Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

Очите ми проследяваха влудяващо познатите черти на лицето й. Дали беше възможно да съм я срещал в „Еолиан“? Не изглеждаше много вероятно. Щях да си го спомням. Тя беше поразително красива, със силна челюст и тъмнокафяви очи. Сигурен бях, че ако съм я засичал там…

— Виждате ли нещо, което да ви интересува? — попита тя, без да се обръща към мен.

Тонът й беше приятен, но в него се долавяше обвинителна нотка.

Бях си позволил да я зяпам. Седнахме на масата едва преди минута, а аз вече бях оплескал нещата.

— Моля за извинението ви. Но внимателно наблюдавам човешките лица, а вашето ме порази.

— Да не сте турагиор? — обърна се към мен Мелуан и раздразнението в гласа й понамаля.

Турагиорите твърдяха, че могат да кажат какъв е характерът на човека по лицето, очите и формата на главата му. Чиста проба винтишко суеверие.

— Имам известни интереси в тази област, милейди.

— Наистина ли? Тогава какво ви казва лицето ми? — Тя вдигна очи и погледна встрани от мен.

Демонстративно огледах чертите на Мелуан и обърнах внимание на бледата й кожа и накъдрената й кестенява коса. Устните й бяха пълни и червени без помощта на червило. Линията на врата й беше горда и грациозна.

— Виждам в него част от бъдещето ви, милейди — кимнах аз.

Едната й вежда леко се повдигна.

— Кажете ми!

— Скоро ще получите извинение. Простете на очите ми, те се стрелкат бързо като птиците калантис. Не мога да ги откъсна от лицето ви, което е красиво цвете.

Мелуан се усмихна, но не се изчерви. Ласкателството не й беше непознато, но тя все пак му се поддаваше. Отбелязах си го мислено.

— Това беше лесно предсказание — заяви тя. — Виждате ли нещо друго?

Отново се заех да изучавам лицето й.

— Още две неща, милейди. То ми казва, че вие сте Мелуан Лаклес и че аз съм на ваше разположение.

Тя се усмихна и ми подаде ръката си да я целуна. Взех я и наклоних глава над нея. Не я целунах наистина, както би било редно във Федерацията. Вместо това допрях за кратко устни до собствения си палец, който придържаше ръката й. В тази част на света, ако бях целунал ръката й, това щеше да бъде счетено за ужасно нахално.

Нашата малка закачка бе прекъсната от сервирането на супата. Четирийсет слуги я поставиха едновременно пред четирийсетте гости. Опитах своята. Защо, за бога, някой бе приготвил сладка супа?

Хапнах още една лъжица и се престорих, че й се наслаждавам. С крайчеца на окото си наблюдавах съседа си — дребен възрастен мъж, за когото знаех, че е вицекралят на Банис. Лицето и ръцете му бяха сбръчкани и покрити с петна, а косата му — чорлава и посивяла. Проследих как сложи пръста си в супата без всякакво смущение, облиза го и отмести купичката встрани.

Сетне затършува в джобовете си и отвори ръката си, за да ми покаже какво е намерил.

— За такива случаи винаги си имам един джоб, пълен със захаросани бадеми — съзаклятнически ми прошепна той, а очите му блестяха хитро като на малко дете. — Човек никога не знае с какво ще се опитат да го нахранят. — Той протегна ръка. — Можеш да си вземеш бадем, ако желаеш.

Взех си един, поблагодарих му и той не ми обърна повече внимание до края на вечерта. Когато след няколко минути го погледнах отново, невъзмутимо ядеше бадеми от джоба си и спореше с жена си дали селяните могат да правят хляб от жълъди. Съдейки по чутото, това беше малка част от по-голям спор, който те водеха през целия си живот.

Отдясно на Мелуан седеше една илишка двойка. Те си бъбреха на своя напевен език. Като добавим към това и стратегически разположената украса, която пречеше на гостите от другата страна на масата да ни виждат, двамата с Мелуан бяхме по-усамотени, отколкото ако се разхождахме заедно в градините. Алверон беше подбрал добре местата за сядане.

Супата беше отнесена и заменена с парче месо, за което предположих, че е фазан в гъст сметанов сос. За моя изненада той доста ми хареса.

— И така, как мислите се озовахме един до друг? — разговорливо попита Мелуан. — Господин…

— Квоте — представих се аз и направих малък поклон от място. — Може би маерът е искал да се забавлявате, а аз понякога умея да съм забавен.

— Така е.

— Или пък съм платил на разпоредителя огромна сума пари за това.

Усмивката й проблесна отново, докато отпиваше от чашата с вода. „Самоувереността й харесва“, помислих си аз.

Избърсах пръстите си и за малко щях да оставя салфетката си върху масата, което щеше да е ужасна грешка. Това беше сигнал да се отсервира ястието, което беше сложено в момента. Направен твърде рано, се приемаше за мълчалива, но язвителна критика към гостоприемството на домакина. Усетих как между плешките ми се стекоха капки пот, докато бавно сгънах салфетката и я сложих в скута си.

— И така, с какво си запълвате времето, господин Квоте?

Тя не ме попита какво е заниманието ми, което означаваше, че предполага, че съм благородник. За щастие бях подготвен за този въпрос.

— Пиша малко. Занимавам се с генеалогии. Написал съм една-две пиеси. Харесвате ли театъра?

— Понякога. Зависи.

— От пиесата ли?

— От изпълнителите — отвърна тя и в гласа й се появи странно напрежение, което нямаше да забележа, ако не я наблюдавах толкова внимателно. Реших да насоча разговора към по-безопасна тема.

— Как бяха пътищата на идване към Северин? — попитах аз.

Всеки обича да се оплаква от пътищата. Тази тема е толкова безопасна, колкото и разговорът за времето.

— Чух, че на север имало някакви проблеми с бандити — рекох аз, като се надявах да направя разговора малко по-вълнуващ.

Колкото повече се разприказваше тя, толкова по-добре щях да я опозная.

— По това време на годината пътищата винаги гъмжат от бандити от Рух — студено отвърна Мелуан.

Не просто бандити, а бандити от _Рух_. Тя изрече думата с такова ледено отвращение в гласа, че направо ме побиха тръпки. Мелуан мразеше Рух. И това не беше обичайната антипатия, която повечето хора изпитват към нас, а истинска, злобна омраза.

Сервирането на изстудените плодови сладкиши ме спаси от необходимостта да й отговарям.

От лявата ми страна вицекралят продължаваше да спори с жена си за жълъдите. А отдясно Мелуан бавно раздели ягодовия сладкиш на две. Лицето й беше бледо като маска от слонова кост. Докато наблюдавах как лакираните й нокти безупречно разкъсват сладкиша на парчета, разбрах, че в момента тя мисли за Рух.

* * *

Като изключим краткото споменаване на Едема Рух, вечерта мина доста добре. Постепенно успях да предразположа Мелуан, като разговарях непринудено с нея за незначителни неща. Богатата вечеря продължи два часа, което ни осигури предостатъчно време за разговори. Открих, че тя е точно такава, каквато Алверон предполагаше — интелигентна, привлекателна и умееше да се изразява добре. Макар да знаех, че ненавижда Рух, това не ми попречи да се наслаждавам на компанията й.

Върнах се в покоите си веднага след вечерята и започнах да пиша. Докато маерът ме посети, вече имах три чернови на писмо, бях нахвърлял песен и имах пет листа, изписани с ноти и фрази, които се надявах да използвам по-късно.

— Влезте, ваша милост.

Вдигнах поглед, докато Алверон пристъпваше в стаята. Той с почти нищо не напомняше болнавия и олюляващ се мъж, на когото бях помогнал да оздравее. Беше качил няколко килограма и изглеждаше с пет години по-млад.

— Какво мислиш за нея? — подхвана без предисловия. — Когато разговаряхте, тя спомена ли за някакви ухажори?

— Не, ваша милост — отвърнах аз и му подадох сгънат лист хартия. — Ето първото писмо, което ще й изпратите. Надявам се, че ще намерите начин да й го пратите тайно.

Той разгърна листа и устните му започнаха беззвучно да помръдват, докато четеше. Аз успях да измъдря още един ред от песента, като записвах акордите към думите.

Накрая маерът вдигна поглед.

— Не мислиш ли, че е малко прекалено? — смутено попита той.

— Не. — Спрях да пиша, колкото да му посоча с перото към друг лист хартия. — Ето _това_ е малко прекалено. Онова, което държите в ръцете си, е точно колкото трябва. Тя харесва романтичността. Търси дълбокото увлечение, макар че вероятно не би го признала.

Лицето на Алверон все още бе изпълнено със съмнение, затова отдръпнах стола си от масата и оставих перото.

— Ваша милост, вие бяхте прав. Тя е жена, към която си заслужава да се стремите. Само след няколко дни в околните имения ще има поне дузина мъже, които на драго сърце биха я взели за съпруга. Не съм ли прав?

— Вече има дузина само тук — мрачно отвърна той. — Скоро ще са поне три дузини.

— Добавете още една дузина, които тя ще срещне на вечеря или докато се разхожда из градината. И още една дузина, които ще я ухажват просто заради тръпката. Според вас колко от всички тези ухажори ще й напишат писма или поеми? Те ще й изпратят цветя, дрънкулки и други символи на своята обич. Скоро тя ще бъде засипана от прояви на внимание. Вие имате само една истинска надежда. — Посочих писмото. — Действайте бързо. Това писмо ще възбуди въображението и любопитството й. След един-два дни, докато останалите бележки се трупат върху бюрото й, тя вече ще очаква второ писмо от вас.