Категории
Самые читаемые
Лучшие книги » Фантастика и фэнтези » Фэнтези » Пътеките на мрака - цялата трилогия - Р. Салваторе

Пътеките на мрака - цялата трилогия - Р. Салваторе

Читать онлайн Пътеките на мрака - цялата трилогия - Р. Салваторе

Шрифт:

-
+

Интервал:

-
+

Закладка:

Сделать
1 ... 153 154 155 156 157 158 159 160 161 ... 314
Перейти на страницу:

Трета част

Дива земя

Животът нерядко ме е карал да изучавам природата на доброто и злото. Много пъти съм ставал свидетел на техните най-чисти прояви, най-често — на злото. Прекарах началото на живота си заобиколен именно от него, то бе толкова могъщо, че самият въздух бе напоен с него и ме задушаваше, та бях принуден да избягам.

Едва наскоро, когато благодарение на славата си бях приет сред обществото на хората (ако не с отворени обятия, то поне без открита враждебност), за първи път видях една далеч по-сложна разновидност на онова, което бях познал в Мензоберанзан, една трудно обяснима сивота, в която мрак и светлина се преплитат по странен начин. Голяма част от хората, може би — почти всички, имат тъмна страна, влечение към отблъскващото и ужасното и най-вече притежават умението с лека ръка да пренебрегват страданието на себеподобните си, в името на собствените си интереси.

Никъде това не си личи по-ясно, отколкото в лусканския Карнавал на затворниците и всички подобни прояви на лъжливо правосъдие. В тях затворниците, чиято вина или невинност в действителност няма никакво значение, биват изкарвани пред очите на жадната за кръв тълпа, бити и измъчвани, а накрая — екзекутирани по възможно най-зрелищния начин. Магистратът, който отговаря за това, дава всичко от себе си, за да изтръгне възможно най-сърцераздирателните писъци от гърдите на своите жертви; неговото най-важно задължение е да се погрижи по лицата на тези нещастници да се изпише възможно най-нечовешкият ужас, а непоносима агония да помрачи очите им.

Веднъж, когато заедно с капитан Дюдермонт бяхме в Лускан, поисках да присъствам на „процесите“ срещу неколцина от пиратите, които бяхме извадили от морето, след като потопихме кораба им. Гледката на близо хиляда души, скупчени около масивната платформа, крещящи с цяло гърло, надаващи възторжени викове, докато пред очите им злощастните разбойници биваха буквално разкъсвани на парчета, едва не ме накара да си тръгна от „Морски дух“, завинаги да се откажа от лова на пирати и да се оттегля в уединението на някой вековен лес.

Разбира се, Кати-Бри бе до мен, за да ми напомни, че същите тези „злощастни разбойници“ нерядко прилагат мъчения върху своите невинни жертви и то не по-малко жестоки. И макар да призна, че това в никакъв случай не оправдава Карнавала на затворниците (самата тя бе толкова отвратена от мисълта за подобно място, че категорично отказа дори да припари до него), в едно бе сигурна — такова отношение към пиратите е все пак за предпочитане пред това да ги оставим да върлуват безнаказано из моретата.

Но защо? Защо изобщо трябва да избираме по-малката злина?

От години се измъчвам от този въпрос и в търсене на неговия отговор ми се наложи да опозная още една характерна черта на това невероятно сложно същество — човека. Какво кара обикновени, иначе порядъчни хора, да се принизят до нивото на отвратително зрелище като Карнавала на затворниците? Защо дори някои от моряците на Дюдермонт, хора, в чиято доблест и морал лично съм се убедил, изпитват удоволствие от една толкова отблъскваща проява на ненужна и потресаваща жестокост?

Отговорът на този въпрос (ако изобщо има по-сложен отговор от самата природа на злото) може да се открие в същността на различните раси. От добрите раси единствено хората „празнуват“ мъченията и екзекуциите на своите затворници. За полуръстовете подобно нещо е невероятно дори да се помисли — при тях се е случвало пленници да умрат от преяждане. Джуджетата се разправят с престъпниците си бързо, без да превръщат това в зрелище. При тях убиецът среща смъртта си под острието на брадвата — милостиво и далеч от очите на освирепяла тълпа. Никога не съм виждал елфи да присъстват на Карнавала на затворниците, с изключение на един-единствен път — двамината елфи, престрашили се да дойдат, си тръгнаха почти веднага, очевидно отвратени до дъното на душата си. Доколкото знам, обществото на гномовете изобщо не познава смъртната присъда — най-тежкото наказание там е живот, прекаран в затворническа килия.

Защо тогава единствено хората са различни? Какво у тях прави зрелище като Карнавала на затворниците възможно? Обикновена злина? Не, не смятам, че отговорът е толкова прост.

Елфите на мрака обожават мъченията (в това съм убеден!), действията им се ръководят единствено от жестокост, всеобхватна злост и изгарящо желание да утолят демоничната жажда на Лолт. При хората обаче, нещата стоят малко по-различно. Вярно, и при тях има зрънце садизъм, особено у магистрата, под чието ръководство се извършва всичко, както и у неговите помощници, ала радостта, отблъскващата наслада на публиката, на безсилните бедняци в тълпата, се корени другаде.

Първо, обикновените хора във Фаерун са лишени от всякакво влияние, подвластни на прищевките на безскрупулни благородници и земевладелци, знаещи, че всеки миг и близките им, и самите те могат да загинат, стъпкани от вражеско нашествие — гоблиново, великанско или дори човешко. Карнавалът на затворниците им дава възможност поне за мъничко да усетят вкуса на властта — над живота и над смъртта. Само в подобни моменти тези иначе безсилни срещу съдбата хорица получават, пък било то и за няколко кратки часа, усещането, че контролират собствения си живот.

Второ, за разлика от елфите и джуджетата, хората не са особено дълголетни, даже полуръстовете обикновено ги надживяват. За обикновените хора смъртта е честа гостенка. Почти всяка майка, имала късмета да оцелее след две или три раждания, неизменно губи поне едно от децата си. Такава ежедневна близост със смъртта неизбежно поражда любопитство, примесено с боязън и дори ужас. На Карнавала на затворниците тези хора виждат смъртта в най-чудовищното й превъплъщение, стават свидетели на най-страшното, което тя може да предложи, и се успокояват, че тяхната собствена кончина (освен ако някой ден не се окажат обвинени в престъпление от магистрата) няма как да е толкова жестока. Видял съм на какво си способна, безмилостна смърт, и не се боя от теб!

И накрая, последното обяснение за притегателната сила на карнавала, се крие в нуждата от правосъдие и наказания, на които почива редът във всяко общество. Именно за това спориха Робилард и Дюдермонт, когато се върнах на борда, след като бях станал свидетел на ужасното зрелище. Макар да не изпитваше никакво удоволствие от подобна жестокост и рядко да присъстваше, магьосникът я защитаваше с плам, какъвто бих могъл да очаквам от самия магистрат. Той твърдо вярваше, че публичното унижение на тези хора, агонията им, изложена на показ, играе безценна роля в удържането на обикновените хора в правия път. Затова в неговите уши възторжените викове на тълпата не бяха нищо друго, освен гласното изражение на тяхната вяра в реда и законността на обществото им.

(adsbygoogle = window.adsbygoogle || []).push({});
1 ... 153 154 155 156 157 158 159 160 161 ... 314
Перейти на страницу:
На этой странице вы можете бесплатно скачать Пътеките на мрака - цялата трилогия - Р. Салваторе торрент бесплатно.
Комментарии