, за да ми я върне.
Уолфгар слезе от хълма, отиде до каруцата и отметна покривалото. Отдолу имаше торби с храна, както и въжета и всичко необходимо, за да си направят подслон на открито. Ала онова, което най-много се набиваше на очи, бяха бутилките, голямото количество бутилки, пълни с твърд алкохол.
— Мислех, че ще останеш доволен — отбеляза Морик и се приближи. — Това, че напускаме града, не означава, че трябва да изоставим и всичките си удоволствия. Да ти кажа, по едно време се поколебах дали да не довлека и Дели Кърти.
Варваринът му хвърли гневен поглед. Споменаването на Дели по толкова открито неприличен начин го бе засегнало до дъното на душата.
— Хайде — прочисти гърлото си дребният крадец, сменяйки набързо темата. — Нека потърсим някое закътано местенце, където да утолим жаждата си.
И той се зае да сваля дегизировката си, мръщейки се от болка. Неколкоседмичните мъчения не бяха останали без последствия — боляха го всички стави, раните по корема му още не бяха заздравели, а и колената му нямаше да се оправят скоро. Това обаче не му попречи да вдигне перуката, която току-що бе свалил от главата си, за да може още веднъж да се наслади на собственото си майсторство. След това се покатери обратно върху капрата и взе юздите в ръце.
— Конете не ги бива особено — отбеляза Уолфгар. Двете животни изглеждаха попрестарели и доста немощни.
(adsbygoogle = window.adsbygoogle || []).push({});